Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, коментирайки възможността за излизането на САЩ от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обхват (ДРСМО) направи заявление, че Западът (и НАТО в частност) „не желае нова надпревара във въоръженията с Русия”.

Такова изказване, направено на фона на решимостта на САЩ да свалят ограниченията, налагани от този договор, изглежда парадоксално и се намира в пряко противоречие с американската декларация. Ако Западът не „желае нова надпревара във въоръженията с Русия” той не само, че щеше да запази всички съществуващи договори, ограничаващи мащаба на взаимния стратегически потенциал, но и би подкрепял активно нови споразумения от аналогичен характер.

Това, впрочем, би съответствало с позициите, озвучени от Тръмп в предизборната му кампания, в чийто ход той многократно призовава да се премести вниманието от Русия на други обекти и страни като основни потенциални противници. Това отчасти стана и причината за обвиненията по негов адрес – уж зад неговата кампания е стояла Русия, „месеща се в изборите”.

Според мен, би било съвсем логично да се бяхме намесили, защото именно това в течение на 30 години непрестанно го прави самият Запад по отношение на нашите избори. Законите за водене на войната в мрежата са еднакви за всички: ако Западът ни атакува на наша територия (например, в случая с подкрепата на чеченските сепаратисти по-рано или днешното водене на недоволните ученици от Навални), то и ние имаме основания да правим това – или в крайна сметка да се опитваме да го направим – същото на негова територия. Но ние нямаме решимостта за това, а и най-вече съответният инструментариум, за да бъдем ефективни.

Затова нашата намеса в победата на Тръмп е явно преувеличена (уви, бих добавил аз лично). Но когато Тръмп, обещал преход от либерализма в международните отношения към реализма и обявил война на либералното глобалистки „блато”, опирайки се на американския десен популизъм (обяснен на Тръмп от известния теоретик и едновременно технолог Стивън Банън), стана президент, той в много отношения се отдалечи от своята предишна популистка риторика и започна да се сближава с познатите американски ястреби, с „дълбоката държава” и с неоконсерваторите. Неговата декларация за излизането от ДРСМО е ярък пример, че в края на краищата „Тръмп е отвлечен от блатото”.

Защо тогава в тази ситуация Столтенберг нарича бялото черно, а пряката декларация за новото начало на надпреварата във въоръжението, при това именно с Русия, а не с друг „потенциален противник” се съпровожда със заявление, че НАТО не иска точно това? Пълна загадка, будистки коан от разред „Срещнеш ли Буда, убий Буда” или „пляскай с една ръка”.

Като рационално обяснение на тази риторическа фигура може да послужи единствено качеството понижаване на менталното равнище на западното общество като цяло, което повече не забелязва прякото противоречие в изказването „надпреварата във въоръжението не е надпревара, а напротив, надпревара във разоръжаването”. В Този случай западното общество, което не забелязва липсата на смисъл, всъщност е психически болно. Според мен, съгласно френския философ Жил Дельоз, западното общество в епохата на постмодернизма трябва да става все по шизофренично (той въвежда в употреба и термина „Шизомаси”) и да премине от обичайната логика към новата и необичайната, която съчетава в себе си едновременно два (минимум) взаимоизключващи се смисъла. По тази схема и шизофрениците чуват в главите си гласове, които ги карат да правят неща – разделянето на съзнанието (именно това значи думата „шизофрения” на гръцки) действа така. Декларацията на Столтенберг и в медицински, и във философски смисъл е шизофренична: те опровергава това, което твърди, тоест двата гласа в главата на западната публика говорят едновременно две различни и дори взаимоизключващи се неща. Столтенберг коментира защо НАТО излиза от ДРСМО, но не го представя като изход, а като вход. И най-интересно е, че никой не обръща повече внимание на това противоречия.

Тук става интересно „сливането на гласовете”. По-рано за обозначаването на противоположните твърдения, отнасящи се до външната политика и стратегия, се използваше бинарен модел, прекрасно залегнал в двупартийната система на САЩ. Демократите (с известни изключения) са гълъби и говорят, че не е допустима надпревара във въоръжението, а републиканците (като изключим палеоконсерваторите и изолационистите) са ястреби и настояват за увеличаване на военния бюджет, разпалено сочейки опасността, която може да дойде от предполагаемия враг – преди всичко СССР, а по-късно и Русия. Шестата колона в русия цитира изказванията на гълъбите: виждате ли, че те искат единствено мир и добро, хайде да се разоръжим (в Русия тази гледна точка преобладаваше при Горбачов и Елцин). Изказванията на ястребите станаха аргумент за консерваторите и реалистите: гледайте, те ни смятат за основния си противник, давайте да се готвим за отразяване на възможна агресия (това стана повсеместно при Путин).

Разбира се, и разпределението на ролите между гълъбите и ястребите не отменя това, че американската „дълбока държава” последователно се стреми към доминиране по всички параметри и във всички области, за което служат и успокояващите противника гълъби и мобилизиращите самата американска държава, а също така младшите партньори по НАТО ястреби. Но постмодернизмът днес е достигнал толкова далеч, те това разделение повече не се прави. Сега в лицето на Столтенберг се съчетават едновременно гълъб и ястреб, както в главата на шизофреника се намират едновременно два гласа, призоваващи към противоположни постъпки. Това е напълно разбираемо, ако се следи философската програма на постмодернизма. Столтенберг въплъщава в себе си смислова трансгресия, „куиър”-позициониране.

Но тук следва да се обърне внимание на това как в руското общество , което не е напреднал толкова много в постмодернизма, се възприема и как се разшифрова това шизопослание.

Преди всичко в Русия крещящото несъответствие в речта на Столтенберг е забелязано и оценено като двойни стандарти: „Западът отново говори едно, а прави друго”. Не е зле, че все още виждаме несъответствията. От друга страна в самата Русия в политическата класа постепенно се налага наш собствен постмодернизъм – когато едни и същи хора в течение на 30 години са сменили всички възможни идеологии от комунизма и комсомола, пред либерализма до путинския реализъм и консерватизъм. Днес те самите явно не са уверени кой глас им говори в момента. Съвсем доскоро те прославяха глобализацията и либерализма, а днес те трябва да се разват убедително, че „Крим е наш”. Ефектът е отчасти подобен в този на Запад: различието между политическите позиции, идеологии, дори прости изказвания се постепенно се изтрива – така идеята на постмодернизма започва да овладява руските шизомаси, в чийто авангард несъмнено стои политическия елит. чиито изявления понякога са доста подходящи за Столтенберг.

Добрата новина е , че в Русия нещата не са стигнали толкова далеч, колкото в главата на Столтенберг. Руските политици и експерти виждат доста ясно. Това радва.

Превод: В.Сергеев