Доклад на протойерей Дарко Джого, професор в Православния богословски факултет „Св. Василий Острожки“, Университет в Източно Сараево, на конференцията „Влиянието на Константинополската патриаршия върху съдбата на Православието в Украйна“ (Център за руски изследвания, Факултет по политически науки, Белградски университет, 17 октомври 2024 г.)
Константинополската патриаршия и Църквата в Русия: кой е конструкция и кой е конструктор?
Посегателствата на Фанар за преразглеждане на ролята си сред Поместните православни църкви (но не и да преразгледа системата на църковното право) съдържат определени идеологеми, които в ущърб на цялата Църква са били пренебрегвани твърде дълго или са оставали без богословски анализ. Една от тези идеологеми всъщност е самата идентичност на т. нар. Вселенска, т.е. Константинополска патриаршия. Почти невъзможно е да си представим с какво доверие, дори и до днес, мнозинството православни вярващи се отнасят към образуванието, което нарича себе си „Вселенска патриаршия“, без да се замислят за основателността на самия й „вселенски характер“, както и на нейния идентичност, т.е. църковно-историческо непрекъснато съществуване. В действителност ситуацията е пълен абсурд, ако се има предвид, че поради решенията на Фенер в миналото бяха премахнати автокефалиите на Поместните църкви, а в момента на тях им активно се отказват в идентичност, т.е. непрекъснатото съществуване на всички негръкоговорящи Поместни църкви. Отричането на идентичността на всички нееладски Църкви понякога приема формата на теория за „непълната автокефалия“ на всички Църкви, на които автокефалията уж не е била „възложена на вселенските събори“ (това може да се нарече отказ „по подразбиране“ от принцип на църковна правна субектност и идентичност), а има и примери за сюрреалистично отричане на съществуването или юрисдикцията на останалите Поместни църкви. Като най-актуален пример, който най-ясно отразява пълната загуба на възприемане на реалността от идеолозите на Фенер, може да се посочи безумната заплаха на митрополит Йов Геча, изказана през 2018 г., че ако Москва оспори правото на Фенер да предостави на украинските разколници така наречена автокефалия, въображаемият Константинопол „ще отнеме автокефалията от самата Москва“. Подобно ниво на липса на адекватно възприятие на реалността изрази друг идеолог на истанбулските мечти, митрополит Андрей Нанакис, когато през май 2002 г. обяви, че цялата канонична територия в пространството на бивша Югославия, с изключение на самата Сърбия, е под управлението на т. нар. Вселенска патриаршия.
„Аргументативният дискурс“ се започна с основната идеологема на Фенер: действащата в момента църковно-правна идентичност на СПЦ според него фактически е установена в резултат на томоса, издаден през 1920 г., който се свързва със съществуването на Югославия като държава, като по този начин с прекратяването на съществуването на Югославия, респективно напълно се анулира юрисдикцията на нашата църква извън Сърбия.
Разнообразието на публичните изказвания на фенерските епископи може да се проследи, ако си спомним, че в интервюто си за вестник „Политика“ патриарх Вартоломей подчерта:
„Разбира се, доколкото знаем, много архиереи на СПЦ проявяват сдържаност към Украйна от страх, че това, което се случи там, ще се повтори в Черна гора и Охрид. Уверявам ви обаче, че нещата не стоят така. СПЦ има специфични географски граници. Когато държавната територия на Сърбия се разшири, нашите сръбски братя се обърнаха към Вселенската патриаршия с молба тяхната църковна юрисдикция да започне да се разпростира върху тези нови области. Отговорът на Вселенската патриаршия беше положителен и тя отстъпи тези територии със специален томос, което не се случи в случая с Руската църква, която влезе на територията на Вселенската патриаршия, без да получи канонично разрешение. Следователно разликата по отношение на Украйна е, че от канонична и еклисиологична (църковна) гледна точка Русия нахлу и окупира Киевската митрополия, която никога не й беше прехвърлена, и всичко, което Сърбия има, й принадлежи както от каноническа, така и от еклисиологична гледна точка. Това означава, че Вселенската патриаршия не възнамерява да внася промени в Устава на СПЦ или в нейните граници, освен ако това не е придружено от съгласие и съдействие. Вселенската патриаршия никога не е навлизала в пределите на други Църкви, освен в случаите на такова искане и значителна църковна необходимост“.
