Резултатите от следващата, 29-та Конференция на страните по Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (COP29), проведена през ноември миналата година в Баку, не можеха да не разочароват.

Президентът Доналд Тръмп изтегли САЩ от Парижкото споразумение веднага след встъпването си в длъжност на 20 януари. Всичко сочи към криза в глобалния климатичен дневен ред. Какво означава това?

Невъзможно е да загърбим тази тема, дори ако трябва да признаем феноменалния провал на световната общност в най-важната област за опазване на екологията на планетата. Климатът продължава да се променя – и процесът се ускорява. Днес средната температура на планетата вече се е променила с около един и половина градуса.

Промените са неравномерни: на полюсите - в Арктика и Антарктика - е регистрирано увеличение от четири градуса, по-малко в други региони. Главното е, че това води до засилване на процесите на промяна в атмосферата и океаните: оттук идват такива климатични явления като урагани, промени в моделите на валежите и преразпределението на влагата в регионите на планетата.

Но това са само първите признаци на промените, които се случват. Според прогнозите на Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC) през 2032-2035 г. ще бъдат достигнати критични нива на затопляне от 1,5-1,7 градуса, а до 2045 г. са възможни промени от два градуса.

В същото време съществуват допълнителни заплахи, все още теоретични, от нови източници на парникови газове, включително при топенето на арктическата вечна замръзналост. Ако се потвърдят, сценариите може да са още по-тревожни.

Това означава, че светът ще изглежда различно. Пространствата, удобни за живеене и земеделие, ще се променят. Речните потоци, производството на водноелектрическа енергия и достъпът до вода ще бъдат засегнати. Според консервативния сценарий става въпрос за 30-40 години, според по-радикалния – само за 15 години.

Като всяка криза, и тази е изпълнена с нови предизвикателства и нови възможности. Тук не става въпрос за абсолютно зло: това е непреодолима сила, която ще влоши нещата за едни и ще подобри за други. Обект на промяна ще бъдат не само миграционните потоци, но и конкурентоспособността на страните и структурата на техните икономики.

Може да се каже, че първоначалният залог на световната общност за борба с емисиите, който стана идеологическа основа на Протокола от Киото и Парижкото споразумение, се провали. Методите за постигане на поставените цели включват намаляване на потреблението на изкопаеми горива (декарбонизация), развитие на средствата за производство на възобновяема енергия (ВЕИ) и преминаване към нови технологии.

Този процес се превърна в огромен бизнес - около три до четири трилиона долара се преразпределят по света всяка година във връзка с регулирането на климата. Но ефектът беше минимален, да не говорим за енергийните разходи за производство, експлоатация и изхвърляне на вятърни турбини и слънчеви панели. Тази игра струва ли си свещите? — това е въпросът след 30 години глобална политика в областта на климата.

Очакванията на развиващите се страни, че няма да им се налага да харчат пари за климатична политика, не се оправдаха, тъй като им бяха обещани огромни средства - 300 милиарда долара - от индустриализираните страни, които исторически са били основните генератори на парниковия ефект и продължават да бъдат такива и до днес.

Развиващите се страни обаче получаваха само трохи и тази помощ беше обвързана със закупуване на западни и други технологии. Тоест неоколониалната технологична зависимост на страните от Глобалния юг се възпроизвежда по каналите на климатичния дневен ред.

Ако вземем основния двигател на дневния ред за климата – Европейският съюз – те инвестираха огромни средства в изпълнение на ангажиментите си (оказаха се очевидно нереалистични), но така и не успяха да постигнат конкурентни предимства за себе си. Очакваше се европейските компании да заемат водещи позиции във възобновяемата енергия и новите технологии.

Но този пазар всъщност се развива най-активно от Китай, който успя да мобилизира държавните ресурси, необходими за подобни проекти. Което от своя страна доказва, че дори държавният капитализъм не е еднакъв - печелят онези страни, в които правителството диктува дневния ред, а не частните корпорации.

