Превод от Foreign Policy, САЩ:

В началото на 90-те години източногерманските комунисти бяха загубили всичко в резултат на народния бунт и се превърнаха в отпадъчен политически материал, а съветският генерален секретар Михаил Горбачов вече се беше примирил с обединението на Германия.

Той обаче продължи да настоява обединена Германия да се ангажира да не влиза в НАТО.

Членството на Германия в алианса, каза Горбачов пред германски и съветски журналисти, трябва да бъде „напълно изключено“.

Горбачов и неговите приемници твърдят, че са били измамени от Запада относно плановете на НАТО за разширяване на изток.

Според съветския лидер НАТО е била «организация, враждебна на СССР от самото начало».

Следователно „всяко разширяване на зоната на НАТО“, каза той на тогавашния държавен секретар Джеймс Бейкър, би било „неприемливо“.

Въпреки това, когато обединението на Германия се състоя през октомври, Горбачов вече не можеше да попречи на Източна Германия да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО.

След разпадането на СССР през 1991 г. руският президент Борис Елцин продължава да обсъжда този въпрос с американския си колега. САЩ, каза той на тогавашния президент Бил Клинтън, «посяват семената на недоверието», дразнейки бившите държави от Варшавския договор с членство в НАТО.

За лидера „да се съгласи с разширяването на границите на НАТО към границите на Русия“, както той каза на Клинтън по време на среща в Кремъл през 1995 г., „би било предателство към руския народ“.

Министърът на отбраната Павел Грачов предупреди полските политици, че неговите сънародници виждат алианса като «чудовище, насочено към Русия».

Ръководителят на Службата за външно разузнаване Евгений Примаков, който по-късно ще стане външен министър и министър-председател, твърдеше, че разширяването на НАТО ще изисква от Москва да разработи по-ефективна отбранителна стратегия.

„За нас това не е само въпрос на психология“, каза той по време на разговор с американския дипломат Строуб Талбот през 1996 г.

„Това е въпрос на безопасност“.

Московският Съвет за външна и отбранителна политика предупреди, че разширяването на границите на НАТО е превърнало „балтийските държави и Украйна… в зона на интензивно стратегическо съперничество“.

Позицията на Русия постави Клинтън пред избор между два начина на действие. Той би могъл да пренебрегне възраженията на Москва и да продължи активно да настоява за разширяване на Северноатлантическия алианс, воден от логиката, че „Русия винаги ще си остане Русия“ и че винаги ще заплашва и доминира над своите съседи, ако не бъде възпирана от военни заплахи с употребата на сила.

Другият вариант беше да се изчака търпеливо поведението на Москва да подкопае обещанията й да зачита суверенитета на своите съседи. Такава беше позицията на бившия посланик на САЩ в СССР Джордж Кенан.

Но Клинтън избра третия вариант — да разшири границите на НАТО в съответствие с логиката, че алиансът няма реални врагове.

През 1996 г. Роналд Асмус, който скоро ще стане един от най-влиятелните служители в администрацията на Клинтън, заявява, че цената на разширяването на НАТО ще бъде умерена, защото „смисълът е да се избегне конфронтация с Москва, а не да се подготвим за нова руска заплаха“.

„Мислите ли, че наистина можем да убедим източноевропейците, че ги защитаваме“, попита недоверчивият сенатор демократ Сам Нън, говорейки пред военни служители, „докато убеждаваме руснаците, че разширяването на НАТО няма нищо общо с Москва?»

В меморандум Талбот предупреди, че „разширеният алианс на НАТО, който изключва Русия, няма да помогне за ограничаване на ретроградните, експанзионистични импулси на Москва“. Напротив, твърди той, „НАТО ще ги пришпори още повече“.

Но Ричард Холбрук, тогава специален пратеник на Клинтън за Балканите, отхвърли предупрежденията.

САЩ, пише той в World Policy Journal през 1998 г., биха могли да „убият два заека с един изстрел… » «.

Холбрук не можеше да сгреши повече.

„Ние поехме отговорност за защитата на редица държави“, каза 94-годишният Кенан пред наблюдателя на New York Times Том Фридман през 1998 г., „въпреки че нямаме нито ресурсите, нито намерението да го направим по някакъв сериозен начин.“

И се оказа прав.

При вземането на решението си Клинтън противопостави бедния на ресурси алианс НАТО срещу озлобената Русия.

Дни след като Чехия, Унгария и Полша се присъединиха към НАТО през март 1999 г., алиансът започна своята тримесечна бомбардировъчна кампания срещу Сърбия, която, подобно на Русия, е славянска православна държава.

Тази атака срещу братска държава ужаси обикновените руснаци, още повече, че атаките не бяха извършени в защита на член на НАТО, а в защита на мюсюлманското население на Косово, тогава провинция на Сърбия.

Разширяването на НАТО на изток към бившите страни от Варшавския договор накара руснаците да видят в това пряка заплаха за Русия. Москва знаеше, че нейните бивши приятелски страни, след като се присъединиха към НАТО, сега бяха длъжни да подкрепят политиката на Запада, която оспорваше интересите на Русия.

Колкото по на изток се разширяваше НАТО, толкова по-опасен ставаше Алиансът за Русия.

Това стана очевидно, когато членовете на НАТО започнаха едностранно да предприемат стъпки, които никога не биха предприели, ако не бяха част от алианса.

През 2015 г., например, Турция свали руски изтребител, който пресече въздушното й пространство, насочвайки се от Сирия, където бомбардира противници на президента Башар Асад.

„Турското въздушно пространство е въздушното пространство на НАТО“, каза тогава турският външен министър, обръщайки се към Русия.

Кремъл запомни това.

«Турция не компрометира себе си, тя компрометира целия Северноатлантически алианс», каза премиерът Дмитрий Медведев в интервю за списание Time.

«А това е много безотговорно».

В опита си да увери руснаците, че НАТО не е заплаха за тях, администрацията на Клинтън считаше, че законните интереси на Русия след края на епохата на гласността и перестройката не са в конфликт с интересите на НАТО.

Тази гледна точка обаче се основава на предпоставката, че Студената война се основава на идеология, а не на география.

Бащата на геополитиката, Халфорд Макиндер, би се изсмял на тази гледна точка. Макиндер, който почина през 1947 г. точно когато доктрината Труман и планът Маршал бяха в ход, привлече политическото внимание към стратегическото значение на обширната централна част на Евразия, където доминираше Русия.

„Който управлява Източна Европа“, пише той през 1919 г., „владее Сърцето на земята; който управлява Сърцето на земята, владее Световния остров (Евразия); който управлява Световния остров, владее света.“

Идеите на Макиндер, а не на Маркс, обясняват най-добре същността на Студената война (очевидно авторът НЕ познава идеите на Маркс, бел. ред.).

Край на 2 част

ПП