„Непровокирана агресия”.
Това е типична фраза, използвана понастоящем от западните политици, за да опишат специалната операция на Русия в Украйна. Украйна е представена като абсолютно невинна жертва. Достатъчно е обаче да си спомним историята на последните тридесет години, за да видим как Украйна доближи това, което се случва днес, унижавайки Русия със собствените си ръце.
Оценявайки конфликта между Украйна и Русия, мнозина правят същата грешка: считат, че той е започнал в събитията от последните дни/седмици/месеци. Пример е речта на Върховния комисар на ООН по правата на човека Мишел Бачелет, в която тя обяви броя на загиналите цивилни до 24 февруари.
Веднага възниква въпросът: преди това не са загивали цивилни в Украйна?
Но вие („ти“ = ООН, ЕС, условният Запад и т.н.) сам твърдите, че ЛНР и ДНР са територия на Украйна.
От 2014 г. там вече са загинали над десет хиляди цивилни.
Днес обаче си струва да говорим по-скоро не за късогледството на служителите на ООН, а за глобалната първопричина за конфликта. За това как още в зората на независимостта Украйна започна да се сглобява в логиката на анти-Русия.
За да направим това, ще трябва мислено да се върнем назад повече от 30 години. Както в много национални републики, властите на КПСС в Украйна започнаха да се противопоставят на националистическото движение – „Народно движение на Украйна за перестройка“ («Народний Рух України за перебудову» ).
„…за перестройка“ в тази фраза беше смокиново листо, предназначено да защити НРУ от обвиненията в буржоазен национализъм.
Всъщност никаква перестройка (поне в интерпретацията, предлагана тогава) не представляваше интерес за националистите. Те се интересуваха от независимост и максимално откъсване от СССР: собствена държавност с център в Киев, излизане от зоната на рублата, украински език като единствен държавен език, собствена армия.
По някаква причина на Украйна не й беше достатъчно да получи Крим в резултат на отделянето от Съюза, който никога досега не й беше принадлежал. А също и част от флота, за който тя имаше същите нулеви права като за Крим. Вместо тихо да затвори този въпрос и да се радва, Украйна започна многогодишен процес на развод: разделянето на флота беше формализирано едва през 1997 г. А в Крим Киев веднага се ангажира да докаже, че това е такъв регион за Украйна, както всички останали.
В резултат на това полуостровът можеше да се върне към Руската федерация още през 1993 г. след тогавашния референдум. Но Русия през 1993 г. беше пълна със собствени проблеми.
Докато Русия се концентрираше, Украйна се опитваше да намали много от връзките си и пресечните точки с Руската федерация, понякога изпадайки в откровени провокации. Още през 1995 г. украинските националисти се биха с Русия на страната на чеченските бойци.
В самата Украйна стартира бавен, но тотален процес на дерусификация (самите украинци го наричат украинизация). Ставаше дума преди всичко за изкореняването на руския език и култура. Към днешна дата руският език е изкоренен от сферата на образованието, документите, съдържанието по радиото и телевизията, средствата за масова информация (с изключение на електронните), сектора на услугите и бизнеса. За нарушение — глоби. В същото време броят на рускоговорящите, дори без Крим и Донбас, се измерва в милиони.
Въпреки регулирането на въпросите за разделянето на флота и наемането на базата на Черноморския флот на Русия в Севастопол, от края на 90-те години на миналия век националистите извършваха провокации срещу руските моряци: имаше опити за проникване в обектите, опити за превземане на хидравлични съоръжения.
По време на президентството на Юшченко провокациите достигнаха ново ниво: Украйна започна да изисква моряците да координират всякакви свои действия с властите, имаше опити за проверка на товара на флота.
Пълзяща милитаризация
В същото време, от началото на 2000-те години, Украйна започна да се отклонява към НАТО, отказвайки се от военно сътрудничество с Русия: учения Украйна-НАТО (на територията на Украйна), кораби на НАТО в украински пристанища, обучение на украински офицери от специалисти от страните от НАТО на територията на Украйна, както и заминаването им за обучение в страните от Северноатлантическия алианс, постепенният преход към стандартите на НАТО. И накрая, шестата вълна от разширяването на алианса на изток (заедно с Грузия). По-късно, след Евромайдана, курсът към членство в НАТО дори беше включен в Конституцията на Украйна.
Дори Виктор Янукович, който ликвидира междуведомствената комисия за подготовка на Украйна за членство в НАТО, поддържаше отношенията на нивото, постигнато от неговия предшественик — тоест замрази ги и не обърна курса към нормализиране на отношенията за сигурност с Русия.
