Наскоро прочетох „житейска“ история, а след това видях и кадри, заснети с телефон от днешната – съвсем днешната Русия, които в умален мащаб ни я представят буквално цялата, във всичките ѝ обществени „сегменти“.
Ето накратко каква е тя. През април миналата година, два месеца след нахлуването на Путин в Украйна, 13-годишно момиченце от гр. Ефремов на име Маша в час по рисуване прави рисунка, изобразяваща две знамена – руското и украинското; на първото написва „Нет войне“, на второто – „Слава Украине“. По средата между двете знамена – жена с дете на ръце, към която (откъм руското знаме) летят ракети. Какво следва?
Учителката тутакси предава детската рисунка на директорката на училището, тя пък, също веднага, не другаде, а в полицията и когато още на следващия ден бащата води Маша на училище, двамата са задържани и отведени в участъка. Междувременно „органите“ скорострелно са проучили „продукцията“ на бащата в социална мрежа и ето, заради коментар, гласящ „Руската армия: Насилниците са между нас“, той е глобен по закона за „дискредитация на армията“. Разбира се, на бащата става ясно какво очаква него и детето му оттук нататък и скоро след това се преселва с Маша в съседен град. „Органите“ обаче нито го забравят, нито го извеждат от полезрението си. Осем месеца по-късно в новия дом (на тези толкова „опасни хора“) нахлуват полицаи и ФСБ-шници, правят обиск, арестуват бащата, а момиченцето изпращат в „Рехабилитационен приют“. На този първи етап разделянето на бащата и детето е само временно. В началото на мeсец март тази година обаче следва нов арест на мъжа и ново – вече трайно изпращане на детето в „рехабилитационен център“. Започва – по инициатива на „Комисията за непълнолетните“ в града – и процедура за отнемане на родителските права на бащата, а „органите“ издирват дори майката (с която мъжът от години е разделен), за да отнемат превантивно и нейните родителски права. В центъра, където е затворено – видях го на кадър, ограден с около 3–4-метрова плътна ограда, глухо заключена, тъй че какво представлява вътрешността не можем да видим – на детето е отнет телефонът и е отказан всякакъв контакт с родителя му. Последният пък е поставен под домашен арест при специални условия – не само не може да излиза навън, но и продуктите от най-първа необходимост могат да му се носят само със специално разрешение от следователя (който сиреч, ако реши, би могъл да го умори от глад). Съвсем наскоро на бащата – в негово отсъствие (съобщава се, че е избягал от дома си) е прочетена присъда в местния съд (от „процеса“ има кадри, но за това, след малко): две години в колония – т.е. в лагер. Вчера научих, че беглецът май бил заловен някъде в Беларус и какво ще последва за него и детето му засега не ни е известно.
Това е.
Дайте си сметка, драги читатели, кой е стартовият пункт на тази, без съмнение, произведена от държавата семейна трагедия. От какво „престъпление“ започва да се разгръща тя. От една детска рисунка – рисунка на дете, което не е навлязло дори в пубертета. Дайте си сметка обаче и какво представляват днес повечето от „гражданите“ на тази страна, която, видите ли, „граничела с Бога“ и в която „са живели Достоевски, Пушкин и т.н.“. Учителката, която тутакси изтърчава с картината при директорката, тя пък, която тутакси изтърчава в полицията, полицията – която стресирана от ужасното „престъпление“ още на следващия ден в самото училище арестува и бащата, и детето пред очите на всички; налага глоба на родителя, рови се из постовете му в социалната мрежа. И… оттук нататък го набелязва за съсипване: осем месеца по-късно – втори арест (побой в ареста), детски затвор за момичето, трети арест, повторен затвор за момичето – пълна изолация от бащата, съд за бащата – две години затвор… Заради рисунката, заради украинското знаме, заради фигурата на жена с дете, към която откъм „граничещата с Бога“ страна летят ракети, заради поста на бащата „Насилниците са до нас“. Дайте си сметка обаче и за катастрофата на това семейство, помислете си какво очаква момичето оттук нататък в „рехабилитационните центрове“ с четириметрови железни огради, където душата му, позволила си да напише „Нет войне“, ще трябва да бъде обърната с хастара навън. Поставете се после на мястото на бащата, който, отивайки в „колонията“ за години наред, вероятно вече никога няма да разбере какво се е случило с Маша, няма да я види и чуе повече никога… Повтарям: заради детската рисунка и поради чудовищно безсърдечния слугинаж на „сънародниците“ на двамата, поради ужасяващата злост на държавните „органи“, ясно показали през изминалата година на бащата и детето – „няма да ви оставим на мира, ще ви съсипем живота, ще ви унищожим!“
Това е, драги читатели, Русия днес, която у нас толкова хора „сърдечно обичат“ – месомелачка, унищожителка на жизнени съдби – за най-малкото, за детинското движение встрани от „разпореденото“. Разбирате ли го? Усещате ли го?
