Отговорът не се крие в политическите карти и националните знамена. Той е заровен дълбоко в архитектурата на нашата финансова система – една система, която не е възникнала случайно, а е резултат от внимателно планиране и серия от исторически събития.

Това е история за това как правото да се създават пари беше тихо иззето от държавите и предадено в ръцете на частен картел.

Прототипите: Тамплиери и Медичи

Преди да стигнем до модерната епоха, е важно да разберем, че този модел не се ражда през 17-ти век. Неговите прототипи са по-стари и много по-кървави. Историята на властта винаги се свежда до сблъсъка между териториалния суверен (краля, държавата) и наднационалната, мрежова власт на капитала.

Прототип А: Тамплиерите – Паралелната държава

Орденът на рицарите тамплиери не представлява просто сдружение на монаси-воини, а първата истинска мултинационална корпорация.

Тяхната революционна финансова система, възможността да депозираш злато в Париж и с кодиран документ да го изтеглиш в Йерусалим ги превръща в паралелна финансова държава.

Със собствен флот, армия и огромни територии, те се подчиняват единствено на папата и представляват пряка заплаха за властта на кралете.

През 1307 г. френският крал Филип IV ги арестува, измъчва, изгаря на клада и конфискува богатствата им.

Това е важен урок: по онова време суверенът все още притежава силата да унищожи банкера.

Прототип Б: Медичите – Купуването на държавата

Столетие по-късно, във Флоренция, се появява много по-елегантен модел. Фамилията Медичи осъществява гениалното прозрение:

„Защо да се бориш с държавата, когато можеш просто да я купиш?“.

Те не изграждат своя армия, а превръщат парите си в политическа власт. Финансират крале, дукове и най-вече – папския престол, докато не го превземат отвътре, поставяйки свои членове за папи (Лъв X, Климент VII).

Те спонсорират Ренесанса, превръщайки изкуството в най-красивата форма на пропаганда и демонстрация на власт.

Медичите усъвършенстват изкуството да превземеш държавата без нито един изстрел.

Тези два примера — тамплиерите и Медичите са ранните експерименти.

Първият се проваля, защото представлява директна военна заплаха. Вторият успява, защото скритият контрол на Медичите е много по-ефективен..

Хронология на един преврат: От златото до дигиталния запис

Етап 1: Банката на Англия (1694) – Прототипът

Всичко започва в края на 17-ти век. Англия е разорена от войни и крал Уилям III отчаяно се нуждае от пари. Група частни банкери му предлагат сделка: те ще му отпуснат 1.2 милиона лири (огромна сума за времето си), но при едно условие. Кралят трябва да им даде кралска харта, с която се създава „Банка на Англия“ – частна институция с правото да печата пари от нищото и да ги дава в заем на правителството срещу лихва.

Това е революционен момент.

За пръв път правото на суверена да създава пари е приватизирано. Моделът е гениален в своята простота: правителството получава нужните му средства, а частните банкери получават постоянен поток от лихви, гарантиран от данъците на цялото население. Тази система позволява на Британската империя да финансира своето разрастване, но я поставя във вечна дългова зависимост.

Етап 2: Тайната среща на остров Джекил (1910) – Американският план

В началото на 20-ти век САЩ са една от малкото големи сили без централна банка. Американската общественост е дълбоко подозрителна към концентрацията на финансова власт в частни ръце. За да преодолеят тази съпротива, най-влиятелните банкери на епохата организират тайна среща.

През ноември 1910 г. на остров Джекил, щата Джорджия, се събират представители на най-могъщите финансови династии – Рокфелер, Морган, Варбург. В продължение на девет дни те изковават план за създаването на американска централна банка, която да бъде представена на обществото като държавна институция, но да се контролира от частни интереси.

Етап 3: Създаването на Федералния резерв (1913) – Превратът е завършен

Планът от остров Джекил се превръща в Закона за Федералния резерв. Той е прокаран тихомълком в Конгреса на 23 декември 1913 г., когато повечето конгресмени са си у дома за коледната ваканция. С този закон най-важният инструмент на националния суверенитет – контролът върху парите – е предаден на Федералния резерв (ФЕД), частно притежаван банков картел.

