На 9-ти Ноември преди 8 години ни напусна една легендарна личност от студената война, генерал Маркус Волф, шефът на източно германското разузнаване.

Вярвам, че там горе той е намерил своите хората от „занаята“. Иска ми се те всичките заедно да седят около небесната трапеза без да се делят повече на врагове и противници и с налети чаши, докато леко ги разклащат и се радват на играта на бучките лед в тях, да си разказват в безвремието всякакви шпионски лакърдии.

Вече няма идоли. Хората днес така си ходят без идоли. Тогава в онова време ние бяхме богати ако не с друго поне с идоли и идеали. За мен такъв идол в „занаята“ бе „супершпионинът“, както сам се беше нарекъл в спомените си, генерал Волф или, ако трябва да следваме номенклатурната структура, началникът на петнадесетия Главен отдел на Шази. Само че скоро след създаването му отделът си отвоюва мястото на сравнително самостоятелна служба и бе наречен Главно управление разузнаване на ГДР. Сам си я беше създал службата генералът, сам се управлява чак до 1986 година

Миша, както са му викали в детството неговите съветски другарчета, а по-късно и неговите по-възрастни колеги, е син на известния немски поет Фридрих Волф, талантлив творец, убеден комунист и смел антифашист, участник в испанската гражданска война. Негов брат е известният талантлив писател и кинорежисьор Конрад Волф, който остави след себе си високо стойностни творби. Филмът му „Аз бях на 19“ обра на времето „позволените“ международни награди.

Тавтологията на думата талантлив не е случайна, защото годините показаха, че и другият член на именитото семейство, Маркус е многостранна надарена личност, който също е могъл да стане известен поет, кинорежисьор или да намери друго творческо поприще. Партийната повеля и убедеността му в правото дело обаче го бяха довели още като юноша в новосъздадените органи за сигурност на младата република. И тук в новата среда талантът показа, че, ако е реален и истински, се проявява независимо от попрището, обстановката и ограниченията. Даже и при такъв партиен надзор, какъвто му беше осигурил за дълги години генерал Милке, шефът на Шази, Маркус успяваше не само да си отстои правото на определена оперативна самостоятелност но и да изгради съвременна и в същото време класически професионална разузнавателна служба. Дори най- авторитетните нейни врагове не успяха да постигнат някакви по-значими успехи срещу нея, нито да отрекат безспорните достижения.

Генералът си поставя още в началото скромната задача да съсредоточи силите си най вече за наблюдение на Западна Германия и главната квартира на НАТО. Не че не са го интересували останалите вражи сили и географски точки, но акцентът е категоричен. Този факт е може би едно от обясненията за постигнатите резултати. Явно не е счел за нужно да пилее силите си по целия свят след като за това си има и КГБ и ГРУ да не говорим за братските служби – типична немска пестеливост. Разузнавателната концепция на Волф, която той самоучителски изгражда бавно и упорито, почива на няколко основни тези. От начало той приема като наследство старата НКВД-агентура и тази на довоенната комунистическа партия, но успява да ги вкара в употреба съобразно новата обществена обстановка. След което насочва своето внимание през годините най вече към студентите. Поколение след поколение привлича сътрудници за чисто професионално и политическо развитие, грижи се за тях докато ги изведе на ключови позиции.

Коронен номер на Волф стават „ромеовците“ и „жулиетите“, които той масово „произвежда“ и изпраща на запад. Интересното е, че са ги регистрирали тогава като, ще се опитам буквално да го преведа, като „агенти за често сменящо се полово общуване“, а помежду си в службата са ги наричали „мухоловци“. Друг метод на Волф за обезпечаване на позиции със стратегическо значение и за добиване на високочестотна информация е бил „износът“ на секретарки. Спомням си, че някъде през онези години бях попаднал на една карикатура в списание „Шерн“ на която беше нарисувана една лента за превоз на стоки, по която наредени се транспортираха секретарки и се изсипваха по територията на ФРГ. До такава степен стана актуално това, че причини цяла психоза в западната република. Това най-вече се почувства, когато бе арестуван секретарят на Вили Бранд Гийом, което стана повод за оставката на този иначе достоен немски политик.

Безспорни бисери в шпионската съкровищница на Маркус Волф бяха неговите агенти като, например, заместник шефът на западно- германското разузнаване, който между впрочем е отговарял за дейността на 4 отдел със седалище Мюнхен. Този отдел основно се е занимавал с подготовката и действията на така наречените диверсионни, „стоящи отзад“ формирования на територията на западна Германия. По това направление е работил също така агент Ханс Хайдрун Хофер, който е разполагал с достъп до максимално високо ниво. Могъл е да чете каквото си иска от най секретните материали на НАТО. Добра работа е вършил на генерал Волфганг Хемтит, който, колкото и скандална да е била личността му, почти 19 години работи в западно германското контраразузнаване. Стига дори, представете си, до поста директор на отдела за борба срещу източногерманските шпиони.

Топ агентът на Волф е безспорно Райнер Руп, агент „Топаз“, заедно със съпругата си агент „Тюркоаз“, Ана-Христа Бовен. За тях шефовете им в НАТО признават, че заради дейността им за малко да не загубят третата световна война. На тях Андропов и Волф са задължени за ключовия аналитичен доклад на експертите в НАТО за потенциала на соцлагера който е бил от вида „отваряне на очите на слепите“. И така нататък и така нататък, колкото и да се стараят американците и германците да продължават да търсят и отварят досиетата, пак няма да получат реална представа за параметрите на разузнавателния обхват на службата на Волф.

