Войната в Украйна разкри дълбоките разделения между държавите-членки
Войната в Украйна беше първият истински тест за способността на Европейския съюз да действа като геополитически играч. Това беше шанс за ЕС да демонстрира, че неговата версия на наднационално управление може да предложи реална алтернатива на света на международните отношения, центриран върху националната държава. Това трябваше да бъде раждането на „геополитическа Европа“, провъзгласена от лидерите на ЕС след инвазията на Русия.
След осем месеца война е ясно, че ЕС се провали на този тест. Далеч от проектирането на единна позиция на глобалната сцена, държавите-членки на ЕС отстояват националните си интереси все по-шумно. Германия и Франция, например, бяха заети с призиви единодушното гласуване в Европейския съвет да бъде заменено с мнозинство. Това ще им позволи да използват икономическата си мощ, за да накарат по-слабите членове да гласуват с Париж или Берлин по важни въпроси. В същото време Полша призовава за „незабавен експресен път“ към членство в ЕС за Украйна. Това ще позволи на Варшава да ръководи източноевропейски блок в рамките на ЕС.
Появата на традиционна силова политика в рамките на ЕС е значителна. В края на краищата, първоначалната цел на европейската интеграция беше в крайна сметка да се създаде нещо подобно на Съединените щати - наднационално образувание, което би било способно да говори и да действа като единен актьор в глобалните въпроси. Държавите-членки на ЕС ще запазят властта над някои области на политиката, като същевременно оставят големите, стратегически решения на мултинационалния, технократичен елит в Брюксел.
За периода от 1990-те и началото на 2000-те беше отчасти вярно, че ЕС е реализирал тази форма на постнационално, всъщност пост-идеологическо управление – до голяма степен защото всичките му западноевропейски членки споделят приблизително един и същи възглед. Но това приключи на 1 май 2004 г. Това беше денят, в който ЕС финализира най-голямото разширяване на членството си в своята история. Той прие 10 нови държави-членки, много от които бяха бивши членове на Варшавския договор или ( в случая с балтийските държави) на самия СССР. Тези новоприсъединени държави не споделяха същите предположения като „старите“ западни държави-членки, особено що се отнася до въпросите на външната политика и сигурността. Признаците за това напрежение вече бяха видими в навечерието на водената от САЩ инвазия в Ирак през 2003 г., която беше силно подкрепена от страните, които скоро ще станат членки на ЕС на Изток, но открито отхвърлена както от Париж, така и от Берлин.
Тези напрежения изчезнаха под повърхността за известно време, но избухнаха отново с руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. Въпреки призивите за единство, ЕС говореше с различни гласове от самото начало. Френският президент Еманюел Макрон следваше собствена външна политика чрез телефонни разговори с Владимир Путин. Германия се подготви за бързо украинско поражение и продължаване на обичайния бизнес с Москва, което накара Берлин да предложи почти смешни форми на подкрепа на Украйна преди войната, като доставка на 5000 каски и никакви оръжия. Унгария обеща хуманитарна подкрепа, но даде да се разбере, че не желае нито конфликт, нито край на икономическите отношения с режима на Путин. Това беше позицията, заета и от Австрия, като Виена се ангажира с неутралитет.
Междувременно Полша, балтийските и други централноевропейски държави обещаха почти безусловна подкрепа за Киев. Финландия и Швеция кандидатстваха за членство в НАТО скоро след инвазията, добре осъзнавайки, че ЕС би бил ненадежден съюз по време на военен конфликт.
Това, което трябваше да бъде определящ момент за общата външна политика и политика на сигурност на Европа, я разобличи заради празния й жест. От февруари почти всички 27 държави-членки на ЕС следват собствените си национални интереси, като в най-добрия случай използват рамките на ЕС като средство за това. За да влоши нещата, Европейската комисия наля масло в огъня с продължаващия конфликт относно средствата за Полша и Унгария. Все още се твърди, че двете страни нарушават принципите на демократичното управление. Като отмъщение Полша съживи призрака на Втората световна война, като поиска над 1 трилион евро репарации от Германия. Дори санкциите на ЕС срещу Русия не се поддържат еднакво и са изпълнени с изключения – открито или тайно. Дори ракетният удар на полска земя тази седмица не изглежда вероятно да обвърже ЕС.
Тези кавги между държавите-членки се отразяват и в институционалната рамка на ЕС, където става все по-неясно кой е начело. Президентът на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен ли е? Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел? Или Жозеп Борел, върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност? Досега е публична тайна, че фон дер Лайен и Мишел нямат добри работни отношения и дори Борел признава, че външнополитическият подход на ЕС е едновременно нефункционален и нестабилен.
Нищо от това не означава, че Европейският съюз е към края си. Бюрокрациите имат склонността да продължават да работят дълго след изчерпването на своята полезност. А Брюксел остава привлекателно място, където европейските политици да завършат кариерата си. Точно както Свещената Римска империя отдавна премина своя пик, така ще се случи и с ЕС. Но истинските решения в бъдеще вероятно ще се вземат от европейските национални държави. Големият европейски експеримент може на практика да приключи.
Ралф Шьолхамер е асистент по икономика и политически науки в университета Уебстър във Виена.
Превод: Георги Ванчев, spiked-online.com
