“Историята на антифранкистката култура вече е почти написана... Художникът Кабальеро беше нежен и елегантен в своите жестове. Никога не го чух да повиши глас, докато имаше глас. Когато го загуби, продължи своята обичайна дейност спокойно пред света - продължи да рисува, докато можеше и докато неприятелят на неговия глас не завладя цялото му тяло... Дълбокият андалусец, Хосе Кабальеро, приятел и съратник на Лорка, носеше много великодушие и благородство, които не му позволяваха да се принизява или омърсява...” пише критикът Мигел Гарсия Посада.
Пепе (умалителното на Хосе) беше един от моите най-добри испански приятели. С него се запознах още по време на първия ми мандат в Испания и приятелството ни продължи до неговата смърт по време на втория ми мандат в Мадрид. Ужасно ми е мъчно да пиша за него. Обичах много твореца и човека, и ми е трудно да говоря. Затова го оставих за най-накрая, за да му отделя най-много внимание и обич. Много често съм била в неговия дом, в неговата вила в красивия морски курорт Пуерто Банус, Марбеля, в неговата вила на 40 км от Мадрид в Алкала де Енарес, градът на Сервантес, там където художникът е и погребан...
Пепе беше андалусец от главата до петите. Най-много от всичко обичаше своята Андалусия. В това си съперничеха дори с поета Алберти, та дори и с Гарсия Лорка. Пепе е художник на театъра “Бараката” на Лорка и негов сценограф. Гледала съм неговите сценографии от тогава и до днес не мога да си обясня голямото му търпение. Пепе имаше здрави нерви и рисуваше от сутрин до сутрин. Гледала съм неговите албуми със скици, докосвала съм се до вещите в кабинета му, където твореше, познавах неговия дом в и извън Мадрид. В една от първите ми срещи с него може би непрофесионално и изненадващо го попитах: “Защо рисуваш толкова много кръгове в твоите платна?”
Пепе ми отговори с молив и лист в ръката: “Този кръг, който виждаш, е кръгът на живота. Ето и екваторът, т.е. земята. Човекът излиза от земята, излиза на бял свят, ражда се и започва да расте. Като дете той е най-близко до земята. Постепенно, следвайки кръга, човекът расте и постепенно с годините се отделя от земята. Когато е в разцвета на младостта и на силата си, на 25 години, той не вижда земята, а вижда само слънцето, небето и звездите. Тогава човекът смята, че е прегърнал слънцето и живота, и най-малко мисли за земята. Но постепенно продължава кривата на живота, започва да зрее, да старее и се доближава до земята Изведнъж съзнава, че я е забравил и се връща към нея, за да го приеме тя отново в прегръдката си... Да измине тази половинка от кръга под екватора и да излезе отново на белия свят...
Обичам кръговрата-живот и морето... Най-трудното е да нарисуваш правилно един моряшки възел на въже върху платното. Аз съм майстор. Когато бях в България видях един маринист, художникът Баев от Бургас и поисках да се запозная с него. Познавам добрите маринисти, а той е от най-добрите - неговите възли са безупречни...”
Говорехме често и на много теми. Беше добър и тъжен човек. Имаше много красиви андалуски очи - черни, дълбоки, които говореха за неговата будност. Ако беше живял по времето на Сервантес, той щеше да напише за Пепе: очите му внимателно поставени...”
Пепе беше скромен - обичаше простите неща, дори неговото любимо ястие бяха яйца на очи. Луксът го плашеше и сковаваше, въпреки че луксът го заобикаляше, но той не беше свикнал с него. Не говореше много, повече изражението му говореше. Често обичаше да разказва за своя приятел Федерико Гарсия Лорка. Понякога със сериозните неща разказваше и някои анекдотични случки. Например, че Лорка не е имал търпение да дава автографи и Хосе Кальеро му е надписвал книгите. “Така бях свикнал с неговия почерк, че никой не можеше да различи книга подписана от Федерико от тази подписана от мен...” - споделя Кабальеро.
Като беден студент той се запознава с красивата му “спътница в живота”, съпругата му Мария Фернанда де Каранса, дъщеря на маркиз де Каранса, получила името си “червената маркиза”, защото в гладорията по време на Гражданската война богатото момиче, влюбено в красивия художник често финансирала дори представления на “Бараката”. Бащата на Марифер не бил съгласен дъщеря му да се омъжи за “беден андалуски художник”, но животът е колело. По-късно този “беден” художник осигурява богат живот не само на съпругата си, но и на нейното семейство. Семейство Кабальеро бяха пропътували много страни, бяха и в България. Винаги придружени от тяхното любимо куче, което вече старо и болно почина малко преди самият Пепе да си отиде от този свят, увековечено в специален албум с негови рисунки. Присъствала съм на много негови изложби. Цветът на испанската интелигенция - поети, писатели, артисти, художници и много изтъкнати политици познаваха и обичаха художника Хосе Кабальеро, носител на най-високото кралско отличие за живопис.
