Значителна част от бунтовниците тези дни в САЩ са млади бели хора от добри семейства, които искат да се сблъскат с властта, без да се излагат на наказателен риск, и често с одобрението на собствените си родители. За тях чернокожото население се свежда до абстракция, която, както обикновено, ще понесе последствията от най-скъпата групова психотерапия в историята, размишлява Рено Бошар, доцент в Юридическия колеж на Американския университет във Вашингтон, в коментар във "Фигаро". Той е автор на няколко книги, сред които “Кристофър Лаш. Добродетелен популизъм” (Christopher Lasch. Un populisme vertueux, 2018).

Трябва внимателно да разграничим мирните и законни демонстрации тези дни в САЩ срещу една смъртоносна грешка или убийство (правосъдието трябва да го установи) и безредиците. Нашият размисъл се отнася изключително до вторите.

Безредиците в градските метрополиси, които образуват сърцевината на демократичния електорат в САЩ, често само под предлог са расови. В много случаи те са дело на млади бели хора, произлизащи от това, което Майкъл Линд нарича в книгата си The New Class War професионално-мениджърска класа (съставена в горната си част от адвокати и кадри на големите компании в сектора на услугите и медиите). Жители на гентрифицирани* някога народни квартали (Бруклин, Оукланд), често населени преди това с чернокожи, чиито фабрики и работни места са били унищожени или преместени, бунтарите, които запалиха Америка, често живеят на няколкостотин метра от изоставени квартали, които биха могли да бъдат и на другия край на Земята, толкова голяма е социалната дистанция. Отношенията между тези две класи в двата края на социалния спектър, които съжителстват в градските центрове, без изобщо да се засичат, се управляват от вид човешка бариера, съставена от това, което Линд нарича долния слой на професионално-мениджърската класа, а именно учителите и служителите в администрацията, и от горния слой на низшата класа, от която са произлезли полицаите.

Тези две буферни класи, взети заедно, имат чувството, че са натоварени с мръсната работа.  Първите - да преподават на децата от най-бедните квартали и да ръководят социални програми в деликатна ситуация. Вторите - да осигуряват обществения ред на първа линия, изправени срещу моралната и материална мизерия на най-онеправданите квартали. Именно в този лимес (лимесът обозначава буферните зони между периферията на Римската империя и онова, което е отвъд нея - б.а.) на американската социална стратификация се случи трагедията на Джордж Флойд, а иронията се засилва от факта, че отговорният за убийството и неговата жертва са работели като охрана в един и същ нощен клуб.

Както обяснява Линд, поради гентрификацията градските безредици, породени от полицейска грешка (традиционно в бедните квартали) се сливат с друга американска традиция, много силно присъстваща от 60-те г. насам:

идеологически мотивиран вандализъм на млади бели хора от най-заможната класа.

Във Франция се знае малко за терористите от крайната американска левица от Weathermen през 70-те години. Става дума за “антирасистко и антиимпериалистическо” ляво радикално движение, което организира Дните на яростта в Чикаго през 1969 година. Много негови членове станаха признати академични фигури, а Джери Рубин, лидерът на юпитата, дори се превърна в гуру на Силициевата долина. По същия начин

“антифашистите” от 2020 г. са деца на висшата американска буржоазия в търсене на силни емоции.

Те се опитват да удължат момента на радикално опиянение от кампанията на Бърни Сандърс и университатския псевдорадикализъм, като поставят отметка в графата “пряко действие” в CV-то си, преди да се затворят в стъклените офиси на адвокатските кантори или в откритите пространства на Пало Алто**.

Многобройните сцени с чернокожи, които напразно се опитват да се противопоставят на вандализма,

подчертават факта, че тези млади идеолози се подиграват на Джордж Флойд. Насилието, което твърдят, че предизвикват, символизирано от Оруеловия лозунг “мълчанието е насилие” (silence is violence), е символично и абстрактно. Ето защо те се хвалят, че са разграбили магазини на “Луи Вюитон”, в името на борбата срещу капитализма.

Този вкус към абстрактното и символично насилие вече беше анализиран от Кристофър Лаш, по-специално чрез анализа на Weathermen, като една от доминиращите черти на културата на нарцисизма, характерен според него за масовите елити. Израствайки в общество без бащи и следователно без конфронтация,

тези деца на либералните елити

имат отношение към властта, което се колебае между сила и безсилие, между неудовлетвореност на желанията и неограничена способност за сляпо наказание. Кметът на Ню Йорк Бил де Блазио изрази гордостта си, че дъщеря му е била арестувана сред други воини на социалната справедливост (social justice warriors), както тези активисти сами се наричат без чувство за хумор.

Същите тези родители са в основата на представата, която техните деца имат за буферните класи, от които са произлезли хора като полицая, отговорен за смъртта на Джордж Флойд: сбирщина от склонни към фашизъм нещастници. От една страна, властта има добродушното лице на прокурорите, които призовават рушителите в съда, за да прекратят съдебното преследване в името на добрата кауза. А от друга страна, тя има лицето на абсолютния друг, полицай от Минеаполис, упражняващ произволно и сляпо насилие.

Отношението на тези Нарциси към редаследователно е пълна противоположност на живота в демокрация, който е възможен единствено чрез възприемане на законна заповед, която може да бъде втълпена само чрез свръхаза, т.е. чрез образа на властта, моделиран според образа на обичани и уважавани хора от плът и кръв, а не от нескончаемото бръщолевене на неясни хуманитарни лозунги. Лишен от подобни модели,

Нарцис познава само страха от наказанието,

което поражда противоречива нагласа спрямо “низшите” полицаи. От една страна, те трябва да изпълняват защитна, дори подхранваща роля, удовлетворявайки непосредственото желание за живот без напрежение, като онази нюйоркчанка, обадила се в полицията, за да се оплаче, че някакъв мъж я помолил да държи кучето си на каишка в Сентрал парк. От друга страна, полицаите от висок ранг извикват образа на един архаичен свръхаз, надарен с безкрайна способност за сляпо насилие, още по-парадоксален, тъй като властите никога не са се опитвали толкова много да се представят като добродушен Левиатан, който се държи по-скоро като терапевт, отколкото като началник (с изключение на крайния контрапример в лицето на Доналд Тръмп).

Така че не заради нещастната жертва от Минеаполис чупят тези бунтократи, ако перифразим Мюре. Чувството за морално превъзходство, което им създава усещането, че са от правилната страна на историята, без никога да се налага да поемат и най-малкия наказателен риск за вандалските действия, освободи

вътрешната ярост, характерна за нарцисизма, който ги изгаря,

чиято кулминационна точка Лаш виждаше във фантазма за всеобщия бунт на младостта. В своя свят без възрастни те могат да дадат воля на желанието си за отмъщение срещу всички фигури на традицията. За тях чернокожото население се свежда до ранга на проста абстракция, която, както обикновено, ще понесе последствията за най-скъпата групова психотерапия в историята.

* Гентрификацията е процес на промяна на характера на един квартал чрез притока на по-заможни жители и предприятия (бел. ред.)

** Пало Алто е сред градовете на Силициевата долина (бел. ред.)

Рено Бошар, “Фигаро”  Превод от френски: Галя Дачкова