Около събитията в Украйна се появи една особеност, на която вероятно всеки, който следи новините, е обърнал внимание: Западът непрекъснато и много активно обсъжда темата за победата и поражението в конфликта. Това го правят политици и чиновници, експерти и журналисти, военни, икономисти и енергетици.

Най-смешното е, че се изказват диаметрално противоположни позиции. Някои твърдят, че победата на Русия е предрешена, тя по същество вече е спечелила. Други не се съмняват, че Москва търпи съкрушително поражение, в резултат на което ще бъде принудена да приеме условията за капитулация, предложени от колективния Запад. Всъщност тази гледна точка беше изразена в неотдавнашна статия на Хенри Кисинджър. Сегашните политици имат подобно противоречие. Някой настоява да се спре финансирането на Киев, защото няма смисъл, а опонентите яростно казват, че не може да се позволи на Русия да победи, особено след като до нейното поражение остава много малко, буквално на една ръка разстояние.

Всеки се опитва да подкрепи позицията си с един или друг аргумент. По принцип би било възможно да се анализират и класират представените аргументи. Но много по-интересен и важен е самият факт на възникването на подобни разгорещени спорове в западната политика и информационното поле.

В продължение на десетилетия НАТО, водена от САЩ, води много военни кампании, включително дългосрочни, по целия свят. Понякога в медиите има мнения за необходимостта от оттегляне на Ирак или Афганистан, но тези гласове бяха толкова слаби и маргинални, че не влияеха нито на общественото мнение, нито на позицията на държавата.

САЩ се изтеглиха от Афганистан, когато във Вашингтон се формира таен консенсус, че това би бил най-добрият изход от проточилата се безизходица. Но нямаше мащабен обществено-политически размисъл по темата за победата или поражението на Запада.

Освен това принципно не би могло да съществува такава: поради простата причина, че двадесетгодишната операция на НАТО в Афганистан практически не промени живота на американците и европейците. Те не я усетиха и всъщност не бяха засегнати по никакъв начин от оттеглянето на съюзниците от тази страна, колкото и срамно да се оказа то.

Това явление засяга всички военни кампании на НАТО от половин век насам. Войната във Виетнам беше последната, в която американската общественост беше наистина замесена. Всичко останало - било то Ирак, Югославия, Афганистан, отново Ирак, Сирия и по-нататък в много дълъг списък - за западняците не беше нищо повече от цветни картини на телевизионните екрани. Там действаха ограничени контингенти от професионалисти (войници по договор и ЧВК), които се биеха с радикално по-слаби противници, което се отразяваше както на хода на военните действия, така и на загубите. Западната икономика не само не понесе щети от тези войни, но дори получи ползи от тях (афганистански наркотици, иракски и сирийски петрол, трилиони долари бюджетни инжекции и много други), а това косвено осигуряваше ползи на обикновените граждани от двете страни на Атлантическия океан.

Така че не е изненадващо, че западното общество традиционно се отнася към военните авантюри с мълчалива благосклонност, а естаблишмънтът – с див ентусиазъм.

В Украйна обаче обичайната схема се разпадна и то във всеки смисъл.

От една страна, мечтата на Запада за пълноценна опосредствана война се сбъдна и то дори срещу наистина мощен враг. Щатите винаги са били принудени сами да участват в многобройни въоръжени конфликти, тъй като техните местни съюзници, дори и тези, които са били обучени и въоръжени от американците, не са демонстрирали необходимото ниво на боеспособност. Без прякото участие на американските военни беше невъзможно да се постигне желаният резултат. Всъщност Афганистан се превърна в поредния ясен пример, когато местните въоръжени сили, обучени от НАТО, загубили западната подкрепа, бягат със светкавична скорост пред талибаните.

Украинците, от друга страна, се показаха като отлични войници, воюващи срещу втората армия на света. И Западът пое разузнаването, комуникациите, финансирането, доставките на оръжие, военните инструктори, наемниците и прочее.

Трябва да сме наясно, че това наистина е пробивна военно-политическа технология, която американските стратези разработват от дълго време, но нейното прилагане отново и отново се проваля. И тогава най-накрая се получи - и то не срещу някоя страна от третия свят, а срещу Русия. Естествено е, че много западни експерти, които са в еуфория от този пробив, смятат, че победата е предрешена и просто трябва да извървят всичко до край.

От друга страна, този успех има сериозни "странични ефекти": за първи път през споменатия половин век Западът усети трудностите на военното време, макар и в много ограничена форма. За него това е особено обидно, предвид опосредстваният характер на продължаващия конфликт. Толкова години с кого ли не не се бори самият той, но това не се отрази на живота в Европа и отвъд океана. И тук уж действа с ръцете на украинците, но социално-икономическата ситуация у дома се влошава. Обикновеният европеец и американец със собствения си портфейл усеща, че борбата с „агресивна Русия“ му излиза все по-скъпо, а у дома и в офиса става все по-хладно.

Разбира се, не Русия и нейната СВО причиниха трудностите на Запада - просто се стигна до обективно премахване на неговата социално-икономическа и финансова система. Нещо повече, СВО дори не стана причината, която провокира кризата - това го направи самият Запад в реакцията си на спецоперацията, като реши да смаже страната ни със санкционен удар. Вместо това той получи мощен бумеранг.

Но това няма значение.

Повече от половин година западните политици набиват в главите на своите граждани, че Москва и лично Путин са причината за засилващите се бедствия. Може би в началото изглеждаше като добър начин да се освободят от отговорност. Предполагаше се обаче, че Украйна с помощта на Запада бързо ще победи Русия - и всичко ще бъде наред, дори по-добре от преди.

И ако тези планове бяха осъществени, това щеше да се случи.

Но нещо се обърка. СВО си тече.„Адските“ санкции не нанесоха не само критични, но дори значителни вреди на Русия. По-голямата част от света практически не крие, че в западно-руската конфронтация подкрепя Москва. Глобалната икономика се дедоларизира и възстановява върху нови основи, свободни от западния контрол.

Разбира се, нещата не вървят добре и за Русия. И като че ли атлантическите "ястреби" дори имат какво да кажат и какви аргументи да приведат в подкрепа на позицията си да продължат войната до последния украинец. Но някак си се оказва, че Украйна се превръща за Запада в откровена „черна дупка“, която поглъща все повече ресурси, оръжия, пари, наемници – и краят на този процес не се вижда. А търсеният резултат е като хоризонта: уж на ръка разстояние, но колкото и да се движиш към него, той е недостъпен.

Още по-лошо, участието на Европа и САЩ в конфликта непрекъснато нараства. Войната бързо губи смокиновото листо под формата на префикса "прокси". И успоредно с това животът на хората на Запад става все по-труден - движението надолу се ускорява и не се очертава дъно.

В резултат на това за първи път от много години на Запад се появиха сериозни разногласия около военната тема и започна публичен размисъл по темата какво се случва като цяло и дали наистина е необходимо да се продължи по пътя, който води САЩ и техните съюзници направо към открит военен сблъсък с голяма ядрена сила.

Ирина Алкснис, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо