Олимпиадата приключи. Блестящо, както и започна. В голямото класиране по медали Съединените щати изпревариха Китай, кажи го с фотофиниш: до последно азиатците бяха начело, но една победа в последния момент им отне първенството. Наистина в последния момент: женските баскетболни отбори на САЩ и Франция затвориха олимпийския стадион и само по-големият опит позволи на американките да спечелят с една точка, 67:66. Французойките водеха, обаче в четвъртата част няколко ялови атаки и изпуснати тройки отредиха на съперничките им първото място не само в турнира между двата коша, но и за цялата Олимпиада. Между другото, с отбора на САЩ шампионка стана (за трети път) Бритни Грайнър – арестуваната в Русия уж за контрабанда на наркотици чернокожа баскетболистка. Прав е Христо Грозев – не ходете в Русия, тази мафиотска държава само дебне кого да отвлече, че да го размени за своите шпиони, убийци и крадци на технологични тайни. Прав е и Хегел: какъвто народът – такъв и водачът (фюрерът), какъвто водачът (фюрерът) – такава и държавата. Някогашната велика Русия днес стои начело на разбойническите държави, лидер е на държавно конституираната и подбуждана световна организирана престъпност.
Тази разбойническа държава на Олимпиадата я нямаше, затова и престъпления в Париж почти нямаше. Е, преди началото ѝ имаше някои опити, но набързо бяха пресечени. Иначе знаем за Сочи и за тъпканите с допинг руски спортисти под строгото наблюдение на ФСБ; знаем и за същите тези фесебейци, които в мрачна доба изпълзяваха от лубянкските си дупки, за да подменят антидопингови проби. На тази Олимпиада допингов скандал нямаше, ала имаше генетичен – са ли жени боксьорките от Тайван и Алжир Лин Ю-Тин и Имане Халиф, спечелили и двете титлата в своите категории? Според затъналата в корупция и нечисти сделки Международна боксова федерация (AIBA), ръководена от путинския измекяр Кремльов (бивш Лутфуллоев), двете нямат право да се боксират като жени, според МОК обаче, които администрират олимпийския аматьорски бокс след изключването на AIBA от движението – имат. Въпросът е щекотлив, крие неподозирани последствия. Така поне мисли Капка Тодорова: „[П]ри липса на регулации и пълна инклузивност […] в бъдеще може да се стигне до нарочно селектиране в женския спорт на атлетки, родени като мъже или с генни мутации, които им дават мъжки предимства. Това ще унищожи женския спорт само няколко десетилетия, след като жените успяха да се преборят да бъдат допуснати до него“. Излиза, че 124 години след като жени за първи се състезават на Олимпиади (победителката в голфа Маргарет Абът до края на живота си не разбира, че е увенчана олимпийска шампионка) може да се случи немислимото, а именно игрите на петте кръга да се превърнат в игри за „мъжкарани“, не за стройни и грациозни атлетки. И единствено художествената гимнастика да остане спортът, в който все пак изящността ще има предимство пред якостта на мускулите…
Не всички са тъй деликатни като Капка Тодорова. Отровни заглавия се появиха в български медии – жълти, естествено: „Боксьорът Имане Халиф е олимпийски шампион при жените“, гласи едно от тях; друго набляга лицемерно върху половата справедливост: „мъже бият жени пред публика“, в материал, озаглавен: „Исторически скандал! Алжирският войник Иман Халиф стана първият мъж – олимпийски шампион по бокс за жени“. Но да оставим вече биологичните перипетии, нека обърнем внимание на професионалната категоризация „войник“. На тази Олимпиада ми направи впечатление начинът, по който някои спортисти поздравяваха публиката преди старта – козирувайки. Жестовете на световни форуми винаги имат значение: на игрите в Мексико сити през 1968 г. спринтьорите на 200 м Томи Смит и Джон Карлос, спечелили съответно златния и бронзовия медал, издигат юмрук в подкрепа на „черната сила“ и движението за граждански права на афроамериканците в Америка. Днешният войнишки жест на изпълнителите сочи друго – не идеологическа, а гладиаторска ангажираност; прилича на известния поздрав, с който робите-бойци излизали на арената: „Ave Caesar, morituri te salutant!