Европейската икономическа катастрофа се развива толкова бавно, че заприлича на обичайната бизнес среда. Според някои анализатори оптимистичният сценарий предвижда финансов срив в стила на Lehman Brothers, провокиран от излизането на Гърция от еврозоната. Нищо по-малко не би накарало правителствата в Европейския съюз да започнат да действат, твърдят анализаторите. Но как би се отразило това на вота на доверие към политиците? Каквото и да се случи след изборите в Гърция на 17 юни, още по-голямо бедствие от излизането на Гърция от еврозоната заплашва Испания, която е много по-голяма икономика и чийто срив би се понесъл много по-трудно. Опасността е неминуема. Разходите по вземането на кредит от Испания се повишиха почти до нивата, сигнализиращи неплатежоспособност, а банковата система на страната се разпада. Ако разрухата не може да се спре, Европа ще бъде изправена пред мрачни перспективи.
На срещата на върха, планирана за края на този месец, европейските лидери трябва да си поставят по-висока цел от стратегията си за фалит, която предвижда „да не правят нищо, а да гледат какво ще се случи.“ Обсъждат се две нови предложения: „банков съюз“, който да стабилизира затъващата финансова система на ЕС, и „пакт за обратно изкупуване на дълга“, който да гарантира платежоспособността на затрупаните с дългове европейски правителства.
Въпреки че нито един от плановете няма да разреши напълно проблемите, и двата си заслужава да се приложат. Банковият съюз призовава за единен подход на еврозоната към финансовите регулации, план за общи депозитни гаранции и обща система за рекапитализиране на финансово затруднените банки. Тази идея има смисъл, защото въвеждането на единната валута заличи границите между националните финансови системи. Стресът в една държава веднага се прехвърля и на останалите. Един напълно интегриран финансов пазар изисква единен подход към регулациите и обезпеченията. Стабилизирането на затъващата финансова система обаче се нуждае от публични пари, а това може да доведе до спорове. Испания търси колективни депозитни гаранции и банкова рекапитализация най-вече защото страната повече не разполага с пари да действа сама. Германия се противопостави на неограничената подкрепа за подобни инициативи – позиция, която рискува благосъстоянието на страната, не само това на партньорите й.
И все пак постигането на компромис на срещата на върха изглежда възможно. Този компромис ще включва стъпки към банков съюз плюс ограничени колективни обезпечения чрез разрасналия се Европейски стабилизационен механизъм, който в момента не е финансиран в достатъчна степен. Това не би било идеално, но е по-добре от нищо.
Пактът за изкупуване на дълга се сблъсква непосредствено с преобладаващия въпрос за правителствената неплатежоспособност. Идеята е да се обединят националните суверенни дългове над 60% от БВП в общ обезпечен фонд. Благодарение на обединението на риска разходите по рефинансирането биха били по-малки от преобладаващите нива за затруднените кредитори (и по-високи за платежоспособните). Правителствата ще обещаят да не надхвърлят нивото на оставащия си дълг над тавана от 60%. Те също така ще направят задължителни депозити във фонда, така че той да се изчерпи след 20 до 25 г. Един от начините за налагане на пакта е да се изиска от страните да подсигурят обезпечение под формата на резерви в чуждестранна валута.
Положителното е, че планът е крачка към емитирането на еврооблигации, което препоръчвахме миналата година и което германският канцлер Ангела Меркел продължава да отхвърля. Тя също така искаше да няма нищо общо с дълговия пакт, когато бе предложен за първи път, защото може би тайно е подозирала, че това са прикрити еврооблигации (и те наистина са). Меркел вече не е твърдо против тази идея, а надеждите за друг възможен компромис нарастват.
За съжаление основните недостатъци на пакта са точно тези му характеристики, които се харесват на Меркел. Той е изготвен като временен, но еврозоната се нуждае от продължително финансово възстановяване. Той ще проработи чрез налагане и наказания, което по-скоро ще постави под въпрос демократичната му легитимност, вместо да създаде инициативи за добро фискално поведение. Чрез заплахи от тежки наказания пактът налага сериозни мерки за бюджетни ограничения за десетилетия наред върху страни като Италия. Дори това да бе търсено, то е прекалено сурова мярка, която просто не е надеждна. ЕС трябва да спре да дава обещания, които никой не очаква, че ще спази.
Все пак този план е стъпка в правилната посока. Ако срещата на върха може да приеме принципа за обединяване на дълга, колкото и ограничен да е той, финансовите пазари ще получат по-голяма сигурност, а това е на първо място в дневния ред. Междувременно Европейската централна банка би трябвало да прави повече. В сряда тя остави непроменен основния си лихвен процент на 1% и продължава да гледа с неодобрение количественото облекчаване, подобно на това, което американският Федерален резерв извърши. Всичко това се случва въпреки наличието на признаци, че забавянето на еврозоната продължава да се влошава.
Европа се колеба достатъчно дълго. Тя трябва да действа, преди да се наложи да плати докрай цената на бездействието си, а срещата на върха на 28-29 юни може да е последната й възможност.

По „Блумбърг“