Разширявайки НАТО, Западът искаше да убие два заека с един камък: да „защити“ Източна Европа и да убеди Москва, че алиансът не представлява заплаха за нея. Но той изобщо не разбира Русия, пише авторът на статия във Foreign Policy. За да се постигнат успешни отношения с нея, трябваше да се погледне географията.

Превод от Foreign Policy, САЩ:

Разработчиците на плана Маршал признаха съществуването на граници на влиянието на САЩ в Европа. Дипломатите, които днес работят с Москва, трябва да направят същото.

В вилата си, застанал пред карта на Съветския съюз, който току-що беше разширил границите си след капитулацията на Германия през май 1945 г., Йосиф Сталин кимаше одобрително. Огромният буфер, който той отдели от Съветския съюз в Източна Европа, щеше му помогне да защити империята си от бъдещите наполеоновци и хитлеристи.

Сталин извади лулата от устата си и я задържа в основата на Кавказ. Той поклати глава и се намръщи.

„Не ми харесва нашата граница тук“, каза той на помощниците си, посочвайки района, където съветските републики Грузия, Армения и Азербайджан граничеха с враждебни страни като Турция и Иран.

През следващите 18 месеца отношенията между СССР и САЩ рязко се охладиха поради факта, че Сталин започна да оказва натиск върху Анкара и Техеран, търсейки териториални отстъпки от тях, а президентът на САЩ отговори, изпращайки своята флотилия в Средиземно море.

През февруари 1947 г. обеднялата Великобритания заяви на Държавния департамент, че вече не е в състояние да защити гръцкото правителство в гражданската му война срещу подкрепяните от Югославия комунисти и в резултат на това Труман обеща икономическа и военна помощ на Атина и Анкара.

Сталин, чиято държава се опитваше да се възстанови от нацистката инвазия, премина в отбрана. Сега неговата задача беше да задържи тази нова зона за сигурност в Източна Европа и да попречи на САЩ да поемат контрола над заклетия враг на Русия, Германия.

През март 1947 г. новият държавен секретар на САЩ Джордж К. Маршал отпътува до Москва за шест седмици на разговори със съветския си колега Вячеслав Молотов за бъдещето на окупирана Германия.

Тъй като никоя от страните не желаеше да приеме възможността тази опасна, стратегически разположена държава да стане съюзник на противника, преговорите останаха в застой.

Въпреки това Сталин продължи да счита, че в крайна сметка Труман ще трябва да приеме обединението на Германия при съветските условия — огромни репарации и политическа структура, която да задоволи комунистите — да изпълни обещанието на своя предшественик Франклин Рузвелт за извеждането на американските войски от Европа в рамките на две години след края на войната.

Маршал напусна Москва убеден, че сътрудничеството със СССР е приключило.

Германия и голяма част от Западна Европа се приближаваха към социален и икономически колапс, а отговорът на Сталин изглеждаше като афоризма на Ленин „колкото по-зле, толкова по-добре“.

Маршал реши, че е време САЩ да предприемат едностранни действия за поддържане на демократично, капиталистическо управление в тези части на Европа, които все още не са под съветски контрол.

В забележителната си реч, която произнася в Харвардския университет на 5 юни 1947 г., той излага това, което по-късно ще се превърне в масивен четиригодишен план за подкрепа на Европа в нейните усилия да се възстанови от войната и да се проведе интеграция – планът Маршал.

Сталин рязко разкритикува този проект, наричайки го американски заговор, насочен към установяване на политическо и военно господство на САЩ в Европа.

Сталин се опасяваше да не загуби контрол не само над Германия, но и над Източна Европа. Преди изпълнението на плана Маршал Сталин никога не е бил особено категоричен относно формите на социализъм, въведени от страните — част от съветската сфера на влияние.

България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния имаха право да формират коалиционни правителства по свой избор.

Той изискваше само лоялност към Москва по въпросите на външната политика.

Но всичко се промени.

До края на 1948 г. Сталин постига пълното поглъщане или унищожаване на всички останали некомунистически елементи в правителствата на държавите от Източна Европа.

Труман възнамеряваше да използва плана Маршал като инструмент за намаляване на участието на САЩ в европейската сигурност (всъщност плана Маршал цели точно обратното, бел. ред.)

Държавният департамент обаче даде да се разбере, че Съединените щати ще предоставят 13,2 милиарда долара помощ само ако получателите се съгласят да интегрират икономиките си, на което последните отговориха, че загубата на независимост ще ги направи по-уязвими пред съветския (и германския) натиск и заплахи.) (а по същество ги направи уязвими пред натиска на САЩ, бел. ред.)

Поради това президентът се съгласи да отговори на исканията на Франция и Великобритания да осигурят военен ескорт на помощта, която ще им бъде отпусната по плана Маршал.

На 4 април 1949 г., една година след одобряването на Закона за помощта по плана Маршал, Труман подписа учредителния документ на Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО).

През май САЩ, Великобритания и Франция приеха Конституцията на новата държава – Западна Германия.

СССР отговори на това през октомври, като създаде своя собствена държава, Източна Германия.

Границите на европейските държави по време на Студената война остават непроменени през следващите 40 години.

Край на 1 част, следва продължение

Петя Паликрушева, превод и редакция