Отшелникът в ръжта

Райко Байчев

Падам си по книга, дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Думите са на Холдън Колфийлд, момчето, което разказва историята в „Спасителят в ръжта“. Колфийлд е почти автобиографичен образ на самия автор – Джеръм Дейвид Селинджър. Иронията е в това, че и да ни се иска да се обадим на Селинджър, няма как да стане. Не е издавал разказ или книга от 1965-а. Не е давал интервю от 1980-а. Не е публикувал нито ред от десетилетия. За сметка на това „Спасителят в ръжта“ продължава да се продава с над двестахиляден тираж годишно. След една обсада на репортери и фотографи на дома му в Корниш, Ню Хемпшър, Селинджър разпорежда къщата му да бъде обградена с висока каменна ограда. Иска да го оставят. Има собствена малка зеленчукова нива. Яде полусурови и сурови храни, занимава се с йога, хомеопатия и източна философия. 90-годишният старец от половин век е скъсал с коктейлите, телевизионните студиа, литературните семинари, пътувания, срещи; барикадирал се е в себе си и мълчанието. Казва така: „Знаят ме като странен, отчужден човек. Но правя така, за да запазя себе си и работата си.“ Селинджър просто е отказал да сключи договора на славата – ставаш известен, но жертваш личния си живот. „Има невероятно спокойствие в това да не публикуваш. Публикуването е ужасно погазване на интимния ми свят. Обичам да пиша. Но пиша само за себе си и за собствено удоволствие“, казва писателят.
Джойс Мейнард, журналистка, която като момиче се влюбва и живее със Селинджър за няколко месеца, твърди, че той има огромен сейф, в който пази непубликуваните си произведения. Кой знае, възможно е писателят-аскет да ни е приготвил изненада, след като отпътува в един по-добър свят.
Самотникът Селинджър казва, че е преживял много неща. Една от най-големите трагедии в живота му е любовта му към красивата Ууна О'Нийл. Връзката им приключва в момента, в който тя среща Чарли Чаплин. Жени се за Чаплин и му ражда осем деца. Селинджър преживява тежка депресия. По време на Втората световна война участва в десанта в Нормандия.

Това момче има адски талант

Заради проницателния му ум го карат да разпитва заловените немски военнопленници. Успява да се срещне с Ърнест Хемингуей в Париж – по това време Хемингуей е военен кореспондент. „Това момче има адски талант“, казва по-късно Хемингуей, след като чете един от ранните разкази на Селинджър. Двамата започват да си пишат. Селинджър по-късно става свидетел на кръвопролитните битки при Арденската офанзива, отблъсната от американската армия. Видяното го травмира психически и постъпва в болница. От тези спомени се ражда тъжният и нежен разказ „На Есме – с обич и омерзение“ - за войник, който на прага на лудостта си спомня за малката Есме, с която се е срещнал преди много години. След войната Селинджър пише на Хемингуей – казва, че разговорите с него са единствените му приятни спомени. И добавя, че работи върху пиеса за момче на име Холдън Колфийлд и се надява да изиграе сам главната роля. Като малък, освен към литературата, Селинджър участва в ученическия театър ; режисьорът казва за него, че има вроден талант, особено за драматични роли. Вместо пиеса обаче Холдън Колфийлд става герой на книга – обмисляна около 10 години, през 1951 г. излиза „Спасителят в ръжта“.

Роман – препрочитан над 50 години
„Спасителят в ръжта“ е разказът на 14-годишния младеж Холдън Колфийлд, изключен от училище, който се сблъсква със света на възрастните и отказва да го приеме. За няколко вечери в Ню Йорк Холдън се среща с туристки, проститутка, сводник, таксиметров шофьор и учителя по английски Антолини, който е бил един от любимите му преподаватели в училище. Холдън вижда, че от всички тях струи фалш, лицемерие, че всички те са phony - дума, измислена от самия Холдън, означаваща фалшив, престорен, неистински. Героят на Селинджър просто отказва да се приспособи, не иска да се адаптира към това, което е видял. Единственият човек, който го разбира истински, е малката му сестра.
Пред нея Холдън споделя своята мечта: „Аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз си стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост.“
„Спасителят в ръжта“ не е книга на едно или две поколения – а на всеки млад човек, на който му предстои да се сблъска със света. Холдън Колфийлд е нещо като официалния говорител на отказа да се нагодиш към възрастните и техните правила: затова и романът е толкова харесван и препрочитан вече над 50 години. Популярността на книгата скача драстично и от това, че е любимата книга на Марк Чапмън, убиеца на Джон Ленън.
Разказите на Селинджър – не повече от 20 – са много по-различни от „Спасителят в ръжта“ („Идеален ден за лов на рибка-бананка“, „Човекът, който се смее“, „Устата ми хубава – очите ми зелени“, „Теди“ и др.) Докато Холдън Колфийлд е автобиографичен герой, в разказите си Селинджър просто отсъства от текста. Сюжетите му са сплетени с фини, почти невидими нишки: ако не се вгледаш добре във всяка дума, рискуваш да изпуснеш смисъла. Селинджър е деликатен и фин, за да разкодираш историите му са нужни чувствителност и внимание.

Без готови послания
„Селинджър ми отвори очите за това как може да построиш един разказ върху случки, изглеждащи почти несвързани или свързани съвсем, съвсем леко...“, казва Джон Ъпдайк, авторът на „Кентавърът“. От Селинджър няма да прочетеш готови послания. Налага се сам да си ги извличаш. Ако можеш. Един от най-популярните му разкази „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ например е толкова трудно смилаем, че близо половин век след излизането му все още няма единодушие какво точно Селинджър е искал да каже. Сблъсъкът с разказите му обикновено минава през три етапа – 1) озадачение, 2) втори прочит, 3) още по-голямо озадачение. Разбирането идва бавно, но носи огромно удоволствие – като някаква задача, която си успял да решиш, блъскайки си главата с часове. Целта на Селинджър обаче не е да заложи клопка или ребус, пред който да се мъчиш. Той просто е такъв – загатващ, тих, ненатрапващ се.


ЦИТАТИ

„Дано когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо подобно. Каквото ще да прави, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя на корема и подобни глупости. Кому са притрябвали цветя, като е мъртъв. На никого.”

„Ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете ябълката на познанието.“

„Аз съм обратното на параноик. Подозирам хората в това, че постоянно заговорничат как да ме направят щастлив.“

„Не знам какво точно имам предвид с това, но го имам предвид.“

„Не споделяйте с хората нищо. Ако споделяте, ще започнат да ви липсват.“

Станете почитател на Класа