Изразената тогава заплаха скоро се превърна в реалност в случая с Македония: Фенер пое инициативата за разрешаване на църковния проблем на територията на СПЦ.
В случая страшното бреме остава фактът, че дори след каноничната атака на Фенер на територията на Московската патриаршия и Сръбската православна църква, на нашите богослови и канонисти, преди всичко епископи, липсва критичното съзнание да разберат, че Църквата може съществуват без Фенер. Дългогодишното дресиране на сръбски, руски и други богослови да приемат практиката на колониално богословско низкопоклонство пред „Църквата-майка“ очевидно е било плодотворно, и умовете на нашия народ все още са пленени от него. Това стига до такава степен, че православните богослови не са в състояние да извършат едно много просто действие: да приложат критериите, които самият Фенер използва, когато описва субектността, т.е. идентичност на други Поместни църкви. Например, ако основата е субектност, т.е. идентичността на СПЦ е издаденият томос на Църквата в Кралството на сърби, хървати и словенци, т.е. ако субектността на нашата Поместна църква трябва да се разглежда от историческа гледна точка заедно с въпроса за държавата, в този случай непрекъснатото съществуване на Фенер е поставено под въпрос поне от 1453 г., т.е. Църквата на Новия Рим де факто не може да съществува от момента, в който съществуването на Новия Рим престане.
Всичко обаче става много по-сложно, ако имаме предвид въпроса, който досега, доколкото ни е известно, не е задаван фундаментално и който гласи: „Константинополската църква” наследник ли е, включително и еретическите патриарси, дори непрекъснатите еретически проекти от миналото, или само наследникът на светиите и аскетите? Това в никакъв случай не е риторичен въпрос. Той има и определени канонични последствия, и от отговора на въпроса за непрекъснатото съществуване на Фенер с проблемни, т.е. еретическите периоди в историята на Константинопол, зависи и авторитетът му, т.е. способността да се разсъждава за „православност“, т.е. „каноничността“ на другите.
Тази тема е толкова неприятна и остана без отговор в нашето богословие, но има причини за това, както ще видим по-късно. Именно като премълчава, меко казано, „неприятните“ страници от собствената си история, Фенер всъщност установява непрекъснатост на съществуването си там, където по никакъв начин не може да я има.
Както видяхме, основният принцип на неговата идеология се основава на представата, че Константинопол, поне от Втория вселенски събор до днес, притежава абсолютна непрекъснатост и идентичност, както и неограничени правомощия, дадени и присвоени през предходните векове. Следователно, той може да се отнася към някаква църковно-канонична периферия от позиция на силата, защото централната роля принадлежи на „Вселенския престол“, а ролята на пасивни рецептори принадлежи на всички останали (да си спомним митрополит Емануил - класика на тази теология и статията му „Първият без равни“). Ако обаче фактите не отговарят на това послание за власт и статут, тогава Фенер заема позиция в ницшеанския, постмодернистичен дух – толкова по-зле за фактите. Те могат да бъдат премълчани или в резултат на тълкуване да бъдат доведени до обратното.
Класически пример за този подход е текст, който е разработен, за да оправдае намесата на Фeнeр в църковните дела в Украйна, озаглавен „Вселенският трон и Украйна: свидетелство на документите“. Тук е много важно да се отбележи псевдообективният, но в действителност пропаганден аспект в самото заглавие на текста: свидетелството на документите или „оставете документите да говорят” – неосведоменият читател е приканен да приеме истината на базата на предложените текстове, без да се посочват идеологическите тълкувания и избирателност, които се съдържат в непосредствената уводна част, но които са представени и в резултат на цитиране на едни - при пренебрегване на други - документи.
