Историята е нащрек за извършването на грехове - големи избори с лоши последствия, за които лидерите горчиво съжаляват. Помислете за войната в Ирак. Понякога обаче грешката приема формата на колебание - решението е отложено, изборът е оставен настрана. Тези грехове на пропускането са по-трудни за откриване, но често също толкова разрушителни в своето въздействие. Канцлерът на Германия Ангела Меркел може да се замисли в това отношение, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Февруарската Конференция по сигурността в Мюнхен - ежегодната среща на международните елити в областта, се фокусира върху всеобхватното усещане за отклонение и фрагментация в западните демокрации или „беззападност”, както я нарекоха организаторите. Помислете за натрупването на лоши новини, изразени от войнствения унилатерализъм на президента на САЩ Доналд Тръмп, европейското безсилие пред хаоса в Близкия изток, Brexit и нарастващия политически екстремизъм в европейските демокрации

Трансатлантическото разделение беше изложено на показ. Държавният секретар на САЩ Майк Помпейо излезе с хвалебствие за американския национализъм. Печалбата за Запада се състоеше в защитата на националния суверенитет. Никой друг обаче не трябва да издига суверенитета си преди да получи инструкции от Вашингтон. Тръмп поне е честен в своя фанатизъм.

Американските сенатори и конгресмени бяха в силата си. Демократите - едва криещи страховете си, че партията им може да подари на Тръмп втори мандат, като избере кандидат, който не може да спечели, а международно мислещите републиканци - полу извиняващи се за външната политика на САЩ. Доколкото чух Линдзи Греъм, сенаторът от Южна Каролина, често виждан по телевизионните екрани да защитава Тръмп, засипа с похвали очевидно нетръмпистката идея за мултилатерализма.

Различията между Европа и Белия дом рутинно се възпроизвеждат публично, но отношенията, които наистина се влошиха, са тези между Париж и Берлин. Възрастта и темпераментът винаги са оборвали идеята, че Меркел и президентът на Франция Еманюел Макрон могат да бъдат сродни души. Те можеха да бъдат партньори.

Вместо това връзката се разпадна. Макрон, излязъл на сцената в Мюнхен, прояви нетърпение и неудовлетвореност от инертната в наши дни външна политика на Германия. Меркел беше едновременно физически отсъстваща и вездесъща - несигурният й контрол върху властта беше обект на развълнувани клюки във всеки ъгъл на конференцията. Политически затруднена, тя излъчва презрение към предполагаемата показност на Макрон.

Лидерите на Германия и Франция рядко изхожджат от позицията на споделено светоусещане - силата на митичната ос винаги се е състояла в общи усилия за преодоляване на утвърдени разногласия. Вече не. Сблъсъкът се очерта през ноември на вечеря, организирана от германския президент Франк-Валтер Щайнмайер. Гневните размени на реплики, за които първи съобщи New York Times, са били, по думите на очевидци, извънмерни.

Ще намерят ли общ език Меркел и Макрон? Снимка: Bloomberg

Меркел горчиво се оплака, че прекарва цялото си време в лепене на счупените съдове в резултат от преследването на Макрон на грандиозните му проекти. Също толкова острия отговор на френския президент беше, че всички усилия, които е положил, за да стимулира възприемането на глобалните предизвикателства от Европа, са посрещнати с мълчание или обструкции. Те имаха ценна възможност да работят заедно. Сега Макрон не вижда голям смисъл да се ангажира с някой, на когото му липсва политическа посока у дома.

Да се върнем към пролетта на 2018 г. Двамата лидери имаха политическо пространство и капитал. Макрон току-що беше спечелил президентската надпревара през 2017 г. След тежък период Меркел сглоби коалиция, която подкрепи четвъртия й мандат. Тя дълго се бе оплаквала от отсъствието на „сериозен“ партньор, но вече имаше такъв. И двамата бяха видели достатъчно от Тръмп, за да знаят, че Европа трябва да поеме собствените си дела в ръце. ЕС трябваше да започне изграждането на икономически съюз, който да гарантира еврото, и да разработи собствени външна политика и такава за сигурност, тъй като САЩ отстъпиха -  през цялото време контролирайки сприхавия Тръмп.

Нищо не се случи. Макрон стартира своите инициативи. Меркел ги зарови в пясъка, от време на време правейки малка крачка напред, когато натискът ставаше смущаващ. Макрон обличаше френски проекти в европейски дрехи, както биха критикували нейните чиновници. Имаше твърде много пара и не достатъчно смели политически детайли. Париж не го беше еня за по-малките държави от ЕС. Германските избиратели пък не искаха грандиозни схеми.

Може би наистина имаше известна истина в подобни критики. Френските президенти имат навика да чупят посудата. Отговорите на Меркел обаче не предложиха нищо в посока ангажиране. Вместо да представи собствените си планове, Берлин увърташе и загуби скорост. Тези, които слушаха внимателно речта на Щайнмайер в Мюнхен, вероятно са усетили зрънце съпричастност към Макрон.

Може би канцлерът на Германия е искала да запази единството на ЕС. По-цинично погледнато, тя може би е желаела горещо да избегне всичко, което може да дестабилизира вътрешното й положение. Иронията е, че сега тя изглежда по-слаба от всякога, без гаранция, че ще оцелее на поста си след тази година.

Току миналия месец Меркел в интервю за FT определи ЕС като немската "застраховка Живот". Нейният отговор на отделянето от САЩ? „Ние в Европа, и особено в Германия, трябва да поемем повече отговорност.“ Точно това можеше да направи тя през 2018 г. Моментът отмина. Колебанието, или липсата на лидерство, сега ще определи нейното наследство.

Петър Нейков, редактор Миглена Иванова