Повече от естествено е било че точно генерал Маркус Волф в началото на осемдесетте години особено в разгара на борбата за тъй наречените двойни решения на НАТО започва да разбира, че системата, ако мога да се изразя в разговорно-български вариант, започва да дава фира. Той се опитва да прави каквото може за да опази някои от водещите личности на инакомислещите в ГДР. В края на краищата се стига до пълен разрив с неговия шеф Милке, който си остава като една от най злокобните фигури в историята на ГДР и на чиято съвест са доста голямо число жертви, освен убити и измъчени, и буквално продадени на запад като дисиденти. През 1986 година генерал Волф депозира своята оставка отвратен от всичко онова, което става във неговата родина и което кардинално се разминава с идеалите му, на които той е подчинил целия си живот. Той участва дори и в един от първите антипартийни, антиправителствени митинги в ГДР, където официално заявява своята позиция в подкрепа на промяната. Когато обаче тя настъпва, той изведнъж се оказва преследвано от закона лице. Нищо чудно, че той въпреки това е успял да излезе от страната.

Дълго време генерал Волф пребивава по правилата на професията в Австрия сред свои хора. От там отива в нова Русия да потърси подкрепа. Среща се и с Горбачов. След това споделя пред жена си онова, което аз завинаги съм запомнил – „те ни предадоха“. Сам по своя воля се връща в обединена Германия и се предоставя на разположение на прокуратурата. Процесът не продължава дълго и генерал волф почти е оправдан, защото нищо компрометиращо в неговата работа не е намерено. Получава една почти символична задочна присъда която много скоро била отменена. А след това най-после остава със своите книги и със спомените си

Случайно попаднах на руския превод на една негова забележителна книга, „Тайните на руската кухня“. В нея той освен че поднася на читателя едно разкошно асорти от 73 класически ястия на руската кухня, ги декорира и със букет от талантливо разказани шпионски истории, най вече свързани с последния етап от неговите преживявания. Имах изключителния шанс да получа подарени от скъпата му съпругата правата за превод и издаване на тази прекрасна книга. Най-приятното усещане от прочита й в мен, беше онова, което ме родни мене „калфата“ в „занаята“ пред заедно с него „майстора“. А то беше, че и двамата сме активно упражняващи кулинарството, с което доказваме древният постулат, че шпионството и кулинарията са сродни близнако образни човешки дейности. А в практиката учителят ни в „занаята“ Миша Волф доказва, че владее и двете перфектно.

Покрай книгата на генерал Волф, която бе приета от читателите с голямо любопитство, имах привилегията да общувам след смъртта му с верните му приятели от България генерал Тодор Бояджиев и Анжел Вагенщайн - единия свързан с него покрай професията, а другия заедно с брат му, Конрад Волф учил и творил, които ни оставиха като незаменима следа в родната филмотека филма „Звезда“. С генерал Бояджиев и с Анжел заедно се погрижихме за превода и издаването на последната книга на Маркус Волф „Тройка“, където той описва съдбата на тяхното поколение, на децата на политимигранти, живели и изреснали в Съветския съюз, преживяли войната и завърнали се след нея в родината си, докато придошлата студена война отравяща душите им не ги пръска по различни краища на света.

За генерал Волф важи максимата, че професионалният разузнавач като правило е и талантлив разказвач. Рядко удоволствие обаче е някои от това ниво дейци на тихия фронт да получат възможността да предоставят своите разкази на широката публика. В по-голямата си част техните творби остават заключени в работните им досиета. Генералът в това отношение е едно незаменимо изключение. Иска ми се обаче с един епизод от неговите последни години да ви го покажа не само като професионалист в своя занаят но и като човек който никога не е оставал затворени врати и се е ползвал с изключителното уважение от всеки до който се е докоснал. Когато застава пред съда в Германия готов да посрещне предизвикателствата в негова защита учудващо за онова време застават доста изявени в обществеността дори от Западна Германия. Достатъчно е да спомена Геншер, бившия външен министър на ФРГ, който специално отива на процеса и доброволно свидетелства. Той декларира, че генерал Волф в своята работа с нищо не е ощетил или застрашил междугерманските отношения и честно е изпълнявал своя дълг. В края на заседанието изведнъж се появяват още двама свидетели, непривикани и неочаквани. Те поемат риска и се саморазкриват като негови доверени агенти, за да заявяват своята подкрепа за генерал Волф. Единият е вече пенсиониран бивш висш служител от разузнаването на ФРГ. Другият агент е една симпатична дама по това време все още служител в щабквартирата на НАТО. След процеса и двамата са били обвинени, съдени и осъдени - бившият служител на една година затвор, а дамата на 4.

В края на своето изложение жената обръща поглед с усмивка към генерал Волф и заявява: „Винаги с нетърпение съм очаквала срещата ми с него, защото знаех, че той непременно ще приготви за мен нещо вкусно.“

Мисля че не е нужен коментар. Горното звучи и като епитаф. Нека е светла паметта му!