Вгледайте се през мъглата и светът след коронавируса придобива различни форми. Някои от границите бяха начертани. Икономическото наследство на пандемията ще включва рязък спад в производството, масови бизнес фалити, по-висока безработица и натрупване на фискални дефицити. Най-богатите нации в света ще станат изведнъж по-бедни и по-задлъжнели. Капитализмът ще придобие нов облик, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Правителствата, които се притекат на помощ на фирмите, вероятно ще изискват да имат по-голяма дума в начина, по който те се управляват. Данъците ще трябва да се повишат. Политиците ще се стремят да поддържат националните шампиони, особено в сектори като фармацевтиката. Проверките по границите ще станат все по-чести, а във вътрешен план държавите могат да запазят правомощията си за наблюдение, които придобиха по време на кризата.
От решенията на политическите лидери зависи дали това ще предизвика трансформация, която се случва веднъж на поколение, трайно променяйки баланса на силите в обществата и преоформяйки отношенията между държавите. Популизмът ще насочи лидерите към размахващият флагове национализъм, предшестващ поредния завой към деглобализация. Инертността ще се превърне в аргумент за оцеляване, с корекции в краищата. Осъзнатият личен интерес трябва да предостави възможност на либералните демокрации да обновят овехтелия социален договор.
Завъртането на колелото на национализма ще накара уплашените общества да се стаят зад границите. Теглейки в обратната посока, смъртоносното незачитане на националнлите граници от Covid-19 подчертава връзката между глобалната взаимозависимост и необходимостта от структури за сътрудничество. Резултатът от това противоборство не е предопределен. Новият пейзаж ще бъде въпрос на политически избор и лидерство.
Предпазлив подход може да се открие в реакцията на богатите демокрации на финансовата криза през 2008 г. Тогава политиците може би научиха два важни урока от срива на световната финансова система и последвалата икономическа рецесия. Капитализмът от рода „всичко върви“ на така наречения Вашингтонски консенсус накара големи сегменти от електората да оттеглят съгласието си за този модел на пазарна икономика. И версия на глобализацията, която до голяма степен послужи за обогатяване на горния 1% за сметка на повечето от останалите, дискредитира аргументите за либерални, открити пазари.
И все пак правителствата отговориха с програми за строги икономии, които национализираха загубите на финансовия сектор и ги прехвърлиха на плещите на всички останали. Банкерите получиха нежно перване през кокалчетата, докато работниците с ниски доходи се сблъскаха със замразяване на заплатите и дълбоки съкращения в социалната система. САЩ тръгнаха по свой път. Правителствата от еврозоната изпаднаха в ожесточени спорове за това как разходите трябва да се споделят между силните и слабите.
Нямаше никаква мистерия около победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през 2016 г., около решението на Великобритания да напусне ЕС или около възхода на крайнодесните и крайнолевите партии в цяла Европа. Популистите даваха глас на легитимните оплаквания на „изоставените”.
Плащането за пандемията ще повдигне същите въпроси. Връщане към строгите икономии би било лудост - покана за повсеместни социални размирици, ако не и революция, и благодат за популистите. С времето (дълго) фискалните сметки ще трябва да бъдат платени. Либералната демокрация обаче ще преживее този втори голям икономически шок, само ако корекциите бъдат направени в контекста на нов социален договор, който дава приоритет на благополучието на мнозинството над интересите на привилегированите.
Нископлатените работници с несигурна заетост поеха удара след срива през 2008 г. Те няма да са склонни да го направят отново. Коронавирусът би трябвало да ни е научил, че нашите икономики не могат да функционират без всички онези работници на минимална заплата, които се грижат за болните и възрастните хора, зареждайки супермаркетите и доставяйки пратките на Amazon. Понятието за справедливост придоби политическа сила.
Известно съкращаване на световните вериги за доставки е неизбежно. Пандемията обаче разкри колко далеч са от стратегическа самодостатъчност дори най-богатите държави. Международната борба за тестове, лекарства и оборудване за борба с Covid-19 ще тласне политиците към повече държавно планиране. Може в крайна сметка да се окажем в това, което френският държавен служител Паскал Лами нарича „глобализация с китайски характеристики“.
Без да предизвиква постоянно запечатване на границите и връщане към икономиката на препитанието, пандемията показа, че правителствата не могат да избягат от международната взаимозависимост. Най-очевидното е, че светът трябва да инвестира повече в интегрирани усилия за борба с глобалните болести - в методи за проследяване, терапевтични лекарства и ваксини.
Както през годините след 2008 г. голямата опасност е инертността - политиците, изтощени от борбата с болестта, да предприемат подход „направи и поправи“. При него малко повече социални разходи тук, лека интервенция там и доза протекционизъм в стратегическите сектори се считат за достатъчни. Но няма да бъдат. Вместо това полвинчатата реформа просто ще поднови поканата към популистите да извадят оръжията си срещу либералната демокрация.
Наскоро Ангела Меркел прегърна каузата на осъзнатия личен интерес. Пандемията, каза германският канцлер, постави пред ЕС най-голямото предизвикателство от създаването му. Отговорът, добави тя, трябва да е свързан със солидарността: „да покажем, че сме готови да защитим нашата Европа, да я укрепим“. Това е хубава нагласа, макар и изразена много седмици след като бе необходима. Сега трябва да изчакаме сигналите за действие.
Петър Нейков, редактор Миглена Иванова