Промени настъпиха в подходите на САЩ, където дълго време (при демократите) дневният ред за климата се разглеждаше като част от политиката в областта на енергийната сигурност. Шистовата революция промени всичко, превръщайки Съединените щати във водеща световна енергийна сила, въпреки всички разходи за околната среда и общественото здраве.

И въпреки че не е ясно още колко дълго ще продължи шистовата революция, позицията на Вашингтон се промени радикално при администрацията на Тръмп, която още в първия си мандат си постави за цел да превърне Америка в износител на енергия.

Украинският конфликт също въведе своите корекции. В резултат на това Европейският съюз ефективно погреба зелената си програма, като премина към въглища и стана зависим от доставките на американски LNG с много „мръсен“ въглероден отпечатък (за разлика от руския „чист“ тръбопроводен газ).

Освен това Европа просто е загубила конкурентоспособността си поради настъпилите енергийни промени: съответните предимства на американските производители вече бяха залегнали при Байдън в Закона за контрол на инфлацията от 2022 г.

Всичко, което се случва в западната общност, напомня руската приказка за „върховете и корените“: Европа, поради наивността и интелектуалната несъстоятелност на своите елити, се оказа в икономическо и геополитическо поражение, което поставя под голям въпрос съдбата на интеграционния проект и бъдещето на всички негови участници.

Сега светът е изправен пред избор: да продължи да се бори с емисиите или да премине към адаптиране към неизбежното изменение на климата. В последния случай ще бъде създадена нова архитектура на взаимодействие и регулиране на климата, където акцентът ще бъде върху адаптирането на националните интереси, подходящата помощ за развиващите се страни и предотвратяването на глобалните рискове. Ясно е, че тези, които са инвестирали във възобновяеми енергийни източници и нови технологии, няма да се предадат без бой.

Ясна индикация, че промяната в курса по отношение на изменението на климата има сериозни геополитически последици, е политиката на администрацията на Тръмп, която ясно приема опцията за адаптиране и си поставя далечни цели, включително териториално разширение в Арктика за сметка на Канада, нейния арктически архипелаг и Гренландия.

В този случай Вашингтон ще получи контрол върху достъпа до Арктика, сравним с този на Русия. Да не говорим, че Съединените щати ще станат най-голямата държава в света по територия и най-вероятно по запаси, включително многообещаващи, по отношение на полезните изкопаеми.

В същото време се отчита, че със затоплянето, зоната на устойчивото земеделие, селскостопанският пояс на Америка, ще се измести от прериите и Калифорния към Канада. Ако това е вярно, това дава индикация за дългосрочното стратегическо планиране, което влиза в правителството във Вашингтон.

Нещо повече, рано или късно, в светлината на императивите за адаптация (а това ще изисква значителни финансови ресурси), за същите тези канадци, които съставляват 11 процента от населението на САЩ, въпроси като суверенитет и независимост ще възникнат по съвсем различен начин.

Това ще бъде въпрос на оцеляване в напълно нов климат, в география, напомняща за несъществуващата Британска империя, и не без жертви по отношение на начина на живот. Няма да има, както се казва, „време за натрупване на подкожни мазнини“, особено ако новата англосаксонска империя включва Британските острови, Австралия и Нова Зеландия – един вид прототип на западния Ноев ковчег.

Европа, поне поради географията си, едва ли ще има шанс за подобна териториална маневра (тогава, очевидно, ще се сблъска с нова вълна на емиграция в Америка, където ще са необходими нови трудови ресурси за развитие на нейния Север).

Така че изменението на климата, включително поради неуспешния опит на международното сътрудничество, може да предвещава мода за „големи модели“ – не само лингвистични, какъвто е случаят с изкуствения интелект, но и териториални и политически. Обратно в бъдещето, към 19 век?

Оттук и изводите за Русия. На първо място, трябва да изхождаме от националните интереси (между другото, преизчислението показва, че нашите емисии са два пъти по-ниски от предполагаемото и вероятно сме близо до въглеродната неутралност). И като цяло трябва трезво да гледаме на нещата от гледна точка на икономически ползи и да водим своята климатична дипломация в търсене на баланс на глобалните интереси.

Автор: Александър Яковенко ; Превод: С.Т