"Институционалният расизъм приключи през 1964 г. със законите за гражданските права. Традиционният расизъм днес е много, много рядък. Ако попитате американците за кого не биха гласували, делът на хората, които не биха гласували за чернокож президент са 4 процента, за ирландец - 5 процента, за хомосексуалист - 20 процента. Вече няма или има съвсем малко институционален расизъм. Проблемът впрочем е, че цяла серия от организации, като Southern Poverty Center, Лигата за борба с клевета (Ligue anti-diffamation) и други, които изиграха важна роля по време на гражданските права, продължават да правят бизнес от това, така както и новодошли, като “Животът на черните има значение” (Black Lives Matter). За тях е жизненоважно да изнамират расови конфликти, защото живеят от тях! Това виждаме с “Животът на черните има значение”, чието говорене е фокусирано върху идеята, че полицията преследва черния човек. Но в действителност статистически има много малко убийства на млади невъоръжени чернокожи мъже от полицията, както показвам в новата си книга, “Табута” (Tabous), която потърси конкретни данни във ФБР и полицията. Това е неудобна истина, но младите черни мъже загиват главно от огъня на черни банди". Уилфред Райли, афроамерикански професор по политически науки в държавния университет в Кентъки, се бунтува срещу идеята, че Америка е в плен на системен расизъм и все още се определя от робовладелското си минало. Много критичен към идеологията на движението “Животът на черните има значение” (Black Lives Matter), Уилфред Райли е автор на количествени изследвания за полицейското насилие.

- Вие се присъединихте към проекта “1776”, чието начало бе поставено през януари от консервативни черни и бели интелектуалци. Той цели да се противопостави на проекта “1916”, иницииран от “Ню Йорк Таймс”, който възнамерява да ревизира цялата американска история през призмата на робството. Можете ли да ни обясните естеството на този интелектуален спор?

- На първо място, “1776” не е съставен само от консервативни интелектуалци. Той е много по-широк. Кларънс Пейдж, виден репортер от “Чикаго Трибюн”, но и Джейсън Хил, гей философ от университета “Де Пол”, които също са част от него, не се определят като консерватори. Аз самият се определям като десноцентрист. Идвам от бизнеса и съм инструктур в Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие (National Rifle Association). Но нямам нито едно от обществените предубеждения на консервативната десница, гледката на хомосексуалисти, които се целуват, не е проблем за мен… От тази гледна точка, “1776” е не консервативно, а про-черно, проамериканско движение, което иска даотговори на всички фактически неточности, който възнамерява да популяризира “проектът 1619”, изключително влиятелно движение във висшите американски класи, което се превръща в голяма сила в политическия дебат и е напът да създаде учебна програма за малките деца. Ние се бунтуваме срещу някои откровено неверни твърдения на този проект, едно от които е, че битката срещу американска независимост се е водела преди всичко, за да се запази робството!

Вторият момент е, че робството не определя цялата ни история, нито дори по-голямата ѝ част. Докато е имало робство, е имало и антиробовладелско движение, водено от бели и черни, чиято кулминационна точка е през Гражданската война. По време на нея юнионистката армия побеждава южната земеделска част на страната, която защитавала робството, и убива една четвърт от възрастното мъжко налесение. След тази дата масовият приток на имигранти от Ирландия, Мексико и много други страни, увеличава населението ни с 950 процента, докато икономиката ни нараства с 11 000 процента. Всичко това означава, че определящият факт в нашия живот днес, независимо дали сме черни или бели, не е расова война, изгубена в крайна сметка от привържениците на робството преди 150 години.

Разбира се, робството беше нещо ужасно, абсолютно трябва да признаем грешките от миналото си. Но третото верую на “1776” е да дадем вдъхновяваща перспектива, много различна от тази, която предлага американската левица за американското общество и западната култура. САЩ, както впрочем Великобритания или Франция, са общества, пълни с недостатъци, но въпреки това много позитивни в сравнение с 99 процента от исторически съществувалите общества.

По много въпроси не съм десен, приятелката ми е феминистка, преподавам в черен колеж, но е трудно да се отрече, че сме свидетели на засилването на властта на “левите социални съдници” в целия Запад, които започнаха необуздано да преформулират думите и културата. Сега сме затънали в понятията за “културно присвояване” и вече нямаме право да се пременим с индийско или азиатско облекло, без да изглеждаме подозрително… Всичко това няма да подобри резултатите на малцинствата на университетските тестове на SAT!

- Казвате, че сте напълно несъгласен с идеята, че Америка е системно расистка. Въпреки това расовата рана остава отворена!

- Очевидно имаме расистка история в Америка, много повече, отколкото в други големи нации. Далеч не сме съвършени. Но институционалният расизъм приключи през 1964 г. със законите за гражданските права. Традиционният расизъм днес е много, много рядък. Ако попитате американците за кого не биха гласували, делът на хората, които не биха гласували за чернокож президент са 4 процента, за ирландец - 5 процента, за хомосексуалист - 20 процента. Вече няма или има съвсем малко институционален расизъм.

