Подобно на кораб без кормило, Европейският съюз (ЕС) навлезе в опасен период на плаване в бурни води без очевиден капитан, който да поеме руля след напускането на фактическия лидер на блока в последните 15 години - Ангела Меркел.

Канцлерът на Германия реши да не се кандидатира за нов мандат на изборите през септември. Една година, след като тя успя да прокара споразумението за фонда за възстановяване на ЕС за 750 млрд. евро, намаляващият авторитет на Меркел беше подчертан на срещата на върха на Европейския съвет в края на миналия месец, когато тя не успя да убеди колегите си да проведат среща на върха с руския президент Владимир Путин, пише онлайн изданието Politico в свой анализ.

Напускането ѝ оставя сериозен вакуум. Никоя друга европейска фигура не притежава нейната политическа сила, опит и умения за договаряне. Оттеглянето ѝ поставя блока в риск от политическа парализа и разединение.

Президентът на Франция Еманюел Макрон, който е доста енергичен и активен на европейската политическа сцена, със сигурност ще иска да запълни лидерския вакуум. Той обаче предизвиква твърде много подозрения и враждебност в Централна и Северна Европа. Освен това Франция няма икономическо влияние на Германия, а Макрон е изправен и пред несигурните избори през април в собствената му страна.

В институциите на ЕС председателят на Европейския съвет Шарл Мишел се счита, че няма интелектуалната дълбочина или дипломатическо майсторство на предшественика си от Белгия Херман ван Ромпой.

Усилията на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен и комисаря по въпросите на външната политика Жозеп Борел да превърнат ЕС в по-голям геополитически играч бяха буквално смачкани от Русия, пренебрегнати от Турция и до голяма степен игнорирани от Китай. Те избледняват все повече  на фона на завръщането на САЩ на международната сцена, след като Джо Байдън пое президентския пост там.

Фон дер Лайен също се бори да убеди правителствата да дадат на Брюксел повече правомощия върху политиката в областта на общественото здраве, въпреки че много от държавите са недоволни от колективния отговор на COVID-19.

В една друга епоха евентуално британският премиер би могъл да запълни празнината. Brexit може и да улесни решенията на ЕС по някои въпроси, като например сътрудничество в областта на отбраната или издаване на общ дълг, но и ограби ЕС от един от трите си най-мощни и с най-голям дипломатически обхват страни с динамична икономика на знанието.

Това оставя предимно по-малки риби да се борят за лидерството. Това не е без прецедент. Дългогодишните членове на Европейския съвет традиционно имат влияние, надхвърлящо размера на страната им - помислете за Жан-Клод Юнкер, когато той беше министър-председател на Люксембург, или ако се върнем още по-назад Берти Ахерн, когато беше премиер на Ирландия.

Когато Меркел си отиде, двамата с най-дългогодишен опит като лидери на държави членки, които ще останат, ще са Марк Рюте от Нидерландия и Виктор Орбан от Унгария. Нито единият, нито другият се вписват.

Рюте е служебен премиер, затънал в безкрайни коалиционни преговори, и понеже е от по-пестеливите представители в ЕС, трудно би организирал командване с размах. Вътрешните ограничения го принуждават да действа по-евроскептично, отколкото всъщност е.

Орбан пък е във вечен конфликт с Брюксел заради проблемите с върховенството на закона в собствената му държава и идеологията му за „нелиберална демокрация“.

Освен това нито един от тези доайени не е член на най-голямата и традиционно най-мощната патронажна машина в политиката на ЕС: дясноцентристката Европейска народна партия (ЕНП). В това отношение и Макрон не покрива изискването, което е още един недостатък в способността му да води ЕС.

Много анализатори приписват господството на Меркел на ролята на Германия като безспорен лидер на ЕС. Това несъмнено беше в основата на авторитета на „кралицата на върха“, както и наследството на бившия канцлер на Германия Хелмут Кол. 

Влиянието на Меркел дори над ЕНП е жизненоважен лост за приспособяване на другите към нейната воля. Ако нейният предпочитан наследник, проевропейският центристки християндемократ Армин Лашет, победи през септември, ще му отнеме месеци, за да създаде коалиция и след това да установи авторитета си у дома. Подобно на неговите предшественици, неговите приоритети вероятно ще бъдат предимно вътрешни за първите няколко години и той може да срещне съпротива по въпросите на ЕС от страна на консервативната десница.

Сред кандидатите за упражняване на поне някакво временно ръководство в ЕС би било погрешно да се пренебрегва италианският премиер Марио Драги, който спечели универсално уважение, когато управляваше Европейската централна банка (ЕЦБ) по време на дълговата криза в еврозоната.

В качеството си на президент на ЕЦБ Драги периодично присъства на срещите на върха на ЕС от 2011 г. Лидерите на правителствата от еврозоната знаят колко му дължат за запазването на единната валута и възстановяването на доверието на пазара в разгара на кризата.

Все пак има три фактора, които влияят негативно и на Драги. Първият – той води нестабилна, силно задлъжняла държава със сериозно политическо текучество и оборот. Вторият – той няма собствена партия. Третият – той може относително кратко да остане премиер, тъй като мандатът му изтича най-късно през 2023 г.

Макрон без съмнение ще се опита да грабне свободната мантия, подпомогнат от факта, че Франция е ротационен председател на ЕС през първата половина на 2022 г. Париж обсъжда амбициозна програма за изграждане на европейска стратегическа автономия, регулиране на търговията и вътрешни инвестиции, реформиране на системата за имиграция, която и без това не работи, и сключване на Конвенция за бъдещето на Европа.

Това няма да е никак лесно предвид предстоящите избори във Франция през пролетта. Кампанията за президентските и парламентарни гласове през април ефективно ще свие френското председателство до първите три месеца на годината, стеснявайки прозореца за лидерство. Нуждата на Макрон от бърза победа през този период ще го направи зависим от неудобни колеги от ЕС.

Дори и да бъде преизбран, френският центристки президент може да бъде отслабен поради необходимостта да управлява в съжителство с опозиционните консерватори. Само ако той успее да създаде силно партньорство с Лашет, ако приемем, че лидерът на ХДС стане канцлер, може да се възобнови френско-германският тандем, който да оглави ЕС от 2023 г.

Това е доста дълго време на вакуум само година преди края на политическия цикъл на ЕС, с избори за Европейски парламент и нова Комисия през 2024 г. Така че не се изненадвайте, ако Европа е кон без ездач за доста дълго време.

 Миглена Иванова, редактор Елена Кирилова