Така четем обобщение за взаимоотношенията между Константинопол (който все още съществува през този период) и Киев, т.е. Владимирско-Московска митрополия:
„Руската митрополия се споменава в древните служебни грамоти на Константинополската патриаршия, например във формулата на Лъв Мъдри (XI век) като шестдесета епархия на Вселенския престол. Първоначално е обединена под името „митрополия Киевска и на цяла Рус“ със столица в Киев. След това киевските митрополити преместват резиденцията си първо във Владимир и накрая в Москва, въпреки че поддържат Киев като свой каноничен център. В средата на XV век, след избирането на митрополит Йона в Москва (1448) и Григорий при униатския патриарх Григорий Мама (1458), Киевската митрополия е разделена на две части. Митрополит Григорий по-късно се върнал към православието и беше утвърден като Вселенския патриарх Дионисий (1470 г.), след което през 1561 г. в Москва беше утвърден нов митрополит Теодосий, без съгласуване с Вселенската патриаршия“.
При такъв, дори и от фактографическа гледна точка неверен преглед, възникват безброй проблеми. Митрополит Григорий, „Киевски и на цяла Рус“, униат, наистина е избран през 1459 г. и от гръкокатолическия патриарх Григорий Мама, който по това време е в Рим, тъй като папа Калист III изисква от полския крал Казимир IV да лиши митрополит на Москва и цяла Рус Йона управление на православните епархии, които са били под властта на поляците. Предисторията на настоящата ситуация е известна. Москва през 1448 г. решава да отхвърли униатската политика на Римската империя и Константинопол, като се стреми да спазва каноничното право на Православната църква (или както съобщава летописецът):
„Вси епискупы русстии возбудишасѧ, кнѧзи и боѩре и вельможи и множество христианъ воспомѧнуша и разумеша законы греческиѩ прежниѩ и начаша глаголѧти Свѧтими Писании и звати Исидора еретикомъ”.
Тъй като униатският митрополит и кардинал Исидор, „изтъкнатият” поддръжник на Фераро-Флорентинската уния, е вече на преклонна възраст (умира през 1439 г.), Рим решава да избере Григорий, протодякон на Исидор, за униатски наследник на последния. След като самите гърци се отказват от униатската църковна ориентация след падането на Константинопол, митрополит Григорий „се връща към православието” през 1469 г. като законен митрополит Киевски и цяла Рус е признат от неуниатския патриарх Дионисий. И вече тук стигаме до многозначителен извод: униатският студент, избран от униатския патриарх, е „узаконен” от уж православния патриарх Дионисий, за да се възстанови контролът над Киевската митрополия, поне в пределите на кралството на Полша и Великото княжество литовско.
Това, което е поразително в този разказ, е лекотата, с която съвременният църковен историк и гръцки канонист се занимава с най-мрачния период от църковната история на Втория Рим. Не бива да забравяме, че Константинополските патриарси и гръцките епископи, които приеха Фераро-Флорентинската уния през 1439 г., не само влязоха в общение с Рим, но и приеха всички богословски нововъведения, т.е. ереси, които се проповядват в Рим по това време – от чистилището до учението за Filioque. Ето защо формулировките на историка, които често се използват („проуниатска политика” на императора и патриарха, „западен курс” и др.) са измамни – приемайки унията, Константинопол се съгласява не само с културно унижение, но и с ерес. Ако църковните канони недвусмислено определят въпроса за изпадането на епископ в ерес (например канони 1-2 на Третия вселенски събор и др.), как в този случай може толкова лесно да се преустрои цялата Поместна църква от униатско-еретическо в православното разбиране в съответствие с преданието, и при това без да се задава въпросът за приемствеността на такава Църква и нейното еретично минало? За голям срам и вреда на Фенер, такава политика очевидно не е възникнала в момента, но поведението на патриарх Дионисий показва с каква лекота Фенер се е отнасял към ересите, стига да е налице условието за установяване на непрекъснатост на могъществото. Т.е. сега Фенер между Властта и Православието вече спокойно ще избере властта, тъй като Православието се оказа променлива и гъвкава категория, която се приспособява към непрекъснатостта на жаждата за власт и контрол.
