Западът притежава добри основания да доставя оръжие на Украйна: но това усилва солидарната отговорност за по-нататъшния ход на войната.
Решението за доставка на танкове „Леопард“ бе току-що приветствано като „историческо“, когато новината се оказа заглушена и надмогната от шумни призиви за бойни самолети, ракети с голям обсег, военни кораби и подводници – и съответно релативизирана. Колкото драматични, толкова и разбираеми, призивите за помощ от Украйна, нападната в нарушение на международното право, намериха своя очакван отглас на Запад. Единственото ново тук беше ускоряването на добре познатата игра на морално възмутени призиви за по-мощни оръжия и последвалото, макар и колебливо, постоянно надграждане на обещаните видове оръжия.
От кръговете на СПД също се чу, че нямало „червени линии“. С изключение на федералния канцлер и хората около него, правителството, партиите и пресата почти единодушно приемат присърце умоляващите думи на литовския външен министър: „Трябва да преодолеем страха си, че искаме да победим Русия.“ От неясната перспектива на една „победа“, която може да означава всичко възможно, всяка по-нататъшна дискусия относно целта на нашата военна помощ – и относно начина, по който да стигнем до нея – трябва да може да бъде решена. Процесът на превъоръжаване изглежда, че придобива собствена динамика, инициирана от разбираемия натиск на украинското правителство, но в нашия случай – воден от войнствения тон на свито като в пестница обществено мнение, в което на колебанието и на рефлексията на половината германско население не се дава думата. Или пък не съвсем?
Междувременно се появяват разсъдливи гласове, които не само защитават позицията на канцлера, но и призовават към публично размишление относно трудния път към преговорите. Ако съм съгласен с тези гласове, то е точно защото е правилна тезата: Украйна не трябва да губи войната! Загрижен съм за превантивния характер на навременните преговори, които предотвратяват една дълга война да отнеме още повече човешки жертви и да умножи разрушенията, и в крайна сметка да ни остави пред безнадежден избор: или активно да се намесим във войната, или, за да не отприщим Първата световна война с ядрени оръжия, да изоставим Украйна на произвола на съдбата.
Фаталното е, че разликата между „да не загубиш“ и „да спечелиш“ не е понятийно изяснена
Войната продължава, броят на жертвите и мащабите на разрушенията нарастват. Трябва ли своеобразната динамика на нашата военна помощ, която предоставихме с основателни причини, сега да загуби своя отбранителен характер, тъй като единствената цел може да бъде победа над Путин? Официален Вашингтон и правителствата на останалите страни-членки на НАТО се договориха от самото начало да спрат на точката, от която няма връщане – влизането във война.
Очевидно стратегическото, а не само технически обоснованото колебание, на което канцлерът Шолц се натъкна, срещайки американския президент, още на прага на доставката на бойни танкове, потвърди за пореден път тази предпоставка за западна подкрепа за Украйна. Досега опасенията на Запада бяха съсредоточени върху проблема, че единствено руското ръководство трябва да определи, от кой момент нататък да счита степента и качеството на доставките на западно оръжие за влизане във войната.
Но след като и Китай се ангажира да забрани използването на АБХ-оръжия, тази загриженост остана на заден план. Следователно западните правителства трябва да се занимават по-скоро с изтласкването на този проблем. От гледна точка на победата на всяка цена, повишаването на качеството на нашите оръжейни доставки разви собствена динамика, която би могла повече или по-малко незабелязано да ни тласне отвъд прага на Трета световна война. Ето защо сега „не трябва да убиваме всеки дебат за това, кога пристрастието може да се превърне във вземане на страна, с аргумента, че такъв дебат вече обслужвал делата на Русия“ (Курт Кистър във фейлетона на SZ от 11/12 февруари 2023 г.)
Сомнамбулизмът на ръба на пропастта[1] се превръща в реална опасност, главно защото западният съюз не само подсилва гърба на Украйна, но и неуморно уверява, че ще подкрепи украинското правителство „колкото е необходимо“ и че само украинското правителство ще може да вземе решение за времето и целта на евентуалните преговори. Това уверение трябва да обезкуражи противника, но то е несъстоятелно и замъглява различия, които са очевидни. Преди всичко може да ни заблуди относно необходимостта да поемем собствена инициатива за преговори.