“ („Аве, Цезаре, обречените на смърт те поздравяват!“). Слава Богу, в наши дни за смърт не иде дума (макар да са известни случаи, когато и това се случва, за съжаление), но че заниманията професионално със спорт извикват сериозни и трайни проблеми – и физически, и психически, не е тайна за никого. Случаите със Симон Байлс, която не се яви на финалите в спортната гимнастика преди години, с Майкъл Фелпс, направил опит за самоубийство почти веднага, след като печели 6 златни медала на игрите в Лондон през 2012 г., който цитира думите на Наоми Осака: „ОК е да не си ОК“, изречени, когато отказа тя да се изправи пред журналистите на задължителната пресконференция на турнира „Ролан Гарос“ в Париж, са само най-известните. Даже ми се струва, че названието „Олимпийски игри“ трябва вече да се смени на „Олимпийски занаяти“: елитните спортисти до такава степен са се професионализирали, че игровият елемент отдавна е изчезнал от битието им, останал е само кариерният. Малцина са, които успяват да открият друго поприще след края на активната си дейност, повечето продължават в дисциплината, която са практикували – треньори, коментатори, администратори… Спортът им остава до живот заедно контузиите, стреса, с пропиляната донякъде младост… Тежка участ, не за всекиго. Май ще излязат прави Марина Цветаева и нашият Борис Шивачев със своите филипики срещу спорта. Българинът космополит е възмутен от внезапно избухналата страст по телесните упражнения, казва: „физическите работници трябва да развиват главата си, не мускулите“; рускинята бежанка изрича почти същото през 1934 г. (доста подир него, между другото): „Действието, което в спортните картини развращава, увеличава жестокостта, а в най-добрия случай опустошава, няма как да не се нарече престъпно. По-ниско от спортсмена е само неговият зрител…“ Може да си спомним също и Чърчил с неговата формула за дълголетие: „Никога не съм спортувал…“
Само че в Париж състоянието на същите тези зрители, обругани презрително от поетесата, си беше истинска песен. Тазгодишните игри сякаш бяха направени най-вече за запалянковците – да се радват на мюзикхолите и муленружите. Нещо напълно подобаващо на френската столица, прославена като град на удоволствията, на забавленията, на фриволността… Което екзистира в двете пищни церемонии – на откриването и на закриването. Първата дълго беше в устата на всякакви тартюфовци и обскурантисти, видели в нея едва ли не кощунство срещу най-светите ценности на западната цивилизация. А като най-яростни нейни защитници се явиха хора, които иначе люто ненавиждат „колективния Запад“ – руските евразийци. Един от тях, пробутващ се за политолог, Сергей Марков чак се изцепи: „Не олимпиада, а дяволиада някаква…“ Наложи се Емил Джасим да припомня, че все пак Олимпиадите са езическо зрелище, забранено от християнския император Теодосий I през 393 г. (тогава са проведени последните игри). Тук ще направя една малка историческа вметка: барон Пиер дьо Кубертен възобновява Олимпиадите през 1896-а, отчаян от слабата физическа подготовка на френската армия, разгромена от Прусия във войната от 1870 г. Искал бъдещите френски бойци да са по-атлетични. Първата световна война обаче показва, че в това отношение мъжете изобщо не се обърнали в някакви херкулесовци. Едва след края ѝ за държавите става ясно, че спортът не само калява, но и създава добри войници. Оттук възмущението на Борис Шивачев и Марина Цветаева…
