След падането на Кабул e силно изкушaващо да се погледне на провала на 20-годишната интервенция на Запада в Афганистан като на нещо предопределено. „Няма военно решение“ за предизвикателствата пред страната, гласи една от версиите на този анализ. Вярно е: няма как да спечелите окончателно война, в която не можете да спечелите мира, пише Мартин Сандбю за Financial Times.

Но има подобен фатализъм и относно възможността мирът някога да бъде спечелен в Афганистан. Това е твърде племенно и традиционно общество, за да се превърне във функционираща демокрация, казват някои. Според други „изграждането на нация“ от външни лица винаги е обречено на провал.

Изграждането на нация без съмнение е дело на тези, които й принадлежат. Изграждането на функционираща държава и икономика обаче е нещо, което Западът не само можеше да направи, но и имаше задължение да го стори след свалянето на талибаните през 2001 г. Тъжната истина е, че така и не опитахме.

Макар доходът на глава от населението в Афганистан днес да е по-висок, отколкото през 90-те години на миналия век, той стои на ниво от около 600 долара през последното десетилетие, според Световната банка. Както посочва икономистът Джефри Сакс, разходите на САЩ за икономическо развитие в страната бяха значително по-малко от военните - и дори това, което номинално бе заделено за икономическо възстановяване, отиде най-вече за сигурност.

Разбира се, устойчивите държавни структури и икономическата дейност изискват стабилна и сигурна среда. Но зависимостта протича в двете посоки. Държава и икономика, които да служат добре на афганистанския народ, щяха да направят всякакво количество военни разходи по-ефективни, давайки на афганистанските сили нещо, за което си струва да се бият, а на талибаните - по-малко благодатна почва за вербуване.

Най-важното е „не колко пари харчите, а как ги изразходвате“, казва Сара Чeйс, която прекара десетилетие в Афганистан като съветник на американското военно ръководство и написа книга за корупцията там. Тази корупция, подкопаваща лоялността и подхранваща икономическия провал, в крайна сметка причини и военни провали.

„Хората постоянно ми казваха, че режимът на талибаните е авторитарен по начин, който те ненавиждат - но не е корумпиран“, изтъква Чейс. Други изследвания я подкрепят. Според проучване на Integrity Watch Afghanistan, проведено миналата зима, „повече от половината граждани смятат, че нивата на корупция са по-ниски в районите, контролирани от талибаните, отколкото в тези под контрол на правителството“.

Същият доклад оценява общата сума на подкупите, платени от афганистанци на държавни служители, на 2,25 млрд. долара. Това разкритие не е ново. Службата на ООН по наркотиците и престъпността съобщи през 2010 г., че подкупите, плащани от афганистанци, възлизат на 2,5 милиарда долара годишно - почти една четвърт от официалния брутен вътрешен продукт на страната. „Тези, на които е поверено спазването на закона, са най-виновни за нарушаването му“, се посочва в доклада.

Тези подкупи са в основата на това, което Чейс описва като „вертикално интегрирана система, подобна на мафия“.

Да се ​​каже, че фокусирането върху корупцията стоварва вината върху афганистанците, изпуска основното. Корупцията на афганистанската държава се дължи на нейните финансови гаранти и такива по сигурността: ръководената от САЩ коалиция.

„Имахме цялата власт“, ​​казва Чейс, „но позволихме тази корупция“. Това беше направено чрез насочване на средства посредством фаворизирани посредници, чрез взаимодействие само с овластени хора и по този начин сплашване на обикновените афганистанци да посочват злоупотребите, и чрез неуспех в установяването на истински контролни механизми, като например обучение на независима полиция в разследващи умения.

Бруталната истина е, че корумпираната държава бе творение на американците. Специалният главен инспектор на Конгреса на САЩ по възстановяването на Афганистан е красноречив: липсата на търпение накара правителството на САЩ да вземе „решения, който увеличиха корупцията и намалиха ефективността на програмите... Когато в крайна сметка американските служители осъзнаха тази динамика, те просто намериха нови начини да игнорират условията на място.”

Да се ​​каже сега, че усилията за изграждане на функционираща афганистанска държава винаги са били обречени, е омаловажаване на отговорността. САЩ и техните съюзници можеха да действат по различен начин. Те можеше да разпределят парите като индивидуални плащания, вместо да назначават местен контрол над ресурсите. Те можеха да въведат силни механизми за прозрачност, мониторинг и надзор, и бързо да наложат санкции на корумпирани функционери на всички нива.

Драмата от последната седмица подчерта края на онова, което някои обичат да наричат ​​война, която не можеше да се спечели, посочвайки безславната история на Афганистан с чуждестранните интервенции. Истинският позор е 20-годишното пренебрежение на Запада към мир, който можеше да бъде спечелен.

Петър Нейков, редактор Десислава Попова