Година преди да почине, Пепе нарисува последните си стенографии. Испанският крал пожелал да направи нестандартен подарък на чешкия президент Вацлав Хавел по време на гостуването му в Испания. Малко преди идването му в Мадрид бе публикувана негова пиеса. Тогава кралският двор се обърнал към художника на “Бараката” и поръчал Хосе Кабальеро да прочете пиесата и да нарисува някои сцени. Художникът беше изненадан от дължината и множеството герои в пиесата на Хавел, която по думите на Пепе, ако се играела, трябвало цяло денонощие ... Кралският подарък талантливият художник сътвори за кратко време, но и той остана в историята.
Пепе бе чест гост в българското посолство, всички го познавахме, обичахме. Гостува и в България. Много негови творби останаха в българските галерии. Художникът ги подари от цялото си сърце. Бе подарил и на посолството една от най-скъпите му творби - портрет на Федиреко Лорка с огромно кърваво петно, което се стичаше по лицето му. Творбата беше надписана и стоеше в кабинета на посланика.
Когато през 1992 г. пристигна в Мадрид посланик Михаил Петков, две неща го вълнуваха: да навакса като турист годините, в които не бе пътувал зад граница и да направи „прочистване от комунистическите останки в посолството“ с думите: “Един, по един, до един.” Работех с него три дни, защото още преди да дойде в Мадрид бе уговорил негова братовчедка да ме смени. В тези три дни разбрах, че като детски частен учител по френски, беше наизустил на френски кратко експозе, за да се представи сам пред чужденците вече като посланик. Говореше грапав и без добро произношение френски и имаше самочувствието, че само той го говори. Забравяше, че и ние бяхме учили по френски колежи и в Парижката Сорбона... Слаб физиономист, разсеян и без да внимава, повтаряше по два-три пъти своето експозе на едни и същи посланици, които се споглеждаха още на първия прием. На въпроса им къде, в кои страни е работил като дипломат, българският демократ вместо международна дейност, за която се става посланик, заявяваше, че се е борил против комунизма в България. Заведох го в Гръцката църква, където ходят българите, живеещи в Мадрид, за да го представя на българите, които я посещаваха.
Църквата е на две пресечки от посолството и всички ходим пеша. Новият посланик се качи на “Мерцедеса” и си сложи знамето (а все още не бе връчил акредитивните си писма на испанския крал) . От протокол не разбираше нищо, а от висша администрация - още по-малко. Когато на следващия ден го помолих да даде спесимените си, за да ги изпратя във Външно министерство, посланикът ме попита: “А, какво е това спесимен?” Обясних му, че това е неговия подпис на български и на латиница, за да може да подписва документи, договори и спогодби. Отговорът му бе: “ Не си слагам подписа на бял лист. Ще питам жена ми, Руми и София. Много интересно, преди да замина Стоян Ганев не ми каза за такива подписи...”
След консултации, на другия ден на бял лист Петков с неохота се подписа и с нота изпратихме спесимените му в Испанското външно министерство.
Още първия ден, в кошчето за боклук бе хвърлил и портрета на Лорка, подарък от художника Хосе Кальеро. Финансистът на посолството влезе възмутен в кабинета ми и ме повика да видя портрета на Лорка в боклука. Не повярвах на очите си. Мислите ми се върнаха на Никола Вапцаров и разстрела му...Не се стърпях и го попитах защо го е хвърлил? “Не ме учи ти мене... Тези чужди интелектуалци комунисти - Лорка, Пикасо, Бунюел, Ромен Ролан... донесоха толкова беди и заблуди на България с техния комунизъм.” Възразих му, че Лорка е светиня за испанците и никога не е бил комунист, но изпадналият в еуфорията на властта посланик, не искаше и да ме чуе: “Махай го да не го гледам... Върни го на художника или си го запази за спомен, щом толкова го цениш...” Финансистът на посолството Трифонов, гледаше и се чудеше.
После ми каза: “Вземи, Жуже, портрета поне да не се мърси...” Извадих го от кошчето, изчистих го от угарките и го оставих на бюрото ми. Той струваше след смъртта на Пепе цяло състояние и беше най-скъпата картина в мисията ни. Обадих се по телефона на съпругата на Хосе Кабальеро и деликатно й подсказах да помоли с писмо посолството да й върне портрета на Ф. Г. Лорка, предвид предстояща юбилейна изложба на Хосе Кабальеро. Казах й, че посолството ще прави ремонт, а посланикът е нов. На другия ден с писмо в ръката пристигна шофьорът на маркизата-съпруга на Хосе Кабальеро и си получи обратно въпросния портрет. Как да кажех, истината? Спомням си навремето Радой Ралин беше написал: “Не се страхувам от министъра на културата, а се страхувам от културата на министъра” А какво би казал за културата на българския посланик?
