В столиците по целия свят съюзниците на Америка изготвиха дълги списъци с желания за новоизбрания президент Джо Байдън. Те искат новата администрация да поднови съюзите, да се върне към Парижкото споразумение за климата, да се включи отново в ядрените преговори с Иран, да възстанови ясните условия за връзките с Пекин и Москва и да спазва глобалните търговски правила. Това е само началото, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Повечето идеи звучат достатъчно разумно. Те не са напълно егоистични. Байдън говори красноречиво за това как националните интереси на САЩ са отстоявани най-добре, когато страната поема международното лидерство и действа като обединител на демокрациите.

Въпреки това, да се разглеждат следващите четири години като упражнение за отмятане на правилните точки във външната политика би означавало да се пропусне значението на президентството на Байдън. Заложено е много повече от това дали Вашингтон ще се държи добре с НАТО.

Отстъплението на Америка от глобалния ангажимент започна преди Доналд Тръмп - и може да продължи и след него. Корените му се крият в общественото отчуждение от идеята, че САЩ са световният полицай и, чрез силния протекционизъм, отразен в позициите и на двете партии Конгреса, че може да се справят по-добре, ако се обърнат навътре.

Външната политика в очите на много американци се превърна в нещо, практикувано от елитите в полза на елитите. Опасността е, че страната е на ръба на поколенческа промяна в посока на изолационизма, сравнима с тази, наблюдавана през 20-те и 30-те години. Това е нещо, за което трябва да се тревожат другите западни демокрации, които разчитат на САЩ за своята сигурност.

Съществува немалък шанс съучастничеството на Тръмп в метежа срещу Капитолия да осуети надеждите му да се кандидатира отново. Напускащият президент започна да изглежда опасен дори за някои от най-верните му привърженици в Републиканската партия.

САЩ обаче имат по-дълбок проблем с крайнодесния екстремизъм в предимно белите общности от работническата класа. Ако демократите искат да се задържат на власт, Байдън трябва да отдели хората в икономическа несигурност и недоволните от тези шовинисти и теоретици на конспирацията.

Първата задача на президента интернационалист сега е да постигне успех във вътрешната политика, т.е. в икономиката.

Често се твърди, че ако САЩ искат лидерство в чужбина, те трябва да са силни у дома. Байдън наследява икономика, опустошена от неконтролируема коронавирусна пандемия, която костваше милиони работни места и натовари безброй малки предприятия.

Важните му външнополитически решения през първите две години ще бъдат за размера и формата на неговия план за фискално стимулиране (той трябва да е голям) и обещаната програма за инфраструктурни инвестиции. Тези неща отнемат време, но избирателите забелязват кога се полагат основите.

Някои може да нарекат това външна политика в стил „Америка на първо място”. За Тръмп това беше мощен, но в крайна сметка празен лозунг. За Байдън той ще свърже отново интересите на сънародниците му с поведението на Америка на световната сцена.

Популяризирането на външната политика не е лесно. Връзките между геополитиката и личната сигурност невинаги са очевидни. Губещите от търговски сделки рядко са утешавани от факта, че те може да са донесли големи ползи за икономиката като цяло. Глобализацията прилича твърде много на нещо за богатите.

Експертите по външна политика във Вашингтон, отбелязва в доклад Фондацията за международен мир Карнеги, „жадуват за ясни организационни принципи“. Те мислят от гледна точка на „голямата стратегия”. Но по-голямата част от американците „са по-загрижени за непосредствените заплахи за тяхната физическа и икономическа сигурност“. Търговските споразумения, които удрят по традиционните индустрии, трябва да бъдат тясно свързани с програмите за местно икономическо възстановяване.

Докладът съдържа някои добри съвети за идващата администрация. Като се има предвид, че Джейк Съливан, бъдещият съветник по националната сигурност на Байдън, е сред авторите му, би трябвало той да бъде разгледан в Овалния кабинет.

Дните на външния авантюризъм - избирателни войни в Близкия изток - отминаха. Авторите на доклада отбелязват, че средната класа иска САЩ да упражнява сила, но разумно. Нито един от настоящите основни подходи към външната политика - либералният интернационализъм след Студената война, едностранното действие в стил „Америка на първо място” или издигането на прогресивните политики относно изменението на климата, социалната справедливост и други подобни над военната мощ - не отговаря на това.

Препоръката на доклада е подход, който се основава на по-силна, по-справедлива икономика и впряга външната политика за „по-малко амбициозни“ цели. Последователността и доверието са по-ценни от големите амбиции. Всичко това звучи не толкова героично, но без него Америка загуби доста от своя блясък.

Петър Нейков, редактор Десислава Попова