Що се отнася до периода след 2014 г., Порошенко, а след това и Зеленски, размразиха всичко. Украйна започна да получава годишна военна помощ в размер на няколкостотин милиона долара само от Съединените щати (и смъртоносни оръжия през последните няколко години). Тоест напомпването на Украйна с оръжия започна много преди събитията от 2022 г., а доставката на прословутите системи Javelin е само един от епизодите на това напомпване.
Въпреки преференциалния търговски режим с Русия, Украйна последователно избягваше участие в интеграционните проекти на Руската федерация: многостранни (Митнически съюз, ЕАЕС) и двустранни.
Бяха й предложени: завод за производство на гориво за украинските атомни електроцентрали на територията на Украйна, консорциум за транспортиране на газ, «зърнена ОПЕК», пускане на руски поръчки в украински корабостроителници, съвместни проекти в авиационната индустрия, големи инвестиции в украински активи (Одесски и Лисичански НПЗ, КГОКОР, Криворожстал, Одесски корабостроителен завод, ЗАлК и др.).
Но когато Русия започна да затяга доставките на енергийни ресурси на преференциални цени, както и при намаляване на режима на преференциалната търговия, обвиненията, заплахите и опитите за дребни провокации полетяха в отговор. Достатъчно е да си припомним истерията около «Северен поток» (първия) — опитаха се да нарушат изграждането му по същия начин като втория.
С други думи, през всичките тези години Украйна се опитваше да изгради отношения по формулата „Русия ни дължи цял живот“.
А Русия не дължи на Украйна нищо, тя има независимост и суверенитет.
Човек можеше да си затвори очите за това (и Русия правеше същото в продължение на много години).
След 2014 г. обаче стана ясно, че времето за игнориране на заплахата бързо изтича.
Формално неутралната Украйна придоби центрове за морски операции в Очаков и Бердянск.
„Военноморските бази в Очаков и Бердянск са планирани като модерни инфраструктурни съоръжения, способни да приемат кораби от всякакъв тип, оборудвани по стандартите на НАТО и построени с парите на страните от алианса“, открито писа украинската преса за тях преди година.
„След три години ще можем да гоним руски кораби в Черно море с нашия комарен флот. А ако присъединим Грузия и Турция, тогава Руската федерация ще бъде блокирана“, хвалеха се украинските военни експерти.
Много преди Очаков и Бердянск обаче Яворовският полигон всъщност се превърна в база на НАТО в Украйна. И не беше само той: от 2014 г. в Украйна постоянно присъстват чуждестранни военни съветници от няколко страни от НАТО.
Владимир Путин посочи незабавното им изтегляне от Украйна през февруари 2022 г. като една от задължителните стъпки за деескалация на напрежението около Украйна.
Кой и защо крещеше «Путин ще нападне»?
Нека отново се обърнем към прогнозите на украинските медии:
„Някои политици смятат, че присъствието на чужди военни и оръжия на територията на Украйна може да провокира Русия към активни действия.
Изданието «Фокус» не посочва имената на тези политици, но няма значение. Както виждате, дори в Украйна имаше хора с разум, които поне през октомври 2021 г. предупредиха кой сценарий е избрала за себе си Украйна.
Сценарий на последователно игнориране на възможностите за взаимноизгодно сътрудничество с Русия. Сценарият за нарастваща милитаризация и постепенното превръщане на Украйна в една голяма военна база. Нещо повече, този сценарий започна много преди 2014 г.
Настоящата специална операция на въоръжените сили на РФ в Украйна, за съжаление, бе неизбежна.
Рано или късно това все пак трябваше да бъде извършено – освен ако не искахме да превърнем центровете на военноморските операции в пълноценни военноморски бази и да разположим елементи на ПРО на САЩ в Украйна.
За много украински политици да пакостят на Русия се превърна в позната, обичана и добре платена работа.
Това означава, че има точно един изход от тази ситуация: това, което виждаме в момента.
Принудата Украйна да бъде принудена да пакости на Русия продължава, но за съжаление само САЩ могат да станат гарант за края на украинските гадости. Но те, напротив, я напомпват с оръжие и й формират образа на жертва. Въпреки че анализът на ситуацията дори двадесет години навътре в историята показва, че Украйна е главният виновник за своите проблеми, а така наречените й партньори са сам съучастници.
Николай Стороженко, ВЗГЛЯД, Петя Паликрушева, превод и редакция
