Първите приказки за пътуване на стоп в живота ми чух от един гръмогласен чичо по бял потник, който пиеше мастика и водеше вечерни монолози пред отегчените ми родители, когато взимахме по една смяна във ведомствената станция в Приморско.

Този човек, който беше толкова стар, колкото само едно дете вижда хората над 40, разказваше как като студент обиколил страната с негов приятел, с когото бягали от текезесарските бригади и ходели до други градове при някакви девойки или Бог знае какво, и си прекарвали незабравимо.

 

Този бегъл разказ, при все всички недоизказани подробности, беше достатъчен, за да започна да копнея безкрайно по идеята за качване в чужд автомобил при непознати хора.

 

Вълнуващото предчувствие за приключение се бетонира в душата ми, когато в гимназията прочетох "По пътя" на Керуак и се запалих по хипи културата, към която положих завидни усилия да се приобщя, но за която в обкръжението ми липсваха достатъчно приемници.

В университета успях да се сприятеля с момиче, което беше истинска планинарка, за разлика от мен, която лъжех, че съм стъпвала и другаде, освен на Златните мостове и за барбекю с кюфтета и кебапчета на Железница.

Тя ни качи в Балкана над Враца, заваля ужасяващ дъжд, а ние бяхме с нея и един висок приятел и крачехме до едно шосе с дъждобрани, които, разбира се, тя ни даде.

Кола минаваше вероятно през половин час, но когато това се случваше, приятелката ми вдигаше ръка и най-накрая успя да спре един автомобил. Помня, че беше жена, която изглеждаше видимо ядосана - решила, че аз съм дете и спряла, защото ме съжалила. Нацапахме всичко с кал и слязохме на хижа "Леденика". Тя не ни помаха за "чао".

След това 10-минутно приключение вече с гордост споделях, че съм се возила на стоп и знам как е.

 

Ето защо реших, че втория път ще стигна от София до Нови Сад - общо 500 км.

 

Слава богу, не сама, а със същия двуметров човек, затова разчитах и на шанса някой да помисли, че е тръгнал на стоп с дъщеря си, и пак да ме съжалят.

До Калотина ни качи един много чаровен контрабандист, който ни разказа как прави теренно проучване относно нуждите на тираджиите, спрели на границата - казват му например, че се нуждаят от ръкавици, и той ги носи. Вестници - носи ги. Списания - носи ги. Репеленти - носи ги. Само жени не носеше.

Той ни стовари преди границата, където се черпихме по една кòличка, и се отправихме да пресичаме границата пеша.

Изглежда, че нещо такова отдавна не се беше случвало. Вълнението от гледката обаче беше по-голямо у самите нас, отколкото у граничарите, които не ни претърсиха, макар че се бяхме подготвили за това.

Озовахме се в Сърбия и застанахме до пътя, но известно време това не доведе до никакви събития.

 

Разбира се, липсата на състрадание у подминаващите ни сърби можеше просто да означава, че наистина ни мразят.

 

Тъкмо си мислехме за това и едни чичо и леля, които се връщаха от шопинг в софийски мол, ни качиха до Ниш.

Жената беше весела и през цялото време ни говореше на сръбски, а ние се радвахме и кимахме, защото ако ѝ бяхме казали, че всъщност не я разбираме, вероятно щеше да ни вземе за слабоумни. Спомена някаква "тетка", така че темата на разговор вероятно е била за семейни отношения.

Оставиха ни на магистралата. Застанахме в аварийната лента - място, лишено от всякаква опасност. Сигурно заради това известно време никой не ни качваше, докато за наш потрес на десетина метра по-напред един огромен ТИР отби с деликатна маневра.

 

Беше турчин, който говореше само на родния си език. Явно така ни беше тръгнало.

 

Ето как един българин разбира колко турцизми има в речника му. Първо, разбира се, уточнихме, че сме комши от Булгаристан. Той - от Истанбул. Казахме си "евала".

След това той няколко пъти настойчиво спомена полиция, докато ме сочеше, което можеше да означава, че предупреждава моя приятел за опасността да се размотава с малолетна.

