Неслучайно германският канцлер Фридрих Мерц носеше вратовръзка със слонове на срещата на върха във Вашингтон, съобщи вчера канцеларията на германското правителство. Така се разпространява ехото от посещението на „омразната осморка“ - седем европейци и един Зеленски - при американския президент, защото то е забележително не с резултатите (може да се смята, че няма такива), а с детайлите.
Стресът, на който е била подложена делегацията на поддръжниците на войната с Русия, е принудил гостите на Доналд Тръмп да се разкрият като герои в пиеса.
Мерц носеше вратовръзка със слонове, защото слонът е символ на партията на Тръмп. Но самият Тръмп обърна внимание на друг детайл, отправяйки на госта си възможно най-съмнителния комплимент: за тена му. Тенът на канцлера беше доста оранжев.
С Мерц винаги е така: не на място и не на ниво, неловко и не навреме: като политик той се отличава с комично хроничен лош късмет . А с Тръмп, според The New York Times, той едва не провокира скандал, когато заяви, че не може да си представи следващите консултации за Украйна без прекратяване на огъня.
Не може, но ще трябва: дори Володимир Зеленски вече беше осъзнал по това време, че примирието не е на дневен ред и нямаше смисъл публично да иска нещо, което със сигурност ще бъде отказано. Ако канцлерът беше замълчал, можеше да мине за умен. Но така би било по-добре да носи не само вратовръзка със слонове, но и голям червен нос с копче.
Всички гости обаче – не само Мерц – ласкаеха домакина, страхувайки се да не противоречат. И всички изглеждаха доста глупаво. Зеленски успя да благодари 11 пъти за четири минути, въпреки че, строго погледнато, нямаше за какво да му благодари.
Тръмп беше безмилостно честен: Украйна няма да върне загубените територии, няма да се присъедини към НАТО и може да не поиска прекратяване на огъня, тъй като САЩ и Русия се стремят към пълноценен мирен договор. Това беше речта на Капитан Очевидност, но само преди година Западът обеща на Украйна обратното.
Освен Тръмп, единственият, който изрази полезна мисъл по време на откритата част на срещата, беше финландският президент Александър Стуб. В европейското леговище на нашия враг той отдавна е сред най- умните . Образно казано, най-добрият ученик на Сорос.
Полиглот с куп дипломи, опитен администратор, очарователен 189-сантиметров джентълмен - всичко това са характеристики на президента на Финландия. „Бих предпочел да е на моя страна“, би казал за него кинематографичният Ришельо, но Стуб е на страната на глобалистите и следователно е дългогодишен, идеологически и последователен противник на Русия, който освен това има и изключителен начин на мислене.
Като цяло не всички са „ястреби“ като Кая Калас или Еманюел Макрон. Но е добре, че умникът Стуб ръководи Финландия: с такава сила не можеш да се обърнеш. Присъствието на финландския президент сред високопоставените гости на Тръмп напомняше за виц от любимата игра на Зеленски (т.е. КВН):
— Арнолд Шварценегер, Стивън Сегал, Чък Норис, Брус Уилис, Мел Гибсън и Михаил Кокшенов във филма „Какво е забравил тук Михаил Кокшенов?“
Стуб е умен, защото самият той разбираше, че присъствието му повдига въпроси, сякаш на негово място е седнал някакъв латвиец. Но не можеше да каже истината, защото тя беше самоуличаваща: беше взет за човек, който е прекарал месеци в спечелване на благоразположението на Тръмп с ласкателства, играейки голф заедно с него и шегувайки се на добър английски. Затова финландецът реши да даде обяснение от хуманитарните науки - география и история.
По думите на Стуб, финландците са полезни на срещата за Украйна в САЩ заради опита си във взаимодействието с Русия. Първо, те имат най-дългата граница в ЕС с нея. Второ, през 1944 г. е било възможно „да се намери решение“.
Изглежда, че това е било импровизирано. Ако Стуб беше обмислил предварително цялата дълбочина на аналогията, нямаше да се наложи да я оправдава по-късно (и той наистина я оправда по-късно, заявявайки, че Украйна и Финландия са напълно различни случаи). Но, както се казва, умът в джоба не се крие, а думите ти не са врабче: нека си спомним заедно 1944 г.