От една страна е тривиално, че само страна, участваща във война, може да определи целта на войната и, ако е необходимо, времето на преговорите. От друга страна, колко дълго Украйна изобщо може да издържи, зависи също и от подкрепата на Запада.
Западът има свои законни интереси и свои задължения. Така например западните правителства действат в по-широк геополитически обхват и трябва да се съобразяват с други интереси, различни от тези на Украйна в тази война; те имат законови задължения спрямо нуждите от сигурност на собствените си граждани и независимо от нагласите на украинското население носят също и морална отговорност за жертви и разрушения, причинени от оръжия от Запада; поради това те не могат да прехвърлят върху украинското правителство отговорността за бруталните последици от разширяването на бойните действия, което става възможно само благодарение на тяхната военна подкрепа.
Фактът, че Западът трябва сам да взема и да поема отговорност за важни решения, се проявява и в ситуацията, от която той трябва да се страхува най-много – а именно ситуацията, спомената по-горе, в която превъзходството на руските въоръжени сили би го поставило пред алтернативата или да е примири, или да се превърне в страна от военния конфликт.
Поради още по-очевидни причини като изчерпване на кадровия резерв и на материалните ресурси, необходими за войната, времето за преговори е належащо. Факторът време играе роля и в убежденията, и в нагласите на по-широкото западно население. Прекалено опростено е да се свеждат позициите по спорния въпрос за времето на преговорите до простата дихотомия между морал и личен интерес. Преди всичко моралните основания настояват за прекратяване на войната.
По този начин продължителността на войната оказва влияние върху перспективите, от които населението възприема това събитие. Колкото по-дълго продължава една война, толкова по-силно, особено в съвременните войни, си пробива път възприемането на избухващо насилие и определя възгледа за отношението между войната и мира изобщо. Интересувам се от тези перспективи с оглед на постепенно начеващата дискусия във Федералната република за смисъла и възможността за мирни преговори. Две гледни точки, от които възприемаме и оценяваме войните, намериха израз още в началото на войната в Украйна в спора за две неясни, но конкуриращи се езикови формулировки на целта на войната: дали целта на нашите доставки на оръжие е Украйна „да не загуби“, или не са насочени повече към „победа“ над Русия?
Тази понятийно неизяснена разлика няма много общо със заемането на страна за или против пацифизма. Въпреки че възникналото в края на XIX век пацифистко движение политизира насилственото измерение на войните, истинският проблем тук не е постепенното преодоляване на войните като средство за уреждане на международни конфликти, а отказът изобщо да се вземе оръжие в ръка. В това отношение пацифизмът не играе никаква роля за тези две перспективи, които се различават една от друга според тежестта от жертвите на войната.
Това е важно, защото реторичният нюанс между фразите „да не загубиш“ и „да спечелиш“ войната все още не разделя пацифистите от непацифистите. Днес той характеризира именно противоречията в границите на политическия лагер, който смята западния алианс не само за оправдан, но и политически задължителен в подкрепа на Украйна в нейната смела борба срещу незаконното, дори престъпно посегателство срещу съществуването и независимостта на суверенна държава, и то с доставки на оръжие, чрез осигуряване на логистична подкрепа и на граждански услуги.
Това вземане на страна е свързано със съпричастност към страданието на население, което след много векове на полско и руско, но и на австрийско чуждо управление постигна държавна независимост едва със залеза на Съветския съюз. Сред закъснелите европейски нации Украйна е най-късната. Може да се каже, че тя все още е нация в процес на ставане.
Ходът на фронта е замръзнал от месеци. Това напомня за Западния фронт през 1916 г.
Но дори в широкия лагер на поддръжниците на Украйна в момента мненията са разделени относно подходящия момент за мирни преговори. Едната страна се идентифицира с призива на украинското правителство за безгранично увеличаване на военната подкрепа, за да победи Русия и по този начин да възстанови териториалната цялост на страната, включително Крим. Другата част би искала да форсира опитите за прекратяване на огъня и за преговори, които поне да предотвратят евентуално поражение чрез възстановяване на статуквото от 23 февруари 2022 г. В това „за“ и „против“ се отразява исторически опит.
