Това, което се случва в Газа, е хуманитарна и екзистенциална трагедия за живеещите там и морална и политическа катастрофа за Израел. То е косвена дългосрочна последица от европейската варварщина в миналото и пример за разрушителната неспособност на европейците да предприемат адекватни действия в настоящето.

Терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. беше потресаващ зверски акт и Израел определено имаше и правото, и дълга да отговори – включително на начина, по който „Хизбула“ се присъедини към атаката от Ливан на следващия ден. Разумен и пропорционален военен отговор на Израел можеше да покрие критериите за справедлива война. Но ако не смятате, че двама бивши израелски министър-председатели, президентът на Международния комитет на Червения кръст и 828 британски юристи до един са антисемити и проводници на кръвни клевети срещу евреите[1], може би е редно да приемете, че начинът, по който правителството на Бенямин Нетаняху продължи да води тази война, нарушава международното хуманитарно право и включва извършването на военни престъпления. „Да, Израел извършва военни престъпления“, заключава Ехуд Олмерт, министър-председател от 2006 до 2009 г., в статия, публикувана в Haaretz.

Друг бивш министър-председател, Ехуд Барак, казва, че Нетаняху „не действа в полза на националния интерес; той действа чисто и просто в името на самосъхранението си. Всеки друг аргумент е димна завеса“. Да си припомним, че един от критериите за справедлива война е „правилното намерение“. Би било повече от наивно да припишем подобно нещо на настоящия министър-председател на Израел. Можем да прегледаме списъка с условия за справедлива война – както за започване на война (ius ad bellum), така и за водене на такава (ius in bello) – и ще видим колко от тях се нарушават днес. Пропорционалност? Не. Разумен шанс за успех? Не. Разграничаване на бойци от невинни цивилни? Не.

Миряна Сполярич, ръководителка на педантично неутралния Международен комитет на Червения кръст, пазителя на Женевските конвенции, наскоро каза пред Джеръми Боуен от Би Би Си, че случващото се в Газа днес е „по-лошо“ от предишното ѝ описание на ситуацията. То надхвърля „всички приемливи стандарти за право, морал и хуманност“. Обръщайки се и към „Хамас“, и към Израел, тя каза: „Няма извинение за вземането на заложници. Няма никакво извинение за лишаването на деца от достъп до храна, здравни грижи и безопасност. При воденето на военни действия има правила, които всяка страна във всеки конфликт трябва да спазва“.

Отвореното писмо до британския министър-председател Киър Стармър от 828 юристи, правни изследователи и бивши съдии[2], базирани или придобили своята квалификации във Великобритания, е особено полезно, тъй като е придружено от „правен меморандум“, представящ подробни доказателства в подкрепа на направените твърдения. Авторите се позовават на приблизителната оценка на Организацията на обединените нации (ООН), според която от началото на израелската военна операция в Газа до 22 март 2025 г. най-малко 53 000 палестинци са били убити и над 121 000 са били ранени. В приблизително 70% от потвърдените смъртни случаи жертвите са жени и деца. Те се позовават и на доклад на фонда „Спасете децата“, според който днес Газа е на първо място в света по дял на децата с ампутирани крайници (като много от ампутациите са извършени без упойка). Меморандумът обръща специално внимание на израелската блокада на хуманитарната помощ за живеещите в Газа, започнала на 2 март 2025 г. и продължила повече от два месеца, която според източници на ООН е довела до широкоразпространен глад, и на едностранното възобновяване на военните действия от правителството на Нетаняху миналия месец. Посочват се и правните основания, на базата на които авторите на писмото заключават, че Израел извършва „военни престъпления, престъпления срещу човечеството и сериозни нарушения на международното хуманитарно право“.