И понеже често чувам „не обобщавайте – Русия не е Путин, руснаците не са путинисти“, ще ви разкажа (а и ще ви насоча да видите) кадрите, повтарям, заснети с телефон от „съдебния процес“ срещу бащата на детето. Всъщност на тях виждаме едно „стадо“ от – както се разбира, специалнодокарани, за да се демонстрира, че процесът е публичен и всичко е „както се следва“ – гледащи осъдително-безучастно „тьоти“ и чичковци-„ветерани“, които трябва да изображават „свидетелите“. На въпрос на адвоката, познава ли някой от тях въобще „подсъдимия“ – следва плътно мълчание. Две от корпулентните членки на „миманса“ дъвчат нещо, докато слушат историята, за която очевидно чуват за първи път, но която ни най-малко не ги трогва. В някакъв момент една от тях все пак отваря уста, за да „обърне внимание“ на адвоката, че „този човек (чието дете в момента се отнема, а той бива запратен в колония) все пак „е обидил нашия президент“, а на бележката, че в Русия „има конституция“, презрително махва с ръка. Другите продължават да гледат безучастно и да дъвчат. Това че в момента, вероятно завинаги биват разделени баща и дете, че това става след година тормоз и в последна сметка заради (ще го повторя и ще го потретя) една детска рисунка, въобще не ги докосва. Те са лоялни към „великата Русия“, те са ревниви към „наш президент Владимир Владимирович“.
Казах, че тази история е репрезентативна за ситуацията в днешна Русия. Тя ясно ни показва обществените „сегменти“, от които тя се състои и относителната им тежест в тази страна. Най-нищожният е именно този, представляван от горкия баща и детето му, позволили си престъплението да виждат (и – по детски – да нарисуват) истината. Към него се числят и безпомощно опитващите се да им помогнат в трагедията неколцина „либерали“ (местната депутатка от „Яблоко“, с която „надзирателите“ от „Рехабилитационния център“, в който е затворено детето, разговарят – чуваме го – зад желязната ограда и направо ѝ заявяват, че няма да я допуснат вътре; адвокатът на подсъдимия…). Следва най-големият „сегмент“, чиято представително-физиогномична извадка виждаме в лицето на фалшивите „свидетели“, докарани на процеса: мъртви души, зомбирани машинки за лоялност, лишени от елементарна човешка емпатия – стадо, стадо от доброволно съучастващи на престъпление, извършващо се пред собствените им очи. Зад тях е „сегментът“ на доносниците – абсолютно дресирани да „сигнализират“ за всичко уязвяващо „репутацията на нашата армия“, представляван тук от учителката, директорката, местната полиция… Зомбирани, прекършени под най-горния сегмент – на репресорите, тъмничарите, бандитите, овладели тази страна и без жал разбиващи семейства, осакатяващи деца.
Не, тази страна – виждаме го ясно в тази история – е дълбоко болна и трябва буквално да бъде преорана, за да бъде спасена от нея цивилизацията на света като цяло.
А знаете ли и кое особено ме възмути във връзка с нея? В дните, в които се разиграва описаната трагедия, „православнейши“ русофили (у нас) и митроносни архиереи в Русия надават горки писъци за това, че „украинската държава разпоредила“ руските монаси, населяващи Киево-Печорската лавра, да я напуснат, защото в момента е трудно поносимо духовници, намиращи се и оставащи в юрисдикцията на патриарха, благославящ агресорите, обещаващ им „царството небесно“ за убийствата, които извършват – да остават на територията на нападната страна. Това „прогонване на руските монаси“ от Украйна, заяви ни дори един наш митроносен русофил, било „посегателство към самия Бог“…
Отнемането на тринадесетгодишната Маша от татко ѝ, неговото много възможно скорошно унищожаване обаче не е „посегателство към Бога“, то е най-много нещо „жалко“, но… „нали е война, няма как, трябва да разбираме, да не се поддаваме на страсти“…
Аз пък си спомням, че сам Христос някога пет пари не е давал за проблемите между Рим и Израил в Своето време на земята, а доколкото мога да се сетя единственият случай, в който в думите му прозвучава страховита заплаха, е онзи, в който казва: „Който съблазни едного от тия малките… за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето“ (срв. Марк 9:42). Тъй че не мога, уважаеми, да се потреса от заминаването на руските монаси от Украйна. Мисля си (и с потресение си мисля) за затворената в „рехабилитационния център“ тринадесетгодишна Маша и за вероятно завинаги отнетия ѝ баща, за тази трагедия, наченала от една… детска рисунка. И да, в съгласие с християнската си съвест открито заявявам: проклети да са всички, абсолютно всички, които съучастват в трагедията! Когато утре възмездието ги сполети, когато усетят воденичния камък на шията си, нека знаят, че са го заслужили дори само заради ето тази история, която прочетох в последните дни.