Името е избрано внимателно, за да заблуди: „Федерален“ – за да звучи държавно, и „Резерв“ – за да внушава сигурност. В действителност, той не е нито едното, нито другото. Той е машина за създаване на пари от дълг, собственост на банките-членки.

Етап 4: Бретън Уудс (1944) и краят на златния стандарт (1971) – Глобализация на системата

След Втората световна война САЩ са доминиращата икономическа сила. На конференцията в Бретън Уудс американският долар, обезпечен със злато, е провъзгласен за световна резервна валута. Всички останали валути са обвързани с долара. Това поставя ФЕД в центъра на глобалната финансова система.

През 1971 г. президентът Никсън едностранно премахва златния стандарт. От този момент нататък доларът (и всички останали валути) вече не са обезпечени с нищо реално. Те са просто „фиатни“ пари – пари по силата на указ, чиято стойност се крепи единствено на доверието и на задължението да се плащат данъци с тях.

Това отприщва епохата на безкрайното печатане на пари и експоненциалното нарастване на глобалния дълг. Системата на ФЕД става модел за целия свят, включително и за създадената по-късно Европейска централна банка (ЕЦБ).

Кои са бенефициентите?

Бенефициентите не са нации или правителства.

Те са една наднационална финансова класа, чиято власт произтича от собствеността и контрола върху механизма за създаване на пари.

Това са:

Големите международни търговски и инвестиционни банки (J.P. Morgan, Goldman Sachs, Deutsche Bank и др.), които са основните акционери и партньори на централните банки.

Най-големите фондове за управление на активи (като BlackRock и Vanguard), които притежават значителни дялове в почти всички големи корпорации и банки в света, създавайки сложна мрежа от взаимосвързани интереси.

Историческите банкови династии, чието влияние е вплетено в цялата система от самото й създаване.

Те печелят не само от лихвите върху глобалния дълг. Те печелят от контрола. Като контролират предлагането на пари и лихвените проценти, те могат да предизвикват цикли на бум и срив, по време на които придобиват реални активи (земя, имоти, компании) на безценица от тези, които са фалирали.

Защо това звучи като „конспиративна теория“?

Идеята, че сме управлявани от невидим финансов картел, звучи като сюжет на филм.

Има няколко причини за това:

Мащабът е твърде голям, за да бъде осмислен. За повечето хора е по-лесно да приемат, че светът е хаотичен и управляван от некомпетентни политици, отколкото да приемат, че системата е умишлено проектирана по този начин.

Образователната система и медиите го игнорират. В учебниците по икономика рядко се обяснява, че парите се създават като дълг от частни банки.

Медиите обсъждат решенията на ФЕД и ЕЦБ, сякаш те са безпристрастни държавни органи, работещи за общото благо.

Самата тема е представена като твърде сложна за обикновения човек.

Етикетът „конспирация“ е мощен инструмент за дискредитация.

Всеки, който се опита да повдигне тези въпроси, бива бързо етикетиран като „конспиративен теоретик“, „антисемит“ (поради историческата роля на някои еврейски банкови фамилии) или просто „финансов неграмотник“.

Това ефективно задушава всеки смислен дебат.

Истината е, че не е нужно да вярвате в тайни срещи в опушени стаи, за да видите системата в действие.

Просто трябва да проследите парите.

Трябва да си зададете въпроса, който зададохме в началото.

Когато целият свят е длъжник, кредиторът е този, който държи истинската власт. И той не е избран от никого.

Кой всъщност притежава България?

Кратък наръчник по реална икономика

Когато плащате сметката си за ток, пазарувате в голям супермаркет или ползвате мобилния си телефон, замисляте ли се къде отиват парите ви?

Отговорът не е просто „в чужбина“. Той води до едно и също място – до върха на една глобална финансова пирамида, контролирана от шепа гигантски инвестиционни фондове.

Това не е конспирация, а лесно проверима корпоративна реалност. Нека проследим пътя на парите в няколко ключови сектора.

 Банките: Кръвоносната система

Почти целият български банков сектор е чужда собственост. Банка ДСК принадлежи на унгарската OTP Group. Уникредит Булбанк е част от италианската UniCredit Group. ОББ е собственост на белгийската KBC Group.