Досега не съм писал за Газа по една проста причина: стремя се да пиша по въпроси, които попадат в моята сфера на познание. Нямам нито експертни познания за Близкия изток, нито опит от първо лице, с който бих могъл да допринеса за разговора. Но нестихващите всекидневни кадри, показващи страдащи невинни хора, палестинци и евреи (в случая със заложниците и близките им), започнаха дотолкова да потискат духа и съвестта, че накрая се почувствах принуден да направя нещо. Както пише Бертолт Брехт: „Какви времена са дошли, че един разговор за дървета да бъде престъпно деяние, защото той включва мълчание за злодействата“.[3]

Притеснявам се за опасността от чисто привидно демонстриране на добродетели. (Едно скорошно протестно писмо, подписано от редица писатели, съдържа твърде надменното твърдение, че „става дума за нашата морална годност като писателите на нашето време“.) Аз нямам никакви илюзии, че казаното от мен ще промени каквото и да било, може би с изключение на някаква миниатюрна промяна в рамките на европейския дебат. Но чрез по-личния и по-неофициален формат на бюлетин, публикуван в платформата Substack – вместо завършена статия, – мога да се опитам да размишлявам на глас върху един аспект на тази трагедия, който ме вълнува дълбоко и в личен план, и в професионално качество: отговорността на Европа.

Като за начало нека бъдем наясно: това е европейска история. Вълните на емиграция на евреи към Палестина започват в резултат на погромите в края на XIX и началото на XX век, предимно на територията на Руската империя. По онова време ционистите и мнозина други в Централна и Източна Европа споделят убеждението, че единствено наличието на суверенна държава би гарантирало безопасността, свободата и колективното бъдеще на един народ. Впоследствие опитът на нацистка Германия да избие всички евреи в Европа, днес познат по света като Холокост или Шоа, дава решителния тласък за създаването на държавата Израел и за широкото международно приемане на нейната легитимност. В този смисъл невинните палестинци, прогонени от домовете си и от земите на семействата си през 1948 г. – и оттогава насам, – плащат цената за европейската варварщина.

Тази историческа отговорност е причината много европейци, и особено германци, да изпитват много специална симпатия и чувство на отговорност спрямо държавата Израел. Аз самият изпитвам такива чувства, при това много силно. Откакто започнах да изучавам историята на нацистка Германия преди около 50 години, Холокостът заема централно място в начина, по който мисля не само за Европа и за това, което се опитваме да направим на нашия континент, но и за начина, по който европейците е редно да говорят и да действат по целия свят. Ако трябва да бъда честен, мъчно ми е дори да допусна мисълта – и цялото ми същество се затруднява да я приеме, – че една еврейска държава може да се държи по такъв начин.

На някои израелци очевидно също им е мъчно. Със сигурност така трябва да разбираме отчаяния коментар на опозиционния политик Яир Голан – син на бежанец от нацистка Германия и бивш заместник-ръководител на Израелските отбранителни сили, който лично хукна да спасява няколко израелци, застрашени от касапницата, подета от „Хамас“ на 7 октомври, – че „една здравомислеща страна не води война срещу цивилни, не убива бебета като хоби и не си поставя за цел да изгони една цяла група от хора“.

Както Натали Тоци посочва в статия в The Guardian, позициите на отделните европейски държави са много различни. Но като цяло – най-малкото защото Европейският съюз трябва да търси консенсус между 27-те страни членки – Европа действа болезнено бавно, що се отнася до това да говори открито срещу нарушаването на международните норми от страна на правителството на Нетаняху – същите норми, които Европа винаги твърди, че поддържа.

Най-мъчителен е случаят с Германия. Предвид уникалната историческа отговорност на Германия за Холокоста, е съвсем разбираемо германските интелектуалци и политици да се измъчват заради случващото се в Газа. Но от октомври 2023 г. насам видях много от тях да прибягват до интелектуални изопачения, дипломатически увъртания и прояви на дълбоко психологическо отричане, за да избегнат едно просто предписание, приписвано на Джон Мейнард Кейнс: „Когато фактите се променят, аз променям мнението си. А вие какво правите?“.

