ВКП (б) и MAGA – паралели и подобия

Михаил Зигар, известният руски журналист и критик на режима на Путин, към края на своята забележителна книга „Империята трябва да умре“ (превод Здравка Петрова, „Жанет 45“, 2019) привежда диалог между Ленин и Троцки, осъществителите на октомврийския преврат: „Знаете ли – казва Ленин на Троцки, – веднага след преследвания и нелегалност – на власт… – Ленин се опитва да подбере дума и не може да си спомни как е това на руски, – es  schwindelt (това опиянява)“. И показва с жест, че му се вие свят. С Троцки се гледат и се подсмиват“. Тая дума опиянение, schwindel, от която произлиза произнесената от Ленин фраза es schwindelt, на немски има и друго значение – лъжа. Сиреч товарищ Улянов е излъгал масите, което съответно го опиянява. На английски това опиянение може да се предаде с думата elation (има и други, но да се ограничим с тази), която е в пряка връзка с древногръцката елей (ἔλαιον), произлизаща от наименованието на маслината, Olea. С елей (или зехтин) – мирото, се извършва помазването, тоест разрешено ни е да спретнем такава верига: излъгах – опиянен съм – помазан съм. С други думи, властта опиянява и миропомазва…

Всекиго, изглежда всекиго. През 1917 г. Владимир Ленин, през 2025 г. Доналд Тръмп. Всъщност, ако погледнем действията на четиридесет и седмия президент на САЩ, няма как да не ни се набие в очи, че и той като своя казански колега настоява да управлява с декрети, не със закони, които да бъдат надлежно приети и одобрени от Конгреса и Сената. Ленин разпуска парламентарното събрание (Думата), Тръмп опитва да ги заобиколи. И двамата си имат идеи-фикс: Ленин за сключване на сепаративен мир с кайзерова Германия, която, прочее, именно поради тази причина го пломбира в товарен вагон и буквално го захвърля в обхванатата от смутове Русия. За да се превърне в нещо като катализатор на развалата. Известно е, че Лев Давидович, стреснат от жестоките клаузи на споразумението, няколко пъти напуска преговорите с германците и пак няколко пъти Владимир Илич го връща обратно. Разбира се, някои смятат всичките тези маневри за протакане: болшевиките очаквали световната революция, която да тръгне тъкмо от немците, и тогава нямало да им се наложи да сключват позорния мир. Защото мирът е наистина позорен: Русия губи огромни територии, което значи природни ресурси, жива сила, промишленост, на които пък Германия разчита, за да продължи войната на Западния фронт. Не се случва обаче нищо ново там – само няколко месеца след Брест-Литовския мирен договор Берлин е принуден да капитулира. В същото време Русия е току пред гражданска война… 

Нещо като война се опитва да води и Доналд Тръмп. Само че търговска. Убеждението му, че митата са вездесъщ меч, нещо като икономически пенкилер, който ще постави на колене всички други, за да направи Америка отново велика. Само че засега удря на камък и върхът на „мит(н)ическия“ меч се чупи на две, на три, четири… Обявявам мита за Канада – отлагам митата за Канада; обявявам мита за Мексико – отлагам митата за Мексико; обявявам мита за Китай – отлагам митата за Китай… На това ние, българите, викаме: „Иди ми – дойди ми!“; тоест хем го сърби, хем го боли. Като управленски механизъм обаче то си е чиста мяра ленинска практика: вождът на световната революция също е действал на принципа „проба-грешка“ (и го е признавал), имайки една-едничка непоколебима цел – съхраняването на властта. Тръмп няма такива притеснения – все пак, за разлика от Ленин, той влиза в Белия дом напълно легитимно, след проведени избори (не като болшевиките в Смолни с щурм), камъчето в обувката го убива съвсем другаде – в осъзнаването (или пък не?) на обстоятелството, че колкото и гръмки фрази да използваш, колкото и да се опияняваш от думи като „прекрасно“, „великолепно“, „неподражаемо“, „велико“, страхотно“ – все някога ще дойде ден, когато те повече няма да могат да прикриват некомпетентността и несъстоятелността ти начело на демократична Америка. Прочее, те вече взеха да избликват като младежки пъпки: „добрият човек Владимир“ върти на малкия си пръст „решителния човек Доналд“ и на последния сякаш започна мъничко да му просветва, че го вземат за мезе и си посви перките за мир само за след 24 часа; след скандала пък с мрежата „Сигнал“ лъсна като калайдисан бакър колко жалки, неспособни и несведущи да се оправят с държавната машина са настоящите властители във Вашингтон. „Празна Мара тъпан била“ – натам май отива работата: празноглавие, празноделие, празномислие…

Ако пък погледнем към Мъск (заради когото също се разрази пушилка във връзка със сигурността), няма как да не ни направят впечатление извънредните пълномощия, с които го натовари настоящият президент. Със същите правомощия, между другото, с които Ленин натоварва Феликс Едмундович – човека с чисти ръце, горещо сърце и хладен ум. На Мъск, за разлика от Дзержински, само сърцето е горещо (свръхпредано горещо), но за сметка на това неговата DOGE прилича на болшевишката ЧК – премахва наред, уволнява, съкращава, разрушава институции с десетилетна история. Е, не е тръгнал да разстрелва, няма как да стане (макар че се кефи да размахва резачка), но деструктивният му импулс изобщо не е по-малък. Сякаш новата щатска администрация си е поставила за цел не да усъвършенства досегашния апарат на държавата, а да го срути изцяло, че да построи exnihilo абсолютно нов. Да тръгне от нулата, за да стигне до Марс. Както, прочее, от нулата искат да тръгнат (и тръгват) болшевиките в Русия.

В действителност всичко описано тук може да се определи с едничката думичка „волунтаризъм“. Волунтаризмът е такава вяра във всемогъществото на думите, желанията и най-вече волята, според която всичко може да се постигне, независимо колко невъзможно изглежда. Достатъчно е само много да го искаш. Тръмп много иска да е президентът, който не си поплюва и ей-сега, на момента да му се получават неща, за които на други са им трябвали години, че даже и десетки години. И тук точно се явява колосалната колизия, пред която е изправен той, от една страна, и US демокрацията, от друга: държава, строена 250 години като институционална крепост, е връхлетяна от някакъв варварин, който размахва копие и иска да срути стените ѝ. Въпросът е кой кого – дали волунтаристът с копието, или устойчивостта на крепостта. Все ми се струва, че сякаш ще е второто: за разлика от императорска Россия, гражданска Америка има значително повече антитела, за да се справи с този бацил, колкото и могъщ да ни се вижда той днес. Тръмп е, разбира се, опиянен от властта също като Ленин, но – сигурен съм – съвсем скоро ще му се наложи да изтрезнее.

Махмурлукът обаче ще остане за целия свят…