Ако парафразираме старата поговорка за ключа към успеха на един ресторант, основният приоритет на Германия в поддържането на силна валута е инфлацията, инфлацията и пак инфлацията.
Тезата, че най-мощната европейска нация още носи белезите на хиперинфлацията от 20-те години, когато един хляб е струвал буквално камара книжни пари, е по-актуална от всякога. Въпреки че назрява глобална валутна война, водената от Берлин еврозона няма да участва в умишлено обезценяване на общата парична единица, било то открито, както предложи миналата седмица френският президент Франсоа Оланд, или зад паравана на вътрешна борба срещу дефлацията, какъвто е случаят с новото правителство в Япония. Заради този праволинеен фокус Германия възприема силната валута като необходима защита срещу привнесената инфлация. Аналогично, строгата парична политика е жизнено важно средство за противодействие срещу продължителен ръст на цените.
Президентът на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги използва високата си трибуна миналата седмица, за да укроти скока на еврото и в крайна сметка с чиста реторика го смъкна също толкова ефективно, както по-рано повлия върху доходността по испанските облигации. Техническата сила на еврото обаче не решава изначално заложените в него противоречия и дори ги задълбочава. Германия, чиито работници са с най-високата производителност в еврозоната, няма нищо против силното евро. Единната валута е от полза за страната по две направления – позволява натрупването на огромен излишък по текущата й сметка с не толкова продуктивните партньори в еврозоната и потиска поскъпването, което би изживяла една национална германска валута.
Междувременно южноевропейските държави отчаяно се нуждаят от по-слабо евро, за да стимулират износа си и балансират външните си сметки. Един от най-нашумелите термини в управлението на еврокризата е „фискална девалвация“ - находчива схема, предложена от харвардските професори Гита Гопинат и Емануел Фахри, която възпроизвежда ефекта на валутната девалвация на национално равнище, като в същото време вдига данъка върху добавената стойност (което оскъпява вноса) и понижава осигуровките (което пък прави износа по-евтин). Германия възприе програмата донякъде интуитивно през 2006 г., а през ноември Оланд обяви подобен план във Франция като потенциален механизъм за възпроизвеждане на ползите от девалвацията дори при фиксиран валутен курс. Тази схема наистина може да стимулира износа на промишлени стоки, но може и да не донесе други от характерните за валутната девалвация ползи (като насърчаване на туризма или вноса на капитали), от които се нуждаят южноевропейските държави. Тези ползи зависят от вътрешната дефлация вследствие на строгите политики, наложени от Брюксел и Берлин.