„Не можете да казвате това“ е твърде често срещана реакция, когато въпросното „това“ е критика, която би трябвало да бъде обсъдена, а не заглушена. През 2023 г. град Бремен и фондация „Хайнрих Бьол“ отмениха съвместното си домакинство на церемонията по връчването на наградата „Хана Аренд“ на Маша Гесен в отговор на есе, публикувано в The New Yorker, в което руско-американската писателка от еврейски произход сравнява Газа с еврейско гето в окупираната от нацистите Източна Европа. Ако прочетете есето, ще видите, че авторката разглежда пространно, задълбочено и нюансирано употребата и злоупотребата с паметта за Холокоста в различни страни, включително Германия, Полша и Украйна. Независимо дали споделяме нейното мнение, или не, текстът ѝ заслужава да бъде взет под внимание, а не да бъде отхвърлян. Когато в крайна сметка церемонията по връчването на наградата се проведе на много по-малко място, Гесен отбеляза нещо, което би трябвало да е очевидно: да сравниш две неща не означава да сложиш знак за равенство между тях.

Друг интелектуалец, критикуван за критичната си позиция относно действията на Израел в отговор на извършената от „Хамас“ зверска атака, е американско-германският философ от еврейски произход Сюзън Нейман. Причината: Нейман, която през 2019 г. публикува цяла книга, в която развива тезата, че можем да се поучим от германците за това как да се справяме с тежкото наследство на миналото, този път си позволи да изкаже мнението, че германците не знаят как да се справят с трудностите в настоящето.

Феликс Клайн, германският правителствен комисар по въпросите на антисемитизма, заяви, че описването на израелската политика като апартейд надхвърля границите на приемливото критикуване на Израел и преминава в антисемитизъм. Така той на практика обяви Международния съд на ООН, направил сравнението с апартейда, за антисемитска организация. В телевизионно интервю миналия месец Петер Ченчер, кмет на Хамбург, продължи да обвинява „Хамас“ за всичко, което се случва в Газа, и обясни, че Израел се нуждае от „Lebensraum“ [жизнено пространство, б.пр.].

Вероятно можем да приемем, че когато в края на октомври 2023 г., само няколко седмици след атаката на „Хамас“, тогавашният германски канцлер Олаф Шолц подчерта, че няма „никакви съмнения“, че израелските отбранителни сили ще спазват международното право, той е имал известно основание. Но много по-наскоро, в средата на май 2025 г., когато Израел вече беше блокирал всякаква хуманитарна помощ за Газа в продължение на над два месеца, новият германски министър на външните работи Йохан Вадефул – по време на посещение в Израел – каза следното относно широко критикувания и очевидно неадекватен алтернативен механизъм за оказване на помощ, който тъкмо беше предложен от израелското правителство: „След като сега израелската страна предприема тази стъпка, е ясно, че Израел не може да бъде обвиняван в действия, несъвместими с международното право“ [курсивът е на автора, б.пр.]. На фона на всички доказателства от последните 20 месеца това изказване силно напомня на прочутите думи на един германски поет: „Има ли запрет наложен, / фактът става невъзможен!“[4].

Този едностранчив подход почива върху твърдението, изречено в израелския парламент през 2008 г. от тогавашната канцлерка Ангела Меркел и повтаряно често оттогава, че сигурността на държавата Израел е част от Staatsräson, държавния интерес, на Федерална република Германия. Това добре звучащо изявление е проблематично най-малко по три причини. Първо, понятието „държавен интерес“ (raison d’état) само по себе си ни връща към една по-стара европейска традиция на приоритизиране на първостепенните интереси на държавата. Тази традиция до голяма степен противоречи на утвърдилата се след 1945 г. концепция за международен ред, основаващ се на правила, която лидерите на Германия неуморно поддържат. Както Роджър Скрутън обяснява в своя изключителен „Речник на политическата мисъл“, позоваването на raison d’état предполага, че първостепенните интереси на държавата „натежават над всички уравновесяващи съображения, особено тези от международен характер“.

Второ, дори ако допуснем, че първостепенните интереси на Израел са първостепенните интереси и на Германия, днес е все по-ясно, че това, което прави Нетаняху, ще навреди значително на първостепенните интереси на Израел в дългосрочен план. Един истински приятел ще обърне внимание на това, а няма да подхранва користното безразсъдство на отсрещната страна. (Скорошни коментари на новия германски канцлер Фридрих Мерц, направени след остри критики от Канада, Великобритания и Франция, намекват, че това послание най-сетне може би се чува.) Злоупотребата с обвиненията в антисемитизъм и инструментализирането на паметта за Холокоста – точно това, което Нетаняху прави – с цел отхвърляне на всяка критика към начина, по който неговото правителство води настоящата война, в крайна сметка вероятно ще налеят масло в огъня на антисемитизма и ще отслабят възпиращия ефект на паметта за Холокоста.

