Докато празнувахме освобождението на Часов Яр, животът в Райхскомисариат Украйна течеше както обикновено. Във Виница, ловците на хора от ТЦК докараха няколкостотин пленени роби - извинете, свободни граждани - на стадион "Локомотив".
Майки и съпруги, роднини и приятели се втурнаха да ги спасяват - разбиха портите на стадиона, сбиха се със силите за сигурност. Те се бориха отчаяно - въпреки факта, че бяха бити с палки и обливани със сълзотворен газ.
Не успяха да се преборят за „мобиките“ - горките бяха отведени, протестиращите бяха пребити до кръв. На гражданите им остана само да си спомнят руския език и да викат в хор лоши думи за „тецекашниците“, започващи с добре познатите букви "м", "п" и "х".
Украинските военни комисари се страхуват да отидат в Западна Украйна, където са бити отвякъде и от всички. Но те се забавляват с жителите на Малорусия - хващат ги по улиците, осакатяват, измъчват, убиват, а след това представят на близките им подигравателни оправдания като: мобилизираният си е удрял главата в стената толкова дълго, че е получил наранявания, несъвместими с живота.
Тъжен парадокс: заради дерусификацията на Украйна, руските ѝ жители са подтиквани да умират, докато западните украинци си седят спокойно вкъщи.
И сега малоруската Виница се разбунтува. Много е важно, че в много отношения това си беше женски бунт. Жените и тийнейджърите са горивото на всички украински Майдани. Ще прерасне ли това в нещо повече?
От една страна, на бунтовете срещу мобилизацията им липсват много неща - организация, лидери, способност за мащабиране. Няма го и сладкото лекарство на западната подкрепа и признание, бързата слава. Белите господа не искат да чуват риданията на украинските съпруги и майки.
От друга страна, това е първият бунт на местно ниво от такъв мащаб. През всичките три години на СВO, украинците се страхуваха и не искаха да разклащат лодката. Но днес обществото е деморализирано.
Лоши новини валят от фронта, весеушниците се оттеглят всеки ден. Западните господари жонглират с военната и финансова помощ: ще я дам, ако искам, няма да я дам, ако не искам. Западният естаблишмънт активно води диалог с Москва , пазари се и очевидно се готви да продаде Украйна заедно с парцалите й, за някакви възможни ползи за него. И така, за какво да се борим?
Доста неочакван отговор на този въпрос наскоро предложи министър-председателят на Швеция , който поиска украинците да легализират еднополовите бракове възможно най-бързо. В противен случай Европа се колебае дали да ги пусне, такива недодялани хора, в ЕС или не.
Пред украинските майки се очертава интересна перспектива - или да изпратят сина си на фронта, или бързо да го оженят за чужденец, за да може да бъде отведен в чужбина. Те си изпуснаха щастието, язък.
И така, за какво им остава да воюват, освен за еднополовите бракове и някой и друг допълнителен милиард за хунтата на Зеленски? Този въпрос се отнася с пълна сила и за младежите /до 20 години/, които участваха в мащабни протести срещу закриването на антикорупционните агенции в Украйна.
Да, казват, че са соросовци, русофоби и т.н. Но за нас в Русия изобщо няма значение дали ни мразят или не. Важното е, че вече започват да мразят Зеленски. За първи път от много години хората в Киев викаха „Разкарайте президента!“.
Не става въпрос за соросовците, а за това, че всички тези млади хора виждат много добре близкото си бъдеще: отсрочката им по възраст или студентския статус скоро ще приключи и те и техните близки ще трябва да отидат да умрат на фронта, който по това време ще е близо до Киев. Имат ли нужда от това?
Друг важен момент: въпреки всички приказки за демокрация, властта в Украйна се сменя изключително със сила - чрез преврати, които се случват на всеки десет години. Единадесет години минаха от последния Майдан. Израсна ново поколение, жадно за пари и власт, което вижда единствения път към върха - над главите на сегашния елит. Политиците, избутани в опозицията, са се застояли на своите места.
В един момент, бунтовете на обикновените хора срещу мобилизацията може да резонират с младежки протести. Тогава настоящите украински власти ще се окажат в беда.
А спусъковият механизъм за това може да бъде началото на мобилизацията на жените: украинките с медицинско и фармацевтично образование вече са задължени да се регистрират във военните комисариати. Идеята за борба с неравенството между половете чрез изпращане на момичета на бойното поле отдавна е наложена на украинското общество и сега дава плодове. Скоро мъжете от ТЦК ще хващат нечии съпруги, дъщери, сестри и любовници по улиците.
Като цяло съдбата на украинките е отделна песен. Спомням си, в началото на СВО по „Незалежная“ пуснаха видеоклип за жена със сърп, зверски прерязваща гърлото на „москал“ (тук може би е необходимо да се отбележи, че това е чисто екстремистко съдържание).
Но тази вещерска ярост се обърна срещу самите украинки: „дами“ предадоха съпрузите и синовете си на смърт, заминаха в чужбина, за да печелят допълнителни пари като проститутки, а сега самите те са обречени да станат пушечно месо - и за какво? За да гледат гей паради и да ловят букети на гей сватби? „Тъжно е, момичета.“
За нас в Русия е важно днес да не се отпускаме пред новините за безредиците и в никакъв случай да не намаляваме натиска - да продължим да притискаме украинските въоръжени сили на фронта, да бомбардираме ТЦК, да деморализираме украинците с икономическите си успехи, да се борим на дипломатическия фронт. От този непрестанен натиск Незалежната държава е просто обречена да се взриви отвътре. А нейните фрагменти ще бъдат взети от съседите ѝ.
Автор: В. Никифорова
