На този дискурсивен фронт ли сме вече?
През последното десетилетие опитите за геополитическо оспорване на хегемонията на Запада стават все по-агресивни: войната на Русия срещу Украйна е най-драматичният пример и все пак – само един от примерите. А както са показали още в далечната 1985 г. Ернесто Лакло и Шантал Муф, борбата за хегемония е винаги дискурсивна – можем да кажем още информационна, символна и пр. Защото, както настоява и нашият гост Невил Болт, политическото като агонално поле е не просто външен сблъсък на сили, а и постоянна борба за дискурсивно предефиниране на позициите на силите в полето. Затова въпросът тук е: ще успеят ли актьорите, оспорващи ценностите на либералната демокрация и международния правов ред, да създадат общ дискурсивен фронт на „Глобалния Юг срещу Колективния Запад“?
Към този въпрос ще се върнем накрая. Преди това ще направя няколко бележки върху контекста: кратка история.
От второто десетилетие на века насам няколко различни типа оспорване на статуквото се наслагват едно върху друго и влизат в странни връзки помежду си.
Най-напред беше глобалната протестна вълна от 2011–2014 г. От Occupy и Indignados през Арабската пролет до протестите на Болотная, на Гези, в София и на Евромайдана. Тези граждански и по същество „леви“ протести, избухнали след финансовата криза, искаха повече социална справедливост (оспорваха неолибералните мерки на икономии), а там, където имаше олигархични и авторитарни режими, искаха повече гражданско участие и демокрация.
Но въпреки гигантските си мащаби протестите не постигнаха нищо или почти нищо. В Щатите те затихнаха, без да оформят политически проект. В Европа Подемос и Сириза не се превърнаха в сериозна алтернатива на статуквото. В повечето страни на Арабския свят протестите доведоха до граждански войни и/или до връщане на диктатурата. В Турция и Русия ги смазаха. В Украйна Евромайданът победи – и това бе най-големият успех на глобалната протестна вълна – но Русия анексира Крим и окупира част от Донбас, а осем години по-късно поведе пълномащабна война срещу Евромайдана. Всъщност Украйна и днес защитава своето гражданско право на съпротива. А и в България още се борим срещу местната олигархия – същата онази, срещу която протестирахме през 2013 г.
В средата на второто десетилетие обаче гражданската енергия на протестите сякаш изтля без проблемите да бъдат решени – социалните неравенства (1:99%) не намаляха, а олигарсите и автократите на повечето места укрепиха и разшириха властта си.
После дойде мигрантската криза от 2015 г. и с нея настана времето на десния популизъм, който също е форма на оспорване на либерално-демократичния ред. Тази форма на оспорване обаче е някак огледална и перверзно преобърната спрямо езика на протестите: крайно десните някак успяха да откраднат и да обърнат с хастара наопаки езика на левите. Те иззеха темата за социалните неравенства и взеха да обещават на своите народи не само, че ще ги спасят от мигрантите, но и от глобалните корпорации и финансови елити, които са виновни за неравенствата. С това те легитимираха правото си да пленят икономиката през държавата – десните станаха местни олигарси и обратно – местните олигарси станаха десни популисти. Но те откраднаха и темата за демокрацията: обещаваха на народите да им върнат изгубения „суверенитет“, докато в същото време унищожаваха гражданското общество и гражданския сектор, делегитимирайки ги като „чуждестранни агенти“. Така правото на оспорване биваше отнемано от гражданите, за да бъде прехвърлено като монопол на държавата и съответно преведено в геополитически термини: да върнем „суверенитета“ на държавата срещу „диктата на Брюксел, на САЩ, на НАТО, на колективния Запад…“
Ще пропусна и други важни събития: например, Covid-пандемията и избухването на вълната от антиваксърство и конспирации покрай нея. Тази вълна – в пряка симбиоза с национал-популизмите – рязко усили недоверието в институциите на знанието и в експертизата по-общо. А оттам усили недоверието и в политическите институции.