И трето, уникалната отговорност на Германия за Холокоста е свързана с два императива за страната: един частен императив – Германия винаги да бъде на страната на Израел, и един универсален императив – Германия винаги да защитава човешкото достойнство и човешките права навсякъде, където те са погазвани. В Газа тези два императива влизат в челен сблъсък. Просто не е достатъчно да погледнем през телескопа със сляпото си око, подобно на британския адмирал Нелсън, и да кажем: „Не виждам никакъв конфликт“. Може да си мислите, че родината на Имануел Кант е в най-добра позиция да разбере, че когато един частен императив е в конфликт с един универсален императив, универсалният императив никога не трябва да бъде жертван в името на частния.

Голяма част от хората по света, а и мнозина от собствените ни редици наблюдават реакциите на европейците, които са объркващи, колебливи и понякога направо отричащи действителността, и крещят: „Двойни стандарти!“. Това сериозно подкопава доверието в нас, когато осъждаме нарушаването на международното хуманитарно право другаде, например в Украйна. Проблемът с двойните стандарти съществува отдавна. През XVIII век страните, в които се заражда просвещенската концепция за универсализма, гарантират равнопоставеност по отношение на лично достойнство и права само на една много малка група имотни мъже; не на робите, не на по-бедните мъже, не на жените и не на останалата част от човечеството. Постепенно обаче през следващите векове ние и нашите предци се опитахме да направим така, че реалностите в нашите собствени общества и дори нашите международни политики да се доближат до този идеал. Винаги несъвършено, винаги неадекватно, винаги с голяма доза лицемерие, но все пак се стараехме да се движим в тази посока.

През последното десетилетие, вместо да напредваме в това начинание, ние отстъпваме (просто се замислите за европейската политика спрямо Турция), особено под натиска на антилибералните националисти популисти, които определят темпото в нашата политика. Това, което можем да опишем като пропаст между Украйна и Газа, е допълнителен удар по доверието в либерална Европа – у нас и в чужбина. Жозеп Борел, бившият върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността, очерта убедително този аспект в своята лекция по линия на програма „Дарендорф“ в Центъра за европейски изследвания в Оксфордския университет през 2024 г. (Уточнение: аз отговарях за събитието.) След като с чувство за самоирония сподели, че в миналото е казвал на своите посланици, че „дипломацията е изкуството на управляването на двойни стандарти“, Борел обясни колко лошо се отразява на международното доверие в Европа „усещането […], че ние ценим живота на цивилните в Украйна повече, отколкото в Газа“. И отсече: „Ако описваме дадено нещо като военно престъпление на едно място, трябва да го описваме по същия начин на всяко друго място“.

С цел избягване на потенциални съмнения нека бъде ясно, че ни най-малко не твърдя, че случващото се в Газа и случващото се в Украйна са едно и също нещо. Пълномащабната руско-украинска война не беше започната от група украински терористи, тръгнали да избиват, измъчват, изнасилват и отвличат невинни руснаци. В този случай агресорът е само един и това е Русия. Да обвиняваме единствено Израел за войната в Газа е друг тип грешка от интелектуална и морална гледна точка – грешка, която също се среща често в Европа. Ако „Хамас“ освободи заложниците, които все още държи, за правителството на Нетаняху би било трудно, ако не и невъзможно да продължи да воюва. Стотици хиляди израелци протестираха срещу Нетаняху, призовавайки за мирно споразумение, по силата на което заложниците да бъдат освободени. Самото съществуване на Израел е в опасност заради позициите на мощни съседи като Иран[5], така че в това отношение положението, в което се намира Израел, е по-съпоставимо с това на Украйна.