Цялото това вербално безсилие в крайна сметка беше преодоляно за секунда, когато той хвана една радиостанция, а от другата страна се чу: "Здравейте, момчета".

Оказа се, че той си прави компания с още един ТИР, а другият шофьор е българин, емигрирал в Турция преди 20 години. Онова с полицията било, понеже нашият човек нямал право да вози двама души, затова аз трябвало да се крия.

 

Ако не сте виждали къде тираджиите спят и правят любов - на импровизирана кушетка зад шофьорското място.

 

Там полегнах и аз, покриха ме с багаж и прекарах така следващите 2-3 часа до Белград. По пътя ни спряха и за проверка, но не ме видяха. Помислих, че сигурно хората, които бягат от война, се чувстват по подобен начин, но нямаше място за сравнение - за мен това беше личен избор.

Най-после се отбихме на един паркинг, който явно беше популярна спирка за онези, които прекарват живота си на пътя. Никога не се бях замисляла колко често и с какво се хранят шофьорите, докато не слязохме и не се оказа, че всъщност отстрани всеки ТИР има малък вграден хладилник.

 

Неговият беше пълен със салами, българско сирене, айвар, бири "Симона" (любимите му, така и не съм ги виждала в България) и локум.Направихме си филии и продължихме с опитите да говорим - той на турски, ние - на български. Беше вкусно.

 

Струва ми се, че се опитваше да ни разкаже, че се надява скоро да види семейството си - сочеше ме, после целуваше въздуха и показваше ръката си, на която имаше халка. Казахме му "късмет", защото знаехме, че е турска дума. Той се зарадва.

Остави ни на магистралата до Белград, след което ни взе един мъж, който ни закара директно до Нови Сад. На дръжката до прозореца на задната седалка беше закачен мъжки костюм. Каза, че е за "сахрана", което помислих, че има общо със сватба и се усмихнах. Той не искаше да говори повече, затова пропътувахме следващите часове в мълчание. Пристигнахме.

Бях запомнила думата и след това проверих в интернет какво означава. Оказа се "погребение".

 

 

 

В следващите редове има толкова чудновати образи, че няма да се учудя, ако не звучат достоверно. И все пак честно - всичко в нея е истина, освен някои конкретни подробности, които човек спестява, за да остави чуждите тайни там, където им е мястото.

Що се отнася до пътуването на стоп, разказах как ми хрумна за тази идея в първата част - ще я откриете в края...

... А сега към началото на една друга история:

След натрупания опит по маршрута София - Нови Сад дойде време за онова, с което хората обикновено решават да се отдадат за пръв път на тази туристическа екзотика - пътуване на автостоп до морето.

 

Изходният пункт за тези преживелици е караулката до изхода на София, където спират някои рейсове, тръгнали от Автостанция "Гео Милев". Това е място за тираджийски отдих, следователно и за хубава шкембе чорба.

 

Взеха ни веднага - момче и момиче сме, не е чудно. Бяха млади хора, семейство от твърде скоро, за да са свикнали с това, и шофираха внимателно към своята дестинация: Приморско. Не продумахме, само си благодарихме.

След това спокойно пристигане и едно душно следобедно пътуване с маршрутка, най-накрая пристигнахме в Камчия - земя, където природата царува, а румънски къмпинг ветерани пекат змия на лагерния огън, за да докажат, че предишното не е съвсем вярно.

Седмица по-късно дойде денят да тръгваме, но още по сутринта личеше, че следобедът ще донесе буря. Това тогава не ни притесняваше, макар че от дистанцията на бъдещето човек си казва, че може би е трябвало.

 

Така започна тревожна надпревара с гневните облаци на хоризонта.

 

Излязохме на пътя, за да потеглим към юг - надявахме се някой да ни качи поне до Бургас. Първо спряха двама французи, отправили се радостно към Sunny Beach, Бог знае защо минаваха точно от там.

Не успяхме да поговорим, дали заради езиковата бариера, или просто ей така, понеже отивахме на съвсем различни места. Слязохме.

Да спреш някого по пътя край Слънчев бряг се оказа трудно, поне трудно за нас.