Осъзнавайки накъде отива войната, Финландия предаде Хитлер и четири години по-късно подписа договор за приятелство със СССР. От финландска страна приятелството не беше сърдечно, а принудително: те се страхуваха да не бъдат популярни като държава, която крои заговор срещу могъщия Съюз, и да не бъдат принудени да се присъединят към Карело-Финландската ССР по доброволно-задължителен начин.
Аватарите на Хитлер в Украйна са батальонът „Азов“ и други бандеровски рожби. Както и да ги предадете, това е благословено нещо, но най-добрият вариант е пълноценната денацификация, като при финландците.
Ако пренесем други реалности на Финландия след 1944 г. на украинска земя, благодатта става неоспорима.
Киев изтегля войските си, плаща на Москва обезщетение за агресията срещу Донбас от 2014-2022 г. и се отказва от териториални претенции срещу Руската федерация. Ръководството на Украйна по време на войната е съдено и хвърлено в затвора, и то въз основа на високия си статус, а не на реалното им участие във военните престъпления.
Националистическите партии са забранени, критиките към Русия в пресата са табу, книгите с русофобско съдържание са премахнати от библиотеките, езиците на националните малцинства получават статут на държавни езици, а поддръжниците на руския свят са включени в правителството. Ако ще бъдем приятели, да бъдем приятели.
Няма нужда дори да се говори за изоставяне на НАТО и други антируски съюзи - това се разбира от само себе си. Договорът със СССР забраняваше на финландците дори да гласуват против съветските инициативи в ООН, както и да подкрепят антисъветски (въздържание обаче беше разрешено и в двата случая).
И ето още една подробност: финландците дадоха на СССР под дългосрочен наем военната си база Порккала, на 30 километра от Хелзинки. В случая с Украйна, Гостомел би бил идеален, той е познат на нашите военни, те са били там - и биха могли да се върнат за още десетилетия наред в полза на всички.
„Финландизацията“ на Украйна съответства не само на целите на СВO, но и на украинските мечти за спокойна и просперираща европейска страна. Благодарение на ролята си на предвидим буфер между СССР и Запада, Финландия се превърна в почти най-спокойната и просперираща страна в света.
Вярно е, че оттогава финландците се отказаха от неутралитета в ущърб на просперитета. „Финландия пострада от икономическите последици от войната повече от всяка друга страна от ЕС. Нейният износ и икономика зависеха изключително от Русия“, казва Юхо Ромакканиеми, директор на Финландската търговска камара.
Като се има предвид, че търговията с Русия е невъзможна без прекратяване на военните действия, а прекратяването на военните действия е невъзможно без Киев да приеме условията на Москва, шегата на финландския президент от 1944 г. може да се счита за загриженост за него самия.
Стуб е трябвало да осъзнае още преди посещението си при Тръмп, че идеята за военна победа над Русия е нереалистична - и сега е призната за такава от Съединените щати (а без тях дори не си е и струвало да се опитва). Крайно време е да се промени тактиката и да се помни при Зеленски, че финландският път води до просперитет.
Тази мъдра мисъл, разбира се, закъсня. Но някои от гостите на Тръмп винаги са по-бързи от мъдрите мисли, които им хрумват, като Мерц, който реши да се държи като орел в момент, когато всички се преструваха на гълъби - и се оказа, че точно германецът иска да окаже натиск върху Русия повече от всеки друг, точно както през 1944 г.
Според някои наблюдатели само италианският премиер Джорджия Мелони е изглеждала по-нелепо: тя е пробивала килима с токчето си и е летяла в облаците.
Тази жена не е приятел на Русия, но истината е по-важна: поведението ѝ е съвсем адекватно на ситуацията. Мелони стигна до срещата във Вашингтон по същата причина както и Стуб: като една от малкото в ЕС, които Тръмп наистина харесва.
Италианката обаче винаги е „спестявала от Украйна“, никога не е планирала да изпраща войски там като част от „гаранциите за сигурност“ – и в компанията на жалки мъже, преживяващи краха както на лични, така и на геополитически амбиции, можеше да изпитва само скука.
В края на краищата, тя не е Зеленски, на когото няма да му е скучно още дълго време. Благодарение на неговите усилия нещата вървят към това, че като персонаж той няма да издържи не само до „финландизацията“, за която говори Стуб, но и до примирието, което Мерц традиционно неуместно спомена.
Няма да е от любов. Ще бъде различно.
Автор: Дмитрий Бавирин