В обобщение: национал-популизмът се оказа отличен ресурс за пленяване на държавата. Защото по подразбиране той се оказа способен да демотивира или да дискредитира гражданската активност, когато тя все пак избухне отвътре, а навън популизмът блокира международния контрол върху държавните институции. Различни държави в Европа бяха в различна степен пленени от него. И предстои да бъдат пленявани.
Разбира се, пленяването на държавата никъде не минава без контрол върху медиите. И тук няма как да не подчертаем специфичната роля на Руската федерация. Не само защото за четвърт век управление на Путин руските медии бяха постепенно, но в крайна сметка тотално овладени. А защото, особено след анексията на Крим, Русия се върна с нови технологични средства към добрите стари практики на „агитпроп“ от времето на Студената война – върна се към масирана държавна пропаганда, включително за износ навън. И тази държавна пропаганда влезе в режим на взаимно опрашване и взаимно усилване с локалните популизми.
Всъщност именно руската пропаганда – в България, в някои съседни страни и в самата Русия – от осем години изследват екипите на нашата Фондация за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ). Върху нея ще се спра сега с нещо като резюме на колективните ни изследвания.
За руската пропаганда трябва веднага да кажем две неща: тя не е нито автохтонна, нито – за разлика от съветската пропаганда – е идеологически кохерентна. Тя е продукт на постмодерен бриколаж.
Не само защото за нейното провеждане се използват различни и уж несъизмерими технически средства – официални медии, жълти медии, медии-двойници, анонимни медии, фабрики за тролове, армии от ботове и пр. Руската държава и свързаните с нея бизнеси постоянно инвестират и експериментират с нови форми на медийна дисеминация и социално влияние, общо взето по метода на пробите и грешките – важен е „социалният импакт“.
Но същият постмодерен бриколаж цари и по отношение на пропагандните съдържания. Руските говорители сякаш са чели и прилагат като рецептурник сложната теория на Лакло и Муф за дикурсивната хегемония. Нека припомним техния ревизиран марксизъм: за да постигне една социална група надмощие над друга група, трябва езикът на първата група да стане хегемонен – да стане език, на който и втората група е принудена да говори. За целта според Лакло и Муф между определени понятия и реалии – изначално различни по своя произход и значение – трябва да се изградят „вериги на еквивалентност”, т.е. те трябва да казват едно и също – да формират общи послания. Хегемонната операция, която те наричат „артикулация“, представлява именно това: процес на насилствена редукция на различията между елементите на дискурса и трансформацията им в уж логично свързани помежду им моменти на една по-обща дискурсивна формация.
Подобна хегемонна артикулация все по-систематично правят руските и проруските говорители от повече от десет години. Те не изобретяват, а като работливи пчелички събират прашеца от различни цветчета, за да го преработят в пропаганден мед. Те с пълни шепи събират всякакви, най-често несъвместими помежду им факти и разкази, понятия и реалии, за да ги поставят в режим на метонимично наслагване едно върху друго – все едно разлики между тях няма. Левите критики на корпоративния капитализъм, развити иманентно именно на Запад, се наслагват върху пак западните консервативни критики на ценностния космополитизъм – сякаш разлика между тях няма: нали виновен е все „Западът“? Всичко, което може да уязви Запада – от критиките на колониализма, през всяка реална демистификация на прилагане на двойни стандарти, до критиката на непредвидените последици от войната срещу терора и хуманитарните интервенции – всички тези критики, колкото и да са справедливи понякога, биват поглъщани съвсем инструментално от руската пропаганда: нали виновен е все „Западът“? И съответно – всичко, което би могло да възвеличи образа на Русия и на съпротивата срещу Запада, бива безкритично поглъщано и смилано в безкрайно метонимично наслагване, все едно няма разлика между руския национализъм, славата на Руската империя, носталгията по Съветите и интернацонализма, мощта на руската армия, панславянството, православието, антифашизма, хетеросексуалността и евразийството – всичко това са „традиционни ценности“.