Отне ни близо час, когато един мъж на средна възраст ни качи в колата си - просторен джип ("ретро", казах си, понеже толкова разбирам от коли) с бяла кожена тапицерия. Случвало ли ви се е да се почувствате сякаш са ви поканили на гости в чужд живот?

Оказа се, че човекът (заедно със сина си) държи една голяма верига за хранене у нас. Говореше за това едновременно с неохота (заради може би любопитните ни въпроси) и гордост, но и с едно благородно величие, което само хората, които вярват, че са успели, показват.

Изглежда тази среща някак го вълнуваше - каза, че качвал стопаджии, защото това му напомняло за студентските му години. Повтори го няколко пъти - имаше наум нещо конкретно, но нямаше намерение да разказва, а само да го изрече на глас: тогава се случи едно нещо.

Закара ни само до отбивката за Стара Загора. Зад гърба ни вече валеше силно и облаците също пътуваха до "Тракия". Беше вече късно, защото не бяхме преценили и времето - скоро щеше да стане осем часа вечерта. Месецът е юли, поне вечерите са дълги.

 

Ако човек сега ми кажеше какво щеше да последва, никога нямаше да казвам, че бързам толкова.

 

Но тогава бързах - бурята изглеждаше по-страшна от един лош шофьор.

Да те оставят в аварийната лента и да махаш на коли, които се движат с над 100 км/час, е достатъчно глупаво. При все това обаче беше дори по-странно, когато една лачена, много скъпа кола се отби вдясно, върна 15 километра назад, отвори прозореца и главата отвътре каза "айде".

Качихме се на задната седалка. Отзад имаше едно истински ужасено чихуахуа, което беше първият знак, че нещо никак не е наред. След няколко секунди разбрахме защо - скоростомерът удари 220... 230... 240 километра в час, а пребиваването на този мъж в аварийната лента се оказа недотам необичайно за него - там той изпреварваше.

В колата звучеше хаус без никакъв намек за мелодия, а по очите на шофьорът личеше, че той не е съвсем на себе си. Ясно защо.

 

Беше странно, но едва тогава за пръв път си дадох сметка, че в тези непознати автомобили нямам никакъв контрол над живота си. Подарила съм го на тези странници в замяна за техните кратки истории.

 

Помислих, че да - неминуемо ще умра в тази кола, а кръвта ми ще се слее с тази на любим човек, един безразсъден шофьор и едно невинно кученце, което държах в ръцете си.

Не знам дали сте усещали истински висока скорост в автомобил, но чувството е подобно на това да се движиш в много бърз асансьор, само че напред и без денивелацията. Някой физик би го обяснил по-добре - в онзи момент чаках смъртта, ръцете ми бяха ледени и ми се струваше, че не са мои. "Поне ще се случи бързо", мислех си.

 

Погледнах човека до себе си, преди да затворя очи - и той се страхуваше. Трябваше да слезем. "Извинете, ние се отказахме, дали можете да отбиете?"

 

Той каза, че жена му била напред - трябвало да я настигне. Тя била до Пловдив, там щял да ни остави. Нямаше никакво намерение да спре.

Това бяха най-дългите 15 минути в живота ми. Когато се оказахме на бензиностанцията, се почувствах сякаш не е възможно кракът ми да стъпва на асфалт. И до ден днешен понякога ме навестява една мисъл: че тогава всичко е приключило, а сега просто бълнувам.

Когато затварях вратата, шофьорът каза само едно нещо: "Не ви разбирам". Тогава го разбрах и го изпратих сякаш изпращам някого на война.

Пороен дъжд - щастлив. Ние - без ясно бъдеще, но живи. В продължение на час не ни качва никой, а и ние сякаш не сме сигурни, че искаме. Смрачава се.

 

Жена на възрастта на майка ми се доближава към мен и казва: "Мога да ви предложа само да спите вкъщи тази нощ". Живееше в малък град на няколко километра. Съгласихме се.

 

В колата беше синът ѝ - момче на моята възраст.

След малко хвана ръката ѝ, докато тя я беше отпуснала върху скоростния лост. Човек трудно може да сбърка подобен жест - тези хора не бяха майка и син.

"Първо ще ядете", обърна се тя към нас. "Да", казахме ние. Имах чувството, че се прибирам вкъщи...