Но разбира се, Израел не е нито Русия на Близкия изток, нито Украйна на Близкия изток. Да сравниш две неща не означава да сложиш знак за равенство между тях. Нямам за цел да намеквам за каквато и да било еквивалентност. Тук въпросът се свежда до нуждата да действаме последователно от морална и политическа гледна точка, когато се изправяме пред военни престъпления и нарушения на международното хуманитарно право, без значение къде се извършват те. Норвегия е една от европейските страни, която е възхитително последователна в това отношение, както обясни неотдавна нейният заместник-министър на външните работи в подкаст пред Марк Ленард от Еврейския съвет за външна политика (ЕСВП).

Неспособността на Европа да отговори адекватно на трагедията, в която са въвлечени Израел и Газа, вреди на Европа не само заради представата на останалия свят за нас, а и с оглед на случващото се в нашите собствени общества. Кризата изостри напрежението между еврейските и мюсюлманските общности в Европа. Антисемитизмът достигна обезпокоителни нива, омразата срещу мюсюлманите също е във възход. От разговорите ми с нашите студенти в Оксфордския университет знам, че в очите на много от младите европейци действията на Европа в отговор на войната в Газа са направили реториката на либералните европейски лидери още по-малко убедителна, отколкото те вече са смятали (заради неспособността на либерална Европа да изпълни други обещания). Аз говоря за Украйна и те казват: „Ами Газа?“.

„Но“, възкликват някои критици, „езикът, който студентите използват по отношение на Газа, е краен, истеричен и напълно едностранчив!“. Добре, само че протестиралите през 1968 г., които, придавайки си важен вид, корят днешните студенти за техните кампании „Спрете геноцида в Палестина“, биха могли да направят услуга сами на себе си, като си припомнят крайната реторика, която те самите са използвали като студенти активисти и към която днес изпитват самодоволна носталгия. Както и тогава, и днес е необходимо да отсяваме зърното от плявата, добрите подбуди от опасните глупости; да насърчаваме и подкрепяме доброто, да разобличаваме и да се противопоставяме на злото. И да, особено когато са замесени и външни агитатори с крайни убеждения, понякога това със сигурност води до отвратителни прояви на антисемитизъм, с които трябва да се борим с всички налични законни средства.

Ако това есе беше стандартен коментарен текст, можех да завърша с някое от онези като цяло немощни наставнически послания, които се свеждат до идеята, че правителствата „трябва“ да предприемат едно или друго действие. (Правил съм го твърде много пъти, обикновено без резултат. Наскоро, докато обсъждахме заглавието на един текст за моята колонка, един от редакторите в The Guardian остроумно отбеляза: „Трябва да престанем да казваме „трябва“!“.) Твърдо смятам, че най-малкото, което Германия – най-големият доставчик на оръжия за Израел след САЩ – и други европейски страни (в това число и Великобритания) е редно да направят, е да спрат доставките на оръжия, докато Израел не позволява доставките на адекватна храна и медицински консумативи да стигнат до гладуващите хора в Газа. Надявам се също, че Франция, Великобритания и Германия ще последват примера на други европейски държави и ще признаят Палестина за държава. Ако вярваме, че единственият път към траен мир остава решението, базирано на съществуването на две държави, тогава нека като за начало да признаем две държави. Всички обаче сме наясно, че единствената външна сила, способна решително да промени възприетия от Нетаняху курс, е САЩ.

Както и да е, това не е стандартен коментарен текст, а опит от моя страна да размишлявам на глас по болезнена тема, като се фокусирам специално върху нашата отговорност като европейци – в миналото и в настоящето. Очевидно е, че най-важното сега е страданието на толкова много невинни палестинци и (в случая със заложниците, техните роднини и протестиращите, които призовават за споразумение за тяхното освобождаване) невинни израелци да приключи възможно най-скоро. Същевременно обаче ще се наложи да помислим върху колебанието, объркването, отричането и двойните стандарти, които Европа демонстрира през изминалите 20 месеца. Това поведение не помага на никого. Нито на палестинците. Нито на Израел. Нито на Украйна. Нито на Германия. Нито на Европа като цяло – нито у дома, нито отвъд континента.

Превод от английски Даниел Пенев