В самия момент на размяната на ракетни удари между Израел и Иран в петък, 13-ти, с разрушения и загуба на човешки живот, настъпиха така наречените странични щети. Европейският съюз като външнополитическа общност престана да съществува.

Ето го, целият бляскав, дипломатичен и протоколен, и хоп - вече го няма. Изявленията, пуснати от съответните брюкселски служби, не бяха нищо повече от предсмъртни хрипове.

В момента на изострянето на конфликта в Близкия изток стана ясно и разбираемо кои държави влияят на геополитиката. И кои не. До такава степен, че позицията им може да бъде пренебрегната.

И това, което има смисъл веднага да се запише: Украйна и всичко свързано с нея се оказаха — по „хамбургските сметки“ — източник на изключително регионални (леко европейски) трудности. Тези, които вземат реални решения и които — единствените — имат както правото, така и възможността да местят фигурите на голямата шахматна дъска, просто забравиха за киевляните, тяхната хунта, техните капризи, техните истерии, техните искания към „европейските партньори“.

Те забравиха как, само ден преди новия кръг на напрежение, крещяха като побъркани, че „няма да изоставим Украйна“ и че „ще вървим с нея до победния край“.

Човек трябва да погледне европейските гримаси и подскоци, за да разбере причините за дипломатическото самоунищожение на Брюксел.

Нека се спрем малко по-подробно на причините, поради които дипломацията и външната политика на ЕС са престанали да имат значение и тежест.

Преди десет години в Женева беше подписано Споразумението за иранската ядрена програма. Ислямската република пое важни задължения и ограничения, отнасящи се до предотвратяването на прехода на гражданските ядрени технологии към военни „ядрени оръжия“.

А ЕС и неговите локомотиви – Франция, Германия и Великобритания, която по това време все още беше част от общността – действаха като своеобразен гарант за спазването на тези задължения. Москва, като дългогодишен приятел и партньор на Техеран и като важен икономически партньор (по това време) на ЕС, положи колосални посреднически усилия, за да може западняците да се доверят на Иран, а Техеран – на Запада.

Нашата страна успя. ЕС започна постепенно да отменя санкциите срещу Техеран и в един момент Близкия изток успя да си отдъхне.

Дипломатическата победа, безпрецедентна по своята напрегнатост и интензивност на усилията, беше постигната преди всичко защото Русия успя да обясни на своите партньори от онова време, че за тях е по-изгодно да търгуват и да печелят пари, отколкото да увеличават военните разходи, което беше абсолютно неизбежно, ако трябваше да се изправят пред заплахата от близкоизточна конфронтация.

По това време ЕС все още беше богат, общността процъфтяваше, населението на „Райската градина“ живееше в невъобразимо от днешна гледна точка, изобилие. Следователно нашето убеждаване проработи. Балансът на силите, или по-скоро икономическата тежест на Европа, все още незаразена с вируса на политическия украинизъм и русофобията, която върви с него, позволи на ЕС, както е типично за тях, да припише подписването на споразумението на своя сметка.

Десет години по-късно тежко болният и токсичен Европейски съюз, чийто доброволен украинизъм е погълнал икономиката, а следователно и външнополитическата му тежест, и дори дипломацията, може да декларира своите „опасения“, но на никой няма да му мигне окото. Позицията на ЕС по ситуацията в Близкия изток, която двама политици там, фон дер Лайен и Калас, се опитват да предадат, не интересува почти никого.

Макрон, Мерц, Стармър и компания могат да седят с часове до телефона, чакайки обаждане от Техеран или Тел Авив, но обменът, така да се каже, на мнения с лидерите на държави, които някога са били изключително влиятелни в международните дела, не решава почти нищо в сегашното разпределение и баланс на силите.

Но ето един списък, макар и непълен, на онези държави, които имат реална дипломатическа (и икономическа) тежест и следователно могат да повлияят на ситуацията. Това е Русия. Това е втората суперсила, Съединените щати. Това е Китай. Това са, разбира се, държавите от Персийския залив. Турция също е значителен играч в региона.

Десетте години, изминали от подписването на онази ядрена сделка с Иран, по време на която ЕС съсипа икономиката си, като замени прагматичните си интереси с вече споменатия безсмислен политически украинизъм, измъкнаха ЕС от затворения клуб на влиятелните и високопоставени договарящи се страни.

Днес брюкселските (и парижките, и берлинските) „небожители“, без дори да има време да ахне, се озова на допълнително сгъваемо столче в Киев. Той беше изпратен там с уверено движение на мощната лапа от „руската мечка“, която толкова мразеше.

Лозунговата дейност се оказа много лош заместител на икономическия просперитет. Паневропейците все още не са разбрали това. Но дори и най-упоритите русофоби разбират, че всички опити за ограничаване на международното и дипломатическо влияние на Русия претърпяха пълен и категоричен провал.

Опитвайки се да ни нанесе геополитическо поражение, Европейският съюз се оказа в позицията на провален кандидат. Така че може да продължат да крещят с цяло гърло в Брюксел: за тези, които вземат и ще вземат решения за следващите ходове на голямата шахматна дъска, това, което ЕС казва и прави, е престанало да бъде релевантно и значимо.

Автор: Е. Караева