Специално проучване изисква фактът, че в началото и средата на 30-те години опозиционните партии в Югославия почти напълно изоставят тезата, че македонците са сърби, но продължават да отричат българската им принадлежност.

В основата на своето становище те поставят Цвийчевата «национална неопределеност», с което насърчават формирането на ново (македонско) национална съзнание. Тяхно кредо става мисълта:

«По-добре македонци, отколкото българи».

Забелязва се връщане към македонизма на Ст. Новакович от края на 19 в.

В същото време ЮКП и КИ започват пропаганда в полза на признаване на македонците като национална инвидидуалност. Вследствие на това комунистите в Македония по необходимост приемат за свой негласен девиз:

«По-добре македонци, отколкото сърби».

Към това ги тласка терорът, преследванията и нескончаемите убийства над онези, които се изявяват като българи.

Стъпването на позициите на «македонизма» показва, че асимилирането на македонските българи не е успяло, че Македония не може да бъде сърбизирана.

Това признават и официалните сръбски лица, които са част от държавния апарат.

Когато «соколите» от Вардарска Македония посещават България през 1935 г., те се държат в София като българи.

Известявайки за това министър-председателя, вардарският бин пише, че сърбите не са в «необходимата степен национално утвърдени» в Македония и че трябва да се положат «най-сериозни грижи за националното преобразяване на тези хора».

А на 8 август 1940 г. югославският посланик в София препраща до М. Стоянович едно изложение, получено от Вардарска Македония, в което се заявява:

«Трябва всички да знаят, че …Македония не само че не е изгубена за българския народ, но, обратно, в нея днес съществува по-здрав бългърски дух, отколкото когато и да било.

Някои се изтъкват като македонци, но това се прави поради ужасната реакция, която предизвиква сред сърбите името българин».

Заключението е, че «сърбите никак не са успели в Македония, че населението има «големи симпатии спрямо Русия», а «общото народно желание е: циганин да дойде, само този (сърбинът) да си отиде».

Костадин Палешутск