Изведнъж понятието расизъм бе преформулирано от тези, които го преследват. Преобладаващат идея вече не е, че мнозинството бели са расисти, а че съществува “бяла привилегия”, нещо тънко, невидимо, неуловимо, от което белите никога няма да се отърсят. Оттук, ако вие заимствате културен елемент от друга раса, то е защото тайно желаете да обидите нейните представители и сте расист!

Не ме разбирайте погрешно: не искам да кажа, че няма белези от миналото в черната общност или дори остатъци от напрежението. Но ние в движението “1776” казваме: защо да упорстваме и да правим по-тежко едно минало, което приключило? Ние смятаме, че по-добре би било да се запитаме за причините, които пречат днес на афроамериканците или на бедните бели да се изкачат по социалната стълба. Проблемът впрочем е, че цяла серия от организации, като Southern Poverty Center, Лигата за борба с клевета (Ligue anti-diffamation) и други, които изиграха важна роля по време на гражданските права, продължават да правят бизнес от това, така както и новодошли, като “Животът на черните има значение” (Black Lives Matter). За тях е жизненоважно да изнамират расови конфликти, защото живеят от тях! Това виждаме с “Животът на черните има значение”, чието говорене е фокусирано върху идеята, че полицията преследва черния човек. Но в действителност статистически има много малко убийства на млади невъоръжени чернокожи мъже от полицията, както показвам в новата си книга, “Табута” (Tabous), която потърси конкретни данни във ФБР и полицията. Това е неудобна истина, но младите черни мъже загиват главно от огъня на черни банди.

- Участват ли черните колежи, като този, в който преподавате, в движението “за справедливост” в американските университети?

- Черните колежи рядко са много “будни” по тези въпроси на идентичността, просто защото нямат чувство за вина. Всички ръководители в колежа са успели чернокожи. Не си прекарваме времето да се бием в гърдите, говорейки за робството.

- Как да се излезе от расовия въпрос и бушуващите бунтове?

- Грешките трябва да бъдат признати, но днес би било много странно да мразим белите за робството, приключило през 1865 година. Разбира се, трябва да говорим за икономическа справедливост, защото има ситуации, в които би било добре да се извършат някои действия за исторически финансови компенсации. Във всеки случай бихме могли да поставим темата на масата. Но да се укоряват настоящите членове на бялото мнозинство за това, което се е случило преди стотици години, или да се обвиняват хора, много от които са потомци на неотдавнашни имигранти, че са били потисници на предците на съвременните афроамериканци, не помага! Реалността е, че 90 процента от белите, които днес живеят в САЩ, имат предци, които дори не са били в страната по време на робството; и тази цифра достига 50 процента при чернокожите. Основният въпрос е следният: какъв разказ искаме да споделяме ние, американците? Мисля, че в страната има глад за идеята, че всички сме американци.

- Черната общност гласува масово за демократите. Тръмп се надяваше да промени това чрез икономиката. Аферата “Флойд” ще сведе ли тактиката му до нула?

- Преди коронавирусната криза нивото на благосклонно настроените към Доналд Тръмп афроамериканци се бе увеличило много, достигайки 20-30 процента сред младите. Идеята на тези млади хора е, че черната общност трябва да може да упражнява свободната си воля, а не да гласуват сляпо за демократите, просто защото са черни! Традиционно чернокожите гласуваха за републиканците. Но когато Никсън и някои други лидери измислиха “южната стратеги” през 1969 г. (за да спечелят гласовете на белите консерватори), черната общност започна да завива наляво, като накрая 80 процента гласуваха за демократите. Оттогава демократите успяват да запазят този вот, прибягвайки да расисткото плашило, но трябва да знаете, че афроамериканската общност е преди всичко консервативна. Всичките ми черни приятели са много по-консервативни от мен по въпроса за гей браковете и т.н. За много от тях идеята за джендър флуидността е шега. Повечето чернокожи, които познавам, са за много стриктно ограничаване на имиграцията от страните от Юга.

Предпологаемият расизъм на републиканците ги държеше вляво. Спомнете си 2012 г. и кампанията за преизбирането на Обама, когато Джо Байдън обвини кандидата Мит Ромни, че иска да сложи отново оковите на черната общност. Това е абсурдно, когато познаваш Ромни! Тези идеи се използват от демократите от епохата на Клинтън. И това ще продължи. Левите демократи се опитват абсолютно да представят Тръмп като националист и расист и трябва да кажем, че Тръмп улесни задачата им с поразителния си стил, но аз не мисля, че дълбоко в себе си е расист! На фона на проекта, който съществува вляво, всеки един да се определя като бял, или черен, или гей, или жена, или транссексуален, все пак има едно истинско послание, което трябва да предадем: по дяволите с всички тези категории и различия, нека всеки живее, както смята за добре, но всички ние сме американци.

Лор Мандвил, “Фигаро”   Превод от френски: Галя Дачкова