Руската инвазия в Украйна или така наречената от Владимир Путин "специална военна операция" за "демилитаризация и денацификация", навлезе в своя пети ден на интензивни боеве.
Досега обаче руската армия не изглежда да изпълнява всички свои поставени задачи и на места тя не само че не може да осъществява сериозен напредък, но и претърпява много значителни загуби.
За разлика от фронта в Донбас и Мариупол по азовското крайбрежие, което по всяка вероятност ще бъде загубено изцяло от украинците, то на север и северозапад при Харков и Киев нещата съвсем не изглеждат добре от руска перспектива.
Още през първия ден стана ясно, че основен приоритет ще бъде установяване на контрол над административния и финансов център на Украйна и изпълняване на някоя от двете цели: залавяне на президента Володимир Зеленский и ключови фигури от правителството или, като алтернатива, притискането им към безусловна капитулация.
Изпълняването на някоя от тези задачи ще позволи на Москва не само да приключи войната с категорична победа, но и ще даде възможност да се преговаря със западните лидери от позицията на страна-победител и възможност за поставяне начело на Украйна на правителство в силна зависимост от желанията и целите на Кремъл.
В този смисъл руската армия заложи не толкова на изненада, тъй като Киев винаги е представлявал очевидна и уязвима цел с оглед близостта си до беларуската граница, колкото на скоростта.
С първите часове на офанзивата руските сили напреднаха успоредно по течението на река Припят, завладяха АЕЦ Чернобил и общо взето до края на деня бяха достигнали в близост до подстъпите към столицата по левия бряг на Днепър.
Междувременно се извърши въздушно десантна операция за овладяване на летище "Антонов" в предградието Гостомел с цел то да бъде използвано като логистичен хъб за снабдяване по въздух на напредващите сили.
Тук някъде идва и първият неуспех. Самото летище е превзето първоначално, но в рамките на часове украинците си възвръщат контрола над него след контраатака, а вследствие на техните действия полосата е извадена от строя, което прави аеропортът негоден за транспортни самолети към момента.
Все пак с пристигането на основните руски сили на следващия ден "Антонов" е превзето окончателно.
Десантчици опитват да овладеят също военна база "Василков" южно от Киев, както и ключовата водноелектрическа централа при Вишгород, която е важна за електроснабдяването на столицата. И двата опита са отблъснати засега.
По това време започват и набезите на първите диверсантски групи в града за саботиране на важни цели, и всяване на паника и напрежение сред жителите.
Всъщност още след втория ден от офанзивата данни на британското разузнаване показват, че "овладяването на Киев остава задача от първостепенна важност за руската армия", а "сблъсъците в града по всяка вероятност включват участието на предварително разположени диверсантски групи".
Около Киев е изпратен и корпус от няколко хиляди чеченци от специалните сили на Рамзан Кадиров. Част от тях обаче попадат на засада край Гостомел, а сред загиналите се оказва и Магомед Тушаев - един от най-приближените командири на чеченския лидер.
Затова и спокойно може да се каже, че поне към петия ден от началото на войната руснаците са далеч от това да свалят правителството в Киев.
Макар и първоначалният устрем да е успешен, те като цяло подценяват както възможностите за отбрана на украинците, така и желанието им за съпротива.
За това спомогна и решението на президента Володимир Зеленски да остане в столицата, въпреки критичната ситуация и реалната опасност, вместо да се премести далеч на запад в Лвов и да ръководи отбраната от там.
Без съмнение спомага и фигурата на кмета Виталий Кличко, който е постоянно активен в медийното пространство и социалните мрежи, като мотивира гражданите и поддържа духа им висок с личния си пример.
Все пак далеч по-странно изглежда подценяването на военния фактор и надценяването на собствените възможности.
Руската армия има много богат опит в изпълнението на военни операции срещу гъсто населени градски центрове, включително такива с мащабите на Грозни в Чечня или Алепо в Сирия.
Не само това - те отблизо следяха и изучаваха водените от САЩ кампании за превземането на Мосул и Ракка. Неслучайно кампании, защото те представляваха дълги операции в продължение на месеци, през които атакуващите сили поетапно обграждат и напълно изолират градовете, а след това превземат целите квартал по квартал.
Тази примери показаха също и как решителната съпротива на само няколко хиляди обучени отбранители е достатъчна за удържането на подобни градове в продължение на месеци, след което остават хиляди цивилни жертви и пълно опустошение.
Тук Путин няма това време. Още повече - той не може да си позволи да проведе същата въздушна кампания на безмилостни бомбардировки, без каквото и да е зачитане на цивилните жертви, тъй като все пак става въпрос за война срещу съседна държава и два народа, които се считат за близки един с друг.
Така че руският президент не може да си позволи да прибягва до крайностите като в Сирия и Чечня, като се опита да извърши бърз опит за преврат и овладяване на близо 3-милионен град в рамките на няколко дни.
А това е нещо, което историята почти не познава. Путин опита рисков гамбит, който не сработи, и сега по-скоро ще се концетрира към южния фронт, за да извлече максимално много ползи с оглед предстоящите преговори за спиране на огъня.
Неслучайно той прибягна и до ядрената карта, нареждайки да бъде повишена готовността на ядрения арсенал в опит да демонстрира сила. Действието му обаче не представлява нищо повече от признак на слабост и признание, че ситуацията не върви по план.
Сега времето тече и то не в негова полза. Киев още се държи, а напредъкът на юг може да се окаже нищо повече от просто един краткосрочен тактически успех и пирова победа.
Проблемите могат да дойдат в дългосрочен план.
Колкото повече се проточва войната, толкова повече ще се появяват и цивилно облечени хора, които отстрелват танкове от упор с ракети Javelin и NLAW. Тези, които са били военни, лесно могат да заменят униформите си с цивилни дрехи и конфликтът да стане една кървава асиметрична война на чужда територия, в която населението приема руската армия за окупатор и нашественик.
Това ще върви успоредно и с радикализацията на все повече хора - крайни и умерени националисти или просто граждани, загубили близки, дом или бизнес вследствие на конфликта.
От 37 милиона души население не е нужно повече от 100 хиляди да достигнат подобно ниво на радикализация. А от там е много къс пътят до поява на украински еквивалент на ИРА и бомбени атентати в Москва и Санкт Петербург.