Парадоксално, най-големите есенциалисти днес – поддръжниците на „традиционните ценности“ – се оказват най-големите постмодернисти и конструктивисти на практика. Без никакъв свян те вземат наративи от абсолютно несъвместими помежду им културни и исторически контексти и ги поставят в метонимичен режим – на казване на едно вместо друго – сякаш през цялото време става дума за едно и също.
„Веригите на еквивалентност“, които руската пропаганда изгражда, всъщност са основани върху семпла конспиративна граматика. Даже можем спокойно да кажем – върху семпла „приказна логика“:
– Има един Голям Злодей – в неговата роля метонимично биват поставяни САЩ, НАТО, Брюксел, колективният Запад, но също конкретни персони като Сорос, Обама, Меркел, Байдън и пр. Кой конкретно ще бъде посочен, зависи от контекста.
– Този Голям Злодей претендира, че отстоява някакви универсални ценности (либерална демокрация и права на човека), но тези ценности съвсем не са универсални, а са само параван, зад който Злодеят се крие, за да преследва користните си частни интереси и да потиска обикновените хора (народите).
– Големият Злодей, за да остане прикрита неговата зла интенция, действа като кукловод и дърпа конците на своите подставени лица – платени агенти или полезни идиоти. Впрочем всички актьори, които на различни места и с различни средства поддържат ценностите на либералната демокрация – чрез граждански протести, граждански организации, партии, медии и пр. – метонимично биват представяни като проксита, марионетки, лакеи на Големия Злодей. Когато тази пропаганда се институционализира със закон, тогава всеки несъгласен с властта бива третиран като „чуждестранен агент“.
– Разбира се, потърпевши от действията на Злодея са обикновените хора и народи, те губят своя суверенитет, а техният спасител е Русия. Русия, но и други сили от „глобалния Юг“, които заедно с Русия ще счупят хегемонията на Запада и ще създадат един справедлив и балансиран многополюсен свят.
Описаната конспиративна граматика създава един „голям разказ“, но всъщност „къс разказ“, както казваше голямата дискурсивна теоретичка Албена Хранова, защото големият разказ е метонимично скъсен и всичко може чрез заместване „накратко“ да се разкаже в неговата граматика. Така той може в себе си да съдържа много разкази, всеки от които да е съставен от субразкази и пр.
Например нека изброим най-общо средствата, които Големият Злодей използва, за да поробва народите – това са отделни субнаративи, които имат и свои субнаративи:
– Злодеят изцежда хората и народите икономически (суб-суб-наративи: чрез международните финансови институции и регулации, чрез зеления преход и пр.)
– Поробва ги военно (чрез разширяването на НАТО, което не е израз на суверенната воля на източноевропейските народи, а зъл план за обграждане на Русия);
– Разрушава ги демографски (като със своите войни срещу терора и хуманитарни интервенции пали граждански войни и залива Европа с мигранти, които ще я претопят);
– Сее културната отрова на либерализма и джендър-идеологията;
– Прави всякакви други конспирации (ЦРУ създава вируси в биологични лаборатории – Covid-19 – или, напротив, лъже, че има вирус Covid-19, за да продаде ваксините на фармацевтичните гиганти или дори за да чипира хората)… И пр.
Вариациите са безкрайни, но противоречията между тях не се забелязват и те се наслагват една върху друга сякаш са част от общ разказ, складират се освен това една до друга, за да могат да бъдат притоплени при следващ сгоден случай.
Разбира се, трябва да отчетем, че през юли 2021 г. руската пропаганда чрез една известна статия на Путин създаде своя по-консолидирана идеологически версия за вътрешна употреба – за „триединния руски народ“ от руси, малоруски и беларуси и за по-широкия мултиетнически и мултиконфесионален „руски свят“, който гравитира около ядрото на триединната руска нация. Този фашистко-имперски конструкт продължава да бъде използван за консолидиране и контрол на руското общество и до днес. Но той е по-трудно продаваем навън. Затова навън се продава по-широкият пропаганден пакет, най-често без този идеологически акцент, а акцентът се поставя върху критиките срещу Запада – върху всички възможни разкази, с които може да се подрие доверието в либералната демокрация и в нейните принципи.
