“Обсебващият страх, че някой някъде е щастлив”. Именно с тези думи американският журналист Хенри Луис Менкен определяше пуританството. Това поведение внушава новата светска религия - политическата екология. Така можем да разберем склонността ѝ към авторитарни и контрапродуктивни мерки по отношение на проблемите, с които тази идеология казва, че иска да се справи.
Тя се вълнува от парниковите газове, като същевременно призовава за саботаж на ядрената енергия, единствената безвъглеродна енергия, която може да се контролира и разпространява, независимо от топографията. Дразни се от разхищението на обработваема земя, като същевременно атакува технологиите, които служат за увеличаване на земеделските добиви. Тревожи се от постоянното замърсяване, като същевременно демонизира техническия прогрес, който прави нашата планета по-гостоприемна за човека. Превръща мегаполисите в крепости, вместо в място за сътрудничество в името на предизвикателствата на утрешния ден. И накрая, разпорежда притеснителни мерки, без никаква връзка с опазването на околната среда. Оттук и последните нападки на
кметовете на Лион и Бордо срещу “Тур дьо Франс” и митичната коледна елха.
Така публиката научи името на кмета, който се изправи срещу обективизацията на това “мъртво дърво”, елхата, под която децата получават подаръци. След което Пиер Юрмик се нае да създаде харта за правата на дърветата. Несъмнено мярката е твърде новаторска, за да не отприщи нещо друго освен подигравки. И все пак би било погрешно да се подценява идеологическия обхват на тази инициатива. В книгата си за новия екологичен ред, публикувана през 1992 г., Люк Фери вече разграничаваше две непримирими концепции за околната среда. Първата подчинява природата на човешкото благоденствие, докато втората приема формата на светска религия, вдъхновена от анимистична концепция за околната среда.
Биологичният егалитаризъм на дълбокомислената екология, разглежда
човека, животното и дървото като същества, надарени с еднакво достойноство.
Изчезна претенцията на човека да бъде “господар и собственик на природата”, според старата картезианска формулировка. Появи се естественият договор на Мишел Сер, който олицетворява Гея, за да опошли по-добре Сапиенса. Освен че тази уж егалитарна етика превръща човека в единствения вид, лишен от правото да се намесва в заобикалящата го среда, тя му задава неизпълними правила, които криминализират самото му съществуване. Както вървят нещата, е само въпрос на време еколозите да изправятградинарите, цветарите и дърводелците пред международен наказателен съд.
Нека да не се заблуждаваме. Тези на пръв поглед симпатични мечтания прикриват всъщност една авторитарна идеология. В наскоро публикувана книга историкът Гийом Блан показва как митът за девствената природа на Африка, която трябва да бъде защитенна от коренното население, е послужила за легитимиране на множество отчуждавания срещу тях. Това според него е провеждане на “зелен колониализъм”. Сякаш природата може да бъде нещо различно от представата, която имат за нея хората, които я обитават.
Гордостта на зеленото езичество
се крие в отричането на чисто социалното и културно измерения на отношенията, които човекът поддържа с природата. Неговата идеална дефиниция се превръща в монопол на едно “духовенство”, което иска да наложи на масите своята лична концепция за околната среда: пантеистична природа, лишена от хуманистични остатъци. Неслучайно
коледната елха стана съпътстваща жертва на този опит за деконструкция.
Въпреки че първоначално е била езически символ, в крайна сметка тя бе включена в християнската култура, която според някои е извършила първоначалния екологичен грях да постави човека начело на царството на живите. Според неговите недоброжелатели билейският разказ, който приканва Адам и потомците му да властват над живите същества, населяващи Земята, е отприщил западната и прометейска арогантност, която е в основата на всичките ни злини.
Двадесет и седем години преди американският историк Лун Уайт да смаже антропоцентричния уклон на западното християнство, природозащитникът Алдо Леополд беше първият, който ясно изрече обвинението, според което опазването на околната среда е нещо “несъвместимо с нашата Авраамова представа за Земята”. Така се роди съгласуването на битките, редовно популяризирани вляво: авторитарното изкушение и изкушението за tabula rasa.
Ферган Азихари, “Фигаро” Превод от френски: Галя Дачкова