Днешната публика на парижката Олимпиада обаче не ще да знае за него, пък и то много-много не я засяга – далеч от фанатизма и сектанството, тя приветстваше всеки спортист, успял по един или друг начин да спечели сърцето ѝ. Като онзи турски стрелец с пистолет, Юсуф Дикеч, извоювал сребърен медал, с небрежната си поза и абсолютното хладнокръвие. Или като французина Леон Маршан, спечелил в плуването четири златни и един бронзов медал. Или като блестящия Новак Джокович, който се добра до единствената титла в тениса, отсъстваща в колекцията му (сърбите вече искат летището в Белград да носи неговото име)… Или като онази великолепна снимка на фотографа на АФП Жером Бруйе, хванала бразилския сърфист Габриел Медина носещ се като силфида във въздуха. Много още впечатляващи примери могат да се приведат, оказвайки се, че състезанието спокойно може да мине без руснаци и белоруси, никому не липсваха. Точно поради това на кремълските сановници им изби пяна на устата, то затова и за тях олимпиадата беше дяволиада… Но ако преценим аргументите на обругателите – особено на двете церемонии, ще открием един огромен пропуск, даже невежество: разсърдиха се, че била пародирана „Тайната вечеря“ на Леонардо (което излезе невярно), но изобщо забравиха, че тъкмо великият италианец е създавал в Милано същите пищни спектакли за покровителя си Лодовико Моро, каквито и Тома Жоли за олимпийското празненство. За тържествата по случай сватбата на племенника на миланския херцог Джан Галеацо Сфорца с наследницата на Неаполитанското кралство Изабела Арагонска Леонардо е работил всичко: костюмограф, композитор, декоратор, сценограф, текстописец, режисьор… Посланикът на семейство д’Есте в Милано Якопо Троти се възхищава на маестрото: „Представлението бе изпълнено благодарение на ума и таланта на маестро Леонардо да Винчи от Флоренция, около Рая се въртяха всичките седем планети, изобразени от хора, в одежди, описани от поетите: планетите прославяха херцогиня Изабела. […] Това беше истински Рай – навсякъде блестеше злато, звездите излъчваха ярка светлина, планетите се разполагаха в зависимост от тяхното по-високо или по-ниско разположение“. Днешният Париж имитира някогашното Милано, Тома Жоли – Леонардо…
Всъщност тази Олимпиада демонстрира два мирогледа, коренно противоположни един на друг. От едната страна е пъстрият, шарен и разнолик свят, чиято яркост радва окото и създава настроение за смях и веселба. Само чуйте в тази връзка фамилиите на българските медалисти от игрите: Новиков, Калейн, Насар, Ализаде, Рамазанов, Ибанес, Андреев – българската спортна чест блести интернационално. От другата страна на този „пъстър свят, шарен свят“ противопоставят свят сив, омърлушен и монотонен, преждевременно остарял, извикващ единствено униние, страх и безнадеждност. Многостранният ренесансов човек срещу еднообразния скучен пуритан; „Обществото на Германт“ (Марсел Пруст) срещу англосоца на „1984“ (Оруел). Тези адепти на света на Оруел Франсоа Рабле ги нарича агеласти, сиреч хора, които нито могат, нито знаят как, нито искат да се смеят. Но както не искат, така и побесняват, когато друг се смее. Тогава изкрейзват и палят аутодафета, а в днешно време пускат ракети. Парижката Олимпиада им натри носа с това, че извести на цялото човечеството другата възможност, многобагрената: тази, която превръща живеенето не в изстрадана борба за едва-едва кретащо мижитурско оцеляване, а в радостна игра на пълноценно емоционално преживяване. В което чувствата към другия, различния, особения не са чувства на омраза и ненавист, а на симпатия и доброта. И които са истинските човешки чувства, другите са от лукаваго; дяволски и сатанински.
Олимпиадата в Париж показа, че животът със своята яркост и светлина е по-силен и ще бъде винаги по-силен от всякакви нахмурени пришълци от геената, имащи се за светци, а всъщност мъртъвци. Толкова мъртви мъртъвци, че чак ти иде да оплачеш жалкото им съществуване. Ех, вие, деца на отчаянието, скърбя заради вас!…
