Македония е малка страна даже според европейските мерки. И колкото и да им се иска на местните анализатори да видят себе си в центъра на сблъсъка на цивилизациите, македонските кризи, дори и най-дълбоките, застрашават в най-лошия случай най-близките съседи в глухия балкански ъгъл, но не и световната стабилност.
Затова по примера на неголямата Македония, където всичко е на показ, е удобно да се изучава как работят механизмите на международното регулиране. Как страна от европейската периферия стигна до това да се окаже на границата на гражданската война и как я измъкват от това положение. Последната македонска криза в това отношение беше особено показателна, защото в нея присъстваха всички международни фактори, типични за тази част на света.
Налице бяха и разговори за разрушителната намеса на Русия; и пълната безпомощност на Евросъюза, който разполага с всички лостове, но не може да ги натисне; и уморените САЩ, които с удоволствие биха забравили за тази далечна и не важна за тях страна, но отново им се налага да разнищят всичко, защото няма кой друг.
Етноси и политика Видът, в който през последните няколко седмици изплува македонската криза в световните медии, прекрасно се вписва в традиционните западни представи за борбата между доброто и злото. Авторитарната власт на етническото мнозинство с подкрепата на Русия угнетява демократичната опозиция и нейните съюзници от етническото малцинство. В случая с Македония ролята на управляващи потисници шовинисти изпълняваха бившият премиер Никола Груевски и неговата партия ВМРО-ДПМНЕ.
Десни със силен националистически уклон те се опираха на етническите македонци, съставляващи примерно две трети от населението на страната. Груевски и неговият екип управляваха Македония без прекъсване от 2006 г., успявайки за 10 г. да съберат накуп обвинения в корупция, притесняване на журналисти, машинации на избори и т. н.
От другата страна бяха македонските социалдемократи начело със Зоран Заев и партиите на албанското малцинство (около една четвърт от населението на Македония). Когато през 2015 г. в медиите попаднаха данни за корупция и машинации на правителството на Груевски, опозицията няколко месеца протестира на улиците, докато с поддръжката на ЕС не се сдоби с провеждането на предсрочни избори през декември 2016 г. Тези избори бяха спечелени от партията на Груевски, но тя не разполагаше със самостоятелно мнозинство в парламента, а такова се появи при съюза на социалдемократите с албанските партии.
В замяна на участието си в новото управление албанците поискаха нови права за своята общност и всъщност федерализиране на Македония. Социалдемократите се съгласиха, но президентът на Македония Георге Иванов, човек на Груевски, отказа да одобри такава коалиция, заявявайки, че плановете на албанците противоречат на македонската конституция. Така македонската криза се приближи плътно до това да прерасне във въоръжен междуетнически конфликт. Албанците искаха нови права, автономия, постът на председател на парламента и места в правителството.
Президентът и старите власти навиваха етническите македонци, че опозицията са национални предатели, готови да продадат част от страната на Албания. Стигне се дотам, че в края на април група македонски националисти, видимо не без помощта на старата власт, нахлуха в парламента и биха опозиционни депутати, в това число и лидера на социалдемократите потенциалния премиер Заев. Две години за две седмици През цялото това време – от есента на 2015 г. – Евросъюзът се опитваше да урегулира македонската криза. Повече от две години от Брюксел в Македония пътуваха – като на работа – еврокомисари, специални представители, шефът на външнополитическото ведомство на ЕС Могерини и дори президентът на Европейския съвет Доналд Туск. Те посредничеха и призоваваха, изработваха компромиси и предлагаха пътни карти.
В резултат на двугодишната работа на брюкселската дипломация се стигна до това, че кризата, започнала с мирни и неетнически митинги в столицата, прерасна в напрегнато междуетническо противопоставяне и кървав погром в парламента. След погрома в парламента, когато се разбра, че нещата са съвсем зле, Западът преразгледа своята стратегия за Македония. Вместо Туск и Могерини в Скопие пристигна заместник-помощник държавният секретар на САЩ по въпросите за Европа и Евразия Хойт Браян Ий.
Американецът проведе срещи с лидерите на най-големите партии и с президента Иванов, след което те заявиха, че ситуацията е стигнала твърде далече, че е необходимо изработването на компромис и те са готови да смекчат позициите си. По-нататък в течение на няколко дни албанските партии се съгласиха, че федерализация на Македония не им е необходима. Избраният още през декември нов състав на парламента спокойно гласува за избирането на албанец за председател на парламента.
Той от своя страна махна от бюрото си знамето на Албания. На 18 май президентът Иванов даде на лидера на социалдемократите Заев мандат за формиране на ново правителство. Малки разправии по пътя към окончателно стабилизиране все още са възможни, но като цяло кризата, която се засилваше в продължение на две години, беше урегулирана за две седмици. За щастие на Евросъюза малко хора по света следяха внимателно събитията в Македония, защото е трудно да бъде измислен по-ярък пример за абсолютната безпомощност на европейската външна политика.
Две години президентът на Европейския съвет, върховният представител на ЕС по външната политика и още цял полк брюкселски чиновници не успяха да направят това, което заместник-помощник държавният секретар на САЩ направи за две седмици. Това направи не президентът на САЩ, не вицепрезидентът на САЩ и не държавният секретар, и даже не заместник-държавният секретар. Беше постигнато от заместник-помощник държавният секретар на САЩ.
И това се случи в страна, която изцяло зависи от Евросъюза, и на практика въобще не зависи от САЩ. 70% от външнотърговския оборот на Македония е с ЕС, а със САЩ числото е малко над 1%. Над 75% от натрупаните директни международни инвестиции в Македония идват от страните от Евросъюза, от САЩ са едва 2%. Всяка година ЕС отделя по програмите за евроинтеграция на Македония субсидии за около 100 млн. евро. В съседно Косово е разположен миротворческият контингент КФОР, мнозинството от военнослужещите в който са от страни от ЕС. Освен това всички големи македонски партии и над 70% от населението са за скорошно присъединяване на страната към ЕС.
И, независимо от такива мощни лостове за влияние, Брюксел за две години така и не успя да урегулира македонската криза. Предизборна омраза Още по-тъжно е това, че сама по себе си македонската криза не беше особено сложна и объркана. Разказите за непримирима етническа омраза между албанската и македонската общности в значителна степен са митология, удобна за местните политици. Безусловно отношенията между двата етноса в Македония не са най-светлите, но след Охридските споразумения от 2001 г. те