Интелигентната политика в дигиталната ера позволява чрез меката сила да се завладеят „интересни“ региони извън собствената страна.

Турция празнува 100-годишнината на републиката като страна, твърдо вкопчена на Балканите - зоната на нейното историческо, социокултурно и политическо влияние.

Разрушаването на Османската империя значително променя мястото и ролята на Турция в региона. Поредното преформатиране на балканското пространство в края на ХХ век отвори нов прозорец на възможностите пред Турската република – бавно, но упорито тя възвръща загубеното си влияние.

Регионалната стратегия на Белия дворец (на турски: Ak Saray – официалната резиденция на президента на Турция) е неразделна част от доктрината на неоосманизма. В него, наред с Близкия изток, Северна Африка, Средна Азия, Кавказ и Крим, Балканите се явяват и като основни практически направления.

В западната експертна общност има доста скептици относно реалните възможности на Анкара да реализира експанзионистична стратегия, докато в Русия и на Балканите (особено в сръбската среда) доста предпазливо се отнасят към засилването на турското присъствие в региона.

Нуждата от предпазливостта се потвърди това лято. Един от резултатите от последното изостряне на ситуацията в северната част на частично признатата „Република Косово“ беше разполагането на турски военен персонал в региона. Това събитие има екзистенциално значение за сърбите.

Около 500 войници и офицери от 65-та механизирана пехотна бригада на турската армия съставляваха основната част от подкреплението на силите на НАТО в северната част на региона. Това решение бе взето от КФОР след мащабни сблъсъци между косовските сърби и силите за сигурност и мироопазващия контингент на Прищина заради нелегитимната процедура за избор на общински власти. Кризата става причина за военното завръщане на Турция на Балканите.

Сегашната фаза на отношенията на Анкара с балканските столици, която датира от оставката на Ахмет Давутоглу като министър-председател през 2016 г., може да бъде описана като „ердоганизъм“. Отличителна черта на това явление е прагматизмът на турския лидер: той има уникален политически инстинкт да развива взаимноизгодна лоялност с лидерите на страните, които го интересуват.

И именно на Балканите Ердоган се ползва с особено признание. Това до голяма степен е резултат от редовни преки контакти между турския държавен глава и специалните му лични отношения с ръководството на балканските страни.

В същото време прагматизмът на Ердоган включва развитието на икономическите отношения, външната търговия и разширеното взаимодействие с мюсюлманските общности. Важно е във втория случай това да се случи в духа на „борбата срещу гюленизма“.

Въпреки факта, че „новият османизъм” позиционира страната изключително като регионална водеща сила, географски и културен наследник на Османската и Византийската империя, подчертаното желание на Турция да се превърне в глобален, надрегионален играч става все по-забележимо през последните години . Неслучайно с началото на горещата фаза на украинската криза ролята й на потенциален посредник в преговорни комбинации по различни въпроси стана все по-търсена.

Посредническите амбиции на Турция са важен аспект от новата външна политика. Републиката се стреми да демонстрира възможностите си като сериозен и независим субект на световната политика. Подобни промени в представителството и самовъзприятието – „Турция вече не се позиционира като част от проекти на други хора“, „не се смята за периферия и „младши партньор“ на САЩ и НАТО“ – са резултат от работата на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер.

Турция от епохата на Ердоган мисли и се представя като „хъб“ във всеки смисъл, не само в смисъла на „център за търговия с енергия“, но също така, както докторът на политическите науки В.А. Аватков формулира, „центърът на претеглянето, през който трябва да минават пътища и значения“.

Това е амбициозна идея за развитие и геополитическа цел на съвременна Турция, която заслужава не само задълбочен научен анализ, но и политическа рефлексия от страна на руското ръководство при планирането на външнополитическия дневен ред.

Особено важно е, че Турция (за разлика от Русия) има широка институционална база на влияние в региона. Най-значимите инициативи към Балканите от гледна точка на Анкара са Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ, SEEPC) и Съветът за регионално сътрудничество (CРC).

