Обществена дискусия във вторник в Съвета за електронни медии. Заглавието е "ПЛУРАЛИЗЪМ И ДЕЗИНФОРМАЦИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА". Поканени са да се изкажат министри, експерти и журналисти. Хайде да кажем и ние няколко думи за плурализма и дезинформацията по време на война, щом така и така дискусията е обществена.
В това заглавие, както и в целия публичен спор за допустимостта на "другата гледна точка", се приема априори, че ние сме във война. Това е обстоятелството, от което изхождаме в целия разговор за свободата на словото и плурализма на мненията: война е! Един отговорен и професионален журналист не трябва да заобикаля този факт, иначе се превръща в инструмент на враговете, които ще злоупотребят с нашата свобода и плурализъм, за да разпръскват пропагандата на противника. Никой не прави крачка назад, за да огледа цялата картина и да забележи най-очевидното: това не е вярно, защото
България не е във война. Във война не е и НАТО, нито Съединените щати, нито Великобритания, нито Полша. Легално погледнато, дори Русия и Украйна не са обявили война.
Разбира се, те воюват фактически и затова в двете държави е наложен съответен военновременен режим на информацията. Но България и нейните западни съюзници не са в състояние на война. Въпреки това, политици, чиновници и журналисти усърдно си служат с военновременна реторика и така внушават на публиката чувството, че положението е наистина извънредно.
Извънредността позволява да се правят някои неща, които са необичайни или дори непозволени в нормална ситуация. В правовата държава обаче това извънредно положение и ограничаването на граждански права във връзка с избухнала война трябва да се обяви и узакони по определен ред. Това не се е случило досега, защото не е имало дори минимален повод да се случи. Украйна не е член на НАТО и нападението над нея не засяга нашите отбранителни ангажименти. Въпросът за нейното евентуално членуване в НАТО е всъщност самият предмет на конфликта. Обаче в договора на Северноатлантическия алианс не се казва, че членуващите държави имат ангажимент да воюват на страната на трети държави, които искат да се присъединят. Ако държава от НАТО бъде нападната, тогава ще бъде друго.
Голямата паника за дезинформацията и "хибридната война"
е свързана с ролята на демокрацията в международните отношения и обратно - ролята на международните отношения в демокрацията. В един по-широк контекст, напрежението днес е между (западни) демокрации и (източни) автокрации. Това е безспорна теза, споделяна от целия евроатлантически коментариат. В автокрациите, както е известно, мнението на гражданите по разните политически въпроси не струва почти нищо. Автократичните режими, когато сключват международен договор за взаимна отбрана, не се интересуват дали тяхното население харесва или не харесва съюзниците им. Тези международни ангажименти са прерогатив на водачите - те ги сключват по свои съображения, а когато дойде време, гражданите ги изпълняват. Не е казано, че съюзите трябва да са по любов, може и да са чисто прагматични. Мнението, личното мнение, което е най-ценната социална валута на западния човек, не е ценно за източните хора. Те ще изпълнят даден международен ангажименти не защото подкрепят по съвест съюзниците си, а защото изпълнението на обещания и клетви е въпрос на публичен престиж, който в тези общества не може да купи с пари, а само с кръв. Казано с други думи, автокрациите изпълняват поетите от тях международни ангажименти главно заради себе си, заради своя статус и престиж, а не заради каузата, обичта или мнението на другите. Международните отношения при автокрациите са толкова стабилни и продължителни, колкото е стабилно здравето и е продължителен живота на техните лидери.
Инак стои въпросът с демокрациите. Първо, там правителството се сменя много по-често; и второ, разбира се, там общественото мнение диктува политиката. Самото обществено мнение по природа е много разнородно и непостоянно, освен това се нуждае от редовно измерване, анализ и интерпретация. Всички журналисти, социолози и политолози от това си изкарваме прехраната. Демокрацията прави индивидуалното мнение ценно, макар и не в персонален, а в масов смисъл. Във вътрешния живот на демокрациите този модел работи много добре, защото поглъща всички разнопосочни настроения и ги интегрира в една система. Автокрациите са уязвими от вътрешен плурализъм, защото нямат механизми за политическа интеграция на различията - освен насилие.