Това изглежда като разнообразие, но е илюзия.

Кой притежава самите OTP, UniCredit и KBC?

Ако проверите публичните им финансови отчети, ще откриете, че най-големите им акционери са едни и същи имена:

BlackRock, Vanguard, State Street и други големи инвестиционни банки като J.P. Morgan и Goldman Sachs.

Какво означава това?

Глобалните фондове, чрез своето акционерно участие, контролират политиката на почти всички банки в България.

Те решават на кого и при какви условия ще се отпускат кредити.

Те контролират кръвоносната система на нашата икономика, като насочват кръвта (капитала) там, където е изгодно за тях, а не за българския национален интерес.

Енергетика и суровини: Стратегическите ресурси

Нашият ток се разпределя от компании като Електрохолд (бившата ЧЕЗ), собственост на чешката група Eurohold, и EVN, австрийска компания. Златото ни се добива от канадската Dundee Precious Metals.

Отново, нека погледнем кои са собствениците на Eurohold, EVN и Dundee.

С изненада (или не) ще открием същите гиганти – BlackRock, Vanguard и големи инвестиционни банки.

Те са най-големите институционални инвеститори в почти всяка голяма енергийна или добивна компания в света.

Какво означава това?

Печалбите от най-ценните ни природни ресурси и от най-стратегическия сектор – енергетиката – не се реинвестират в България. Те се изсмукват и преразпределят към акционерите на тези глобални фондове.

Ние плащаме едни от най-високите цени за ток спрямо доходите си, докато печалбата от това отива в Ню Йорк и Лондон.

Телекоми и търговски вериги: Ежедневният данък

Мобилните ни оператори – A1, Vivacom, Yettel – са собственост на австрийски, сръбски (чрез United Group) и чешки (чрез PPF Group) конгломерати. Големите хранителни вериги като Lidl, Kaufland, Billa са немска и австрийска собственост.

И отново, ако проследим веригата на собственост нагоре, стигаме до същите крайни бенефициенти. Тези фондове са най-големите акционери и в телекомуникационния сектор, и в сектора на търговията на дребно в цяла Европа.

UniCredit Group (собственик на Уникредит Булбанк): Ако проверите акционерната й структура, ще откриете, че сред най-големите й институционални инвеститори са BlackRock и Vanguard.

KBC Group (собственик на ОББ): Отново, сред водещите акционери ще намерите същите имена – BlackRock и други големи американски и европейски фондове.

Schwarz Gruppe (собственик на Lidl и Kaufland): Това е частна семейна компания, но нейното финансиране, разрастване и операции се дължат на огромни кредитни линии от най-големите банки, като Deutsche Bank.

А кои са акционерите в Deutsche Bank?

Отново, BlackRock, Vanguard и други подобни.

Какво означава това? Всеки път, когато говорим по телефона или купуваме хляб и мляко, ние плащаме един вид „данък“ на тази глобална система. Парите от нашето ежедневие се концентрират и изтичат навън, вместо да подкрепят местни производители и доставчици.

Голямата картина: Как работи контролът?

BlackRock, Vanguard и State Street често са наричани „Голямата тройка“.

Заедно те управляват активи на стойност над 20 трилиона долара.

Те са най-големите акционери в над 90% от компаниите в индекса S&P 500, което включва почти всяка голяма международна корпорация, която можете да си представите – от Microsoft и Apple до Pfizer и Coca-Cola.

Тяхната сила не е в директното управление, а в пасивния, но всеобхватен контрол.

Те не казват на директорите какво да правят всеки ден. Но те имат правото да гласуват на общите събрания, да назначават членове на бордовете на директорите и да влияят на дългосрочната стратегия.

Така, чрез тази мрежа от собственост, една шепа хора на върха на тези фондове контролират не само българската, а и цялата световна икономика. Те не се нуждаят от армии и политически преврати. Те просто притежават акциите.

Когато следващия път чуете, че България трябва да следва „евроатлантическите ценности“ или да изпълнява „партньорските си ангажименти“, знайте, че зад тези думи често стои икономическата реалност.

Реалността, в която нашите политици са просто администратори на територия, чиито най-ценни активи са собственост на невидими, но всемогъщи финансови господари.

Nik Ray