И двете структури представляват допълващи се механизми за евроатлантическа интеграция на региона. CРС се позиционира като наследник на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа и работи под политическото ръководство на организацията ПСЮИЕ.

Турция е председателствала ПСЮИЕ три пъти: през 1998-1999 г., 2009-2010 г. и 2020-2021 г. И по това време тя активно използва предоставените й възможности, за да се утвърди като един от основните посредници на Балканите.

Ислямът често се подчертава като основна опора на Турция в региона, както и неоосманският наратив, който съчетава духовни и религиозни теми с обширния исторически и културен контекст на Османската империя, който вече не се възприема толкова критично в новите Балкани политики.

Свеждането на турската политика само до етно-религиозни фактори и исторически контекст обаче не е съвсем правилно. Важен компонент от стратегията на Турция към Балканите е нейната реципрочна (през целия 20 век) миграционна политика, която доведе до присъствието на многобройни балкански диаспори в Република Турция.

От основаването й през 1923 г. повече от 1,6 милиона имигранти от балкански произход са се заселили в страната. Има обаче и по-значими цифри - от 3 до 7 милиона от 19 век до днес.

Значително по-скромен е броят на турците, живеещи на Балканите. Те обаче присъстват във всички страни от региона, включително и в Косово.

Тук е важна не само етническата принадлежност, но и „субективната идентичност“ - много балкански мюсюлмани от нетурски произход, наричащи себе си „турци“, свързват исляма с турския народ, което е в пълно съответствие с османската традиция. Това от своя страна затвърждава външно предавания образ на Турция като един от мощните гравитационни центрове на целия ислямски свят и „застъпница на мюсюлманите“.

В резултат на това турското присъствие става все по-видимо в ежедневието на изследвания регион. Например в кафене в Нови Пазар (град в южната част на Сърбия с преобладаващо мюсюлманско население) истанбулските футболни клубове Фенербахче или Галатасарай предизвикват повече емоции от белградските Цървена звезда или Партизан, а Ердоган е почетен гражданин на града от 2018 г.

Сред важните опорни точки за Анкара са най-голямата (петата по големина в света) обширна дипломатическа мрежа и нивото на цифровата дипломация. Тази година Турция се класира на четвърто място сред държавите от Г-20 по индекса на дигиталната дипломация, доста пред Обединеното кралство, Русия, Германия и други глобални политически сили.

По един или друг начин Турция в момента е в топ 5 по показатели за дейността на съответните ведомства и структури (държавен глава, министерства и министри на външните работи, посолства и др.). Такава дейност по външната верига не може да не даде плод.

Съществено допълнение към цялостния подход към формирането и прилагането на стратегия за влияние е високият темп на развитие на образователното пространство на Балканите, подкрепата за съществуващи и създаването на нови религиозни и светски образователни институции.

Тази работа се извършва от 90-те години на миналия век и към днешна дата мрежата от турски образователни организации обхваща целия регион. Там, където мюсюлманите преобладават по брой, републиката играе жизненоважна роля в системата на религиозното образование.

Възстановяването и изграждането на джамии и ислямска инфраструктура е важна област за инвестиции за Анкара. Показателно е, че навлизането на Турция във вече изпълнявани проекти и предлагането на нови религиозни инициативи се възприема в ЕС и като цяло на Запад много по-спокойно, отколкото включването на Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар и Кувейт в подобни програми.

Така че не икономиката (в това отношение Турция не може да се конкурира с ЕС, Китай и дори Русия), а наборът от социални и хуманитарни мерки са основните стълбове на турското влияние на Балканите, осигуряващи специалното място на Анкара сред влиятелни регионални играчи. Турция все още е далеч от ранга на балкански „владетел“, но Русия има на какво да се учи.

Наличието на ясна стратегия, постоянство на политическа воля, постоянство на разнородните усилия и цялостния инструментариум, са ключът към естествения успех на Белия дворец в прокарването на интересите му на Балканите.

Запазването на позициите си в региона изисква от Русия по-активни действия, които е препоръчително да бъдат предшествани от задълбочено проучване на външнополитическия опит на Анкара.

Елена Пономарьова, Превод: ЕС, Поглед.инфо