Неслучайно този тлеещ конфликт сега настоява за своето изясняване. Ходът на фронта е замръзнал от месеци. Под заглавие „Войната на изтощение облагодетелства Русия“ FAZ например съобщава за окопната война за Бахмут в северната част на Донбас, довела до загуби и за двете страни, като цитира шокиращото изявление на високопоставен служител на НАТО: „Там изглежда като Вердюн.“ Сравненията с тази ужасна, най-дълга и с най-много загуби битка от Първата световна война има малко общо с войната в Украйна или само дотолкова, че една продължителна окопна война без големи промени в линията на фронта, противно на „смислената“ политическа цел на войната, довежда до съзнанието преди всичко страданието на нейните жертви. Шокиращият фронтов репортаж на Соня Зекри, който не крие симпатиите си, но и не разкрасява нищо, всъщност напомня изображенията на ужаса на Западния фронт от 1916 г. Войници, „вкопчили се гърло за гърло”, планини от убити и ранени, развалини на къщи, клиники и училища, с други думи унищожаването на един цивилизован живот – в това се отразява разрушителната сърцевина на войната, което поставя изявлението на нашия външен министър [г-жа Аналена Бербок], че ние „спасяваме животи с нашите оръжия“, все пак в различна светлина.
В степента, в която жертвите и разрушенията на войната като такава стават очевидни на преден план излиза другата страна на войната – тогава тя не е просто средство за защита срещу безскрупулен нападател; в самия ѝ ход събитията от войната се преживяват като смазващо насилие, което трябва да приключи възможно най-скоро. И колкото повече акцентът на тежестта се измества от единия към другия аспект, толкова по-ясно си пробива път искането тази война да я няма. Във войните желанието за победа над врага винаги е било съчетано с желанието смъртта и разрушението да свършат. Затова в степента, с която със силата на оръжията се увеличават и „опустошенията“, с нея се измества и тежестта на тези два аспекта.
В резултат на варварския опит от двете световни войни и нервното напрежение на Студената война през изминалия век в съзнанието на засегнатите населения като цяло настъпи латентно концептуално изместване. Често пъти несъзнателно тя бяха направили извода от своя опит, че войните – този приеман преди за разбиращ се от само себе си модус на водене и разрешаване на международни конфликти – са чисто и просто несъвместими със стандартите на цивилизованото съжителство.
Насилственият характер на войната, така да се каже, бе загубил аурата на своята естественост. Тази промяна в съзнанието, която се случи навсякъде, също остави своя отпечатък върху развитието на правото. Още хуманитарното военно-наказателно право представляваше не много успешен опит да се укроти използването на насилие по време на война. Но в края на Втората световна война насилието насамата война трябваше да бъде умиротворено със законни средства и заменено с правото като единствен модус за разрешаване на конфликти между държавите. Хартата на Обединените нации, която влезе в сила на 24 октомври 1945 г., и създаването на Международния съд в Хага революционизираха международното право. Член 2 задължава всички държави да уреждат своите международни спорове с мирни средства. Именно разтърсващият шок от жестоките ексцесии на войната бе това, от което се роди тази революция.
Ужасът от гледката на жертвите на Втората световна война е отразен в трогателните литературни думи на преамбюла. Основното изречение е призивът да „обединим нашите сили, за да… въведем процедури, които гарантират, че въоръжените сили ще се използват само в общ интерес“ – тоест в интерес на гражданите на всички държави и на всички общества по света, съгласно международното право. От една страна, това съображение за жертвите на войната обяснява премахването на jus ad bellum [право на война], тоест зловещото „право“ на суверенната държава да води война по свое усмотрение; но също така то обяснява защо етично базираната доктрина за справедливата война не е подновена, а е премахната, с изключение на самоотбраната на нападнатия. Разнообразните мерки срещу актовете на агресия, изброени в глава VII, са насочени срещу войната като такава и всичко това единствено в езика на правото. Защото моралното съдържание, вътрешно присъщо на самото съвременно международно право, е достатъчно за това.
