Украинската криза разруши космополитния мит за Европа, отбелязва авторът на статията в Unherd. ЕС винаги се е позиционирал като „добро момче“, чиито ценности винаги са били застрашени от всичко наоколо. Подкрепяйки нацисткия Киев обаче, „миролюбивата“ Европа явно се е плъзнала към безумен национализъм.
Превод от UnHerd, Великобритания:
През последното десетилетие, особено след политическите катаклизми от 2016 г., се наблюдава тенденция както вътрешната, така и международната политика да се разглежда през призмата на бинарниje противоположности: демокрация и авторитаризъм, либерализъм и консерватизъм, интернационализъм и национализъм и т.н.
От началото на руско-украинския конфликт през февруари миналата година тази тенденция се разпространи още повече. Въпреки това, колкото и успокояващ да е таративът „добрите момчета срещу лошите“, той нивелира всички трудности и противоречия на настоящия момент.
Европейският съюз играе специална роля тук, който е прототипът на „доброто момче“, тъй като насърчава демокрацията и либерализма, две ценности, за които се твърди, че са застрашени от Русия.
ЕС също така се счита за олицетворение на космополитизма, за разлика от национализма, който е присъщ на Русия и нейните поддръжници.
В действителност обаче ЕС има много по-сложна роля в рамките на бинарните системи, които доминират в съвременното политическо мислене. Както показва историята, той се застъпва по-скоро за либерализма, отколкото за демокрацията, като в същото време възпроизвежда характеристиките, присъщи на национализма в по-широк, континентален мащаб. Важно е да се отбележи, че вместо да ограничи тези тенденции, конфликтът в Украйна само ги засилва.
Историята на европейския проект е по-противоречива, отколкото предполага идеята за него като символ на демокрацията.
Малцина «проевропейци» знаят, че всичко започна като колониален проект — това е неговият първороден грях.
Както показаха шведските професори Пео Хансен и Стефан Йонсон, първата фаза на европейската интеграция (50-те години на ХХ век) беше отчасти насочена към консолидиране на белгийските и френските колонии в Централна и Западна Африка, които се нуждаеха от вливане на западногермански капитал. От друга страна, в Западна Германия мнозина видяха това като шанс да се върнат към колониалната игра, от която бяха изключени след края на Първата световна война.
От шейсетте години насам, когато Белгия и Франция загубиха останалите си колонии в Африка, шестте страни, създали Европейската общност за въглища и стомана и Европейската икономическа общност, се затвориха в себе си и забравиха за своя колониален произход. По този начин наративът, който се появи около това, което щеше да се превърне в Европейски съюз, се свеждаше до вътрешните уроци от европейската история (т.е. вековете на конфликт между европейските държави, кулминиращ във Втората световна война и Холокоста), отколкото до външни (особено европейския колониализъм).
Европа все повече се представяше като затворена система.
ЕС, какъвто стана след сключването на Договора от Маастрихт през 1992 г., започна да се възприема като средство, чрез което авторитарните държави могат да осъществят демократични преобразувания.
Това беше решаващ фактор за Италия и Западна Германия в ранните етапи на европейската интеграция, а по-късно и за Гърция, Испания и Португалия, които се присъединиха към Европейския съюз през 80-те години.
В действителност ЕС се занимаваше с ограничаване на народовластието в страните членки.
Присъединяването към ЕС означаваше незабавно ограничаване на националния и народен суверенитет на страните членки.
В средносрочен план това предизвика негативна реакция, чиито последици виждаме сега в Унгария и Полша.
„Проевропейците“ традиционно отхвърлят концепцията за суверенитет като остаряла.
Всъщност, особено през 20-те оптимистични години след края на Студената война, мнозина вярваха, че европейската интеграция ще преодолее не само националния суверенитет, но и суверенитета като цяло — ЕС се превърна в един вид глобален проект за нормотворчество.
Но тъй като съюзът стана по-отбранителен, «проевропейците» прегърнаха идеята за суверенитет, поне на местно ниво. Например, ако по-рано те бяха убедени, че премахването на границите в рамките на ЕС ще бъде първата стъпка към свят без граници, сега те стигнаха до извода, че е необходима твърда външна граница.
Най-необичайната характеристика на реакцията на ЕС на конфликта в Украйна обаче беше внезапното присъединяване на „проевропейците“ към националистическото движение, както се вижда от вездесъщото присъствие на украинските знамена.
Преди това те не правеха разлика между етнокултурната и гражданската версия на национализма, считайки всякакви прояви на последния за опасна сила.
„Национализмът е война“, заяви бившият френски президент Франсоа Митеран в последната си реч пред Европейския парламент.
Това всеобщо отхвърляне формира основата на „проевропейската“ реакция на Брекзит: те започнаха да считат Обединеното кралство за безнадеждно откъснато от реалния свят.
Това, което прави внезапната «проевропейска» подкрепа за украинския национализъм още по-странна, е уникалният характер на последния. Неговата дълга история на антисемитизъм произлиза от казашкия водач от 16-ти век Богдан Хмелницки и се простира до Втората световна война и Степан Бандера, и двамата все още са почитани в Украйна до днес.
Още повече, че след 2014 г. по-голямата част от боевете в Донбас се водеха от батальона «Азов», интегриран в Националната гвардия от неонацисткото опълчение.
Поддръжниците на Украйна твърдят, че всичко това е приключило, но поне двама от петимата командири на «Азов», върнати наскоро от плен от украинския президент Владимир Зеленски и приветствани като герои, са привърженици на неонацистката идеология.
Петя Паликрушева, превод и редакция