Трябва да си зададем въпроса: защо се случи това? Векове наред, до 1459 г., отговорът изглеждаше очевиден. Политическата мощ на империята даде на Новия Рим правомощия, които дори тогава не станаха вселенски, но бяха достатъчно мощни, за да осигурят постоянна експанзия. Тъй като дори самите василевси не можеха да покажат пълната православност, системата на императорската църква и църковната империя изискваше приемственост, дори в случаите, когато царете и патриарсите са се опозорявали, изпадайки в безпрецедентни ереси - от несторианството до иконоборството и унията. Съвременно казано: Империята всеки път изгражда наново „Църквата на Константинопол” чрез наратив за непрекъснато съществуване и отъждествяване с древността, въпреки факта, че ересите сами по себе си премахваха, т.е. демонтираха и отменяха импулсите на Източната римска църква и империята да показват своето строго православие във всяка точка от своето развитие. Ересите прекъсваха този поток, но политиката, напротив, винаги го възстановяваше, пренебрегвайки собственото си падение. В известен смисъл този модел продължава и след 1453 г., когато империята вече не съществува: тогава Фенер продължава да се държи като Църква, упълномощена от Царството да упражнява ролята на арбитър в православието, а гръцкият национализъм, славянският инфантилизъм, както и носталгията по падналата империя представляваше хоризонта на нашето (не)разбиране, в който Фенер винаги е проблясвал като „Константинополската патриаршия“. Тази структура дори и след 1453 г. може да си противоречи от миналото - както например, когато в резултат на политико-икономически манипулации премахва автокефалията на Охридската архиепископия и Печката патриаршия, въпреки факта, че на теория същата църква дава автокефалия на сръбската църква през 1219 г.
Как да разберем дали „Константинопол” е давал и отнемал автокефалия още тогава, или говорим за съвсем нова идентичност?
Сега има смисъл да си зададем въпроса: за една и съща Църква ли говорим? С какво право „Константинополската църква” в ситуация, в която Константинопол не съществува, а самата тя се ръководи от критерия на „променливите политически обстоятелства”, оценява кой е и кой не е Църквата? Въз основа на което Фенер има право индивидуално да определя непрекъснатото си съществуване и идентичност, въпреки очевидните факти за присъствието в списъка на неговите патриарси и архиепископи много еретици и отпаднали от вярата, докато в списъците на славянските православни Църкви, на които се отрича непрекъснато съществуване и дори право на автокефалия – няма нито един еретик или отстъпник от православната вяра? Възможно ли е изобщо да се намери поне един критерий – с изключение на културно-националното въображение на гръцкия народ – за разпознаване във фенерическата структура „Църквата на Константинопол“?
Днес често се казва, че след Октомврийската революция Църквата излиза от имперския или константиновия период на отношенията между Църквата и държавата. Империя, християнска империя, в момента не съществува - съвременната Руска федерация не е такава нито по официалното си конституционно устройство, нито по своята държавна идеология. При такива обстоятелства можем само да възприемаме и приемаме наследството на Вселенските събори така, както църковните канонисти са го приемали от векове – като спасителни препоръки в Христа, които ни ръководят в нашия църковен живот, но не и като повод за непрекъснато изграждане на институция, която отдавна не съществува. При това, като се има предвид, че тя очевидно не играе ролята на фактор на единството, а напротив, е фактор на хаоса в междуправославните църковни отношения.
Периодът на империята (поне засега) отмина, така че е дошло времето православните Поместни църкви да започнат да се подготвят за идващата ера. Ако по някакво чудо фенерската църковна структура се опомни от своите фантазии и амбиции, може би ще има място за нея като „първа сред равни“, въпреки че историята не помни случаи, когато нечия амбиция се е самоуталожила или изчезнала. Ако това не се случи – което сега е много вероятно – ще трябва да свикнем с връщането към състоянието отпреди Първия вселенски събор, състояние, в което самите Поместни църкви взаимно поддържали литургическо и догматично единство без помощта на империята или „Църквата на Новия Рим“. Предстои да се реши дали това ще бъде във „амански формат“ или по друг начин.
Като начало, в името на Преданието и елементарното психическо здраве, трябва да свикнем да говорим с Фенер поне като равни.
Източник: pouke.org