Грешката на Алианса беше, че остави агресора Русия от самото начало в неведение за крайната цел на подкрепата
В светлината на това развитие схванах и формулата, че Украйна „не бива да губи войната“[2]. Защото от момента на въздържанието разчитам предупреждението, че и Западът, който дава възможност на Украйна да продължи борбата срещу престъпния агресор, не бива да забравя нито броя на жертвите, нито риска, на който са изложени възможните жертви, нито степента на действителните и на потенциалните разрушения, което се приемат с тежест на сърцето в името на легитимната цел. Дори най-безкористният поддръжник не е освободен от тази преценка за съразмерност.
Колебливата формулировка, че не бива „да губим“, поставя под въпрос перспективата приятел-враг, която дори в XXI век смята войнствените решения на международните конфликти за „естествени“ и безалтернативни. Една война, и още повече войната, започната от Путин при първата сгодна възможност, е симптом на регрес зад историческото състояние на цивилизовани отношения между силите – особено сред силите, които успяха да научат своите уроци от двете световни войни. Ако избухването на въоръжени конфликти не може да бъде предотвратено с болезнени санкции, които са болезнени и за защитниците на нарушеното международно право, предлаганата алтернатива – спрямо продължаване на войната с нови и нови жертви – е търсенето на поносими компромиси.
Възражението е очевидно: засега няма признаци, че Путин би се включил в преговори. Не трябва ли той да бъде военно заставен да отстъпи само поради тази причина? Освен това той взе решения, които правят почти невъзможно започването на многообещаващи преговори. Защото с анексирането на източните провинции на Украйна той създаде факти и циментира претенции, неприемливи за Украйна.
От друга страна, може би това беше отговор, колкото и неразумен да е той, на грешката на Западния съюз, който умишлено остави Русия в неведение от самото начало относно целта на своята военна подкрепа. Защото това остави отворена перспективата за смяна на режима, което пък Путин намери за неприемливо. Обратно, декларираната цел за възстановяване на статуквото от 23 февруари 2022 г. би улеснила преговорите по-късно. Но и двете страни искаха да се обезсърчат взаимно, като направиха далечни и привидно неизменни залози. Това не са многообещаващи предпоставки, но не са и съвсем безнадеждни.
Защото освен човешките животи, които войната изисква с всеки изминал ден, нарастват и разходите на материални ресурси, които не могат да бъдат заменени в какъвто и да е обхват. А за управлението на Байдън часовникът тиктака. Дори тази мисъл би трябвало да ни подскаже да настояваме за започването на преговори и търсене на компромисно решение, което няма да даде на руската страна никакви териториални придобивки, извън периода преди началото на войната и все пак да ѝ позволи да си съхрани лицето.
Ако оставим настрани, че западни правителствени ръководители като Шолц и Макрон поддържат телефонни контакти с Путин, американското правителство, което очевидно е разделено по този въпрос, не може да поддържа официалната роля на безучастен наблюдател. Устойчивият резултат от преговорите не може да бъде вграден в контекста на широкообхватни споразумения без САЩ. И двете воюващи страни имат интерес от това. Това се отнася за гаранциите за сигурност, които Западът трябва да осигури на Украйна. Но също така и за принципа, че свалянето на авторитарен режим е надеждно и стабилно само дотолкова, доколкото идва от собственото му население, тоест когато се подкрепя отвътре.
Войната привлича и цялото ни внимание върху острата нужда от регулиране в целия регион на Централна и Източна Европа, която надскача спорните въпроси на воюващите страни. Експертът по Източна Европа Ханс-Хенинг Шрьодер, бивш директор на Германския институт за международна политика и сигурност в Берлин, посочи (във FAZ от 24 януари 2023 г.) споразуменията за разоръжаване и икономическите рамкови условия, без които няма как да бъдат установено споразумение между пряко участващите страни. Самата готовност на Съединените щати да участват в такива геополитически преговори би могла да се възприеме от Путин като негова заслуга.
Именно защото конфликтът засяга по-всеобхватна мрежа от интереси, не може да се изключи възможността да се намери спасителен компромис и за двете страни, независимо от временно диаметрално противоположните им искания.
Юрген Хабермас