Руският пропаганден пакет – големият разказ, който всъщност е скъсен метонимично разказ – е мултифасетен и дори мултикасетъчен. Отделните разкази са отделни модули, които могат да бъдат прикачени или разказани от основния разказ при контекстуална нужда. Тъй като Големият разказ, подобно на каталог, буквално е събрал в себе си като в чекмеджета заемки от всякакви разнородни културни и исторически контексти, то всичко, което може да уязви Запада или да възвеличи Русия, се складира в него. При това рецептите, преди складиране, биват максимално опростени до рецепти за бързо притопляне. А каталогът никак не се притеснява от противоречията между рецептите. Напротив, след като е събран, каталогът се предлага за свободна употреба – всеки може да притопли бърза манджа, издърпвайки предпочитаното чекмедже.
И тук се връщам към въпроса от началото: възможно ли е руският пропаганден пакет, в симбиоза с пропагандните усилия и на други държави като Китай или Иран, да формира общ дискурсивен фронт на „Глобалния Юг срещу Колективния Запад”?
До голяма степен това вече се е случило.
Защото при всички вариации и разлики в нюансите, китайската и иранската държавна пропаганда споделят с руската същата обща конспиративна логика. Врагът – Конститутивният Друг – и при тях е Западът. А и много други държави заиграват с този език.
Освен това този език през популизма прониква във и заразява демократичните общества. И демократичният алианс по различни начини – от Брекзит, през алиенацията на Западните Балкани от ЕС, до превземането на Грузия – губи свои членове. Може би днес и САЩ с бързи крачки се отдалечава от нас – тепърва ще видим. Но тъй или инак, ние, Западът, биваме прояждани отвътре от проруски и други антидемократични гласове.
Все пак това, че фронтът на „Глобалния Юг срещу Колективния Запад“ вече се е състоял се вижда най-вече от факта, че сме принудени да използваме техния език. Принудени сме да разпознаваме себе си в геополитически и геостратегически термини – все по-често разпознаваме себе си като ние, Западът – за да се противопоставим на дискурсивната, но и на всички други видове агресия, на които сме подложени. Нека припомня, че допреди десетина години геополитиката и реалполитиката бяха относително маргинален ретро език, използван предимно от консервативни специалисти по международна сигурност, докато днес това е основният – всекидневен, но и официален – модус на артикулацията на политическото.
Но това значи, че Русия, която от повече от десет години се опитва да наложи това – да редуцира политиката до геополитика, до поле на сблъсък на държави и най-вече на Велики сили – е спечелила първата фаза на своята информационна война. Принудила ни е да застанем на създадения от нея и партньорите ѝ геополитически фронт.
А щом ни е поставила на фронта, редно е да отвърнем – геополитически и стратегически. И да развием такава комуникативна стратегия, която днес трябва да е геополитическа и стратегическа. Нейната цел обаче не трябва да е просто огледална на руската: целта трябва да е в бъдеще да разбием сегашния дискурсивен фронт и да променим линиите на защита и нападение. Целта ни трябва да е да върнем дискурсивната хегемония на Запада като поставим отново гражданите, а не държавите и блоковете в центъра на политическото.
Проф. д-р Димитър Вацов е преподавател по философия в Департамента по философия и социология на Нов български университет. Главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ и председател на УС на Фондацията за хуманитарни и социални науки. Автор е на книгите: „Онтология на утвърждаването: Ницше като задача“ (2003), „Свобода или признаване: Интерактивните извори на идентичността“ (2006), „Опити върху властта и истината“ (2009), „Това е истина!“(2016), „Силите на речта. Радикална прагматика“ (2021). Публикуваният тук текст е реч, произнесена при откриването на Sofia Information Integrity Forum 2024 на 7 ноември 2024 г.