Демокрациите обаче стават проблемни в международните отношения, където постоянството и предвидимостта са въпрос на живот и смърт. Там автокрациите са по правило по-предвидими и устойчиви партньори (а даже и по-предвидими врагове), докато демокрациите трябва да компенсират непрестанно своята тенденция към промяна. Тази тенденция се компенсира само по един начин: като се манипулира общественото мнение, защото то има силата да диктува политика. Затова е много важно всички да бъдем постоянно агитирани от екрана, за да подкрепяме с ентусиазъм нашите партньори и да сме въодушевени от външната политика на правителството ни. Така се получава трагичен парадокс, при който важността на гражданското мнение в демокрациите го превръща в мишена за тормоз и пленяване. И обратно, бидейки политически маловажно, мнението на човек в автократичните режими е "оставено на мира", в известен смисъл.
Войната на Русия със Запада има ограничена цел и тя е да компрометира западната медийна реалност.
Русия не е способна да нанесе голямо стратегическо военно поражение на НАТО, ако се стигна до пряк сблъсък между тях. Задачата, която си поставят руснаците, е да пропукат аугментираната (добавена) реалност, която осигурява социалната поддръжка на западната международна политическа конюнктура. Ако се прокрадне и най-малкото съмнение в западните общества, че "нашата" интерпретация на войната не е безспорна, тогава руснаците са постигнали стратегически успех без да се бият с НАТО. Успехът се състои именно в този пробив на Реалното във Въображаемото, който ще създаде условия Западът да преосмисли позицията си, при това в резултат от най-нормален демократичен процес. Например, когато избухва Априлското въстание, западната преса, особено английската, е изцяло протурски настроена. Въстанието предизвиква силен интерес и отзвук, главно заради големите кръвопролития, и прави голям пробив в западната медийна реалност, заради което потръгва лавинообразната подкрепа от журналисти и интелектуалци за българската кауза. Едва при тези условия вече ръцете на Русия са били развързани.
Бойната тревога на евроатлантиците в България произтича от погрешното схващане, че русофилията в България е опасна антисистемна сила.
В действителност, русофилията в България е напълно системно политическо явление, което не е антидемократично или радикално. Иронията е, че евроатлантиците подценяват колко западна е всъщност България. Скептицизмът срещу натовското разширение на Изток, както и нюансираното отношение към Русия, вече е явление, което се наблюдава в целия западен блок. Унгария, Австрия и Турция вече започнаха да взимат решения и да говорят неща, които се отклоняват от линията на Вашингтон и Брюксел, но го правят по системен и демократичен начин (говорим за демокрация в международните отношения, а не местна) и с това не застават на страната на Русия, а просто на алтернативно евроатлантическо мнение. Освен на международно равнище, тази системна опозиция и алтернатива се формира също и в самите Съединени щати. Там професор Джон Миршаймър, Стивън Уолт и други реалисти успяха да се установят в мейнстрийм либералната преса - The Economist, Foreign Policy и пр., а също така са канени на мейнстрийм форуми като Munk Debates, а Миршаймър скоро беше гост-лектор в Европейския университетски институт във Флоренция, който е официалната академия на ЕС.
Гвоздеят в програмата беше Хенри Кисинджър, който даде гласност на тези алтернативни виждания в самата цитадела на глобалния елит в Давос.
Няма една, правилна евроатлантическа линия. Но българските евроатлантици са стриктни в следването на едната, правилна евроатлантическа линия, защото се боят, че всякаква промяна на линията у нас в посока, която може дори само да се изтълкува като "проруска", вече компрометира целия демократичен строй в България. Сякаш България не е демократична държава по същността си, сякаш не е поне наполовина западна в сърцето си и сякаш демокрацията у нас не може да издържи без редовни конски инжекции русофобия. Евроатлантиците не са по-малко българи от всички останали, но те се плашат от азиатеца в себе си и не вярват, че България може да остане лоялен и предвидим съюзник и без да се налага монополно антируско говорене в медиите. Това погрешно и боязливо схващане ще им стори най-голяма беля тогава, когато наистина успеят да изгонят и заглушат всички проруски гласове в медиите и политиката. Защото вместо да се изпусне парата вътре в системата, както става в Унгария или Австрия, тя ще започне да се изпуска вън от системата.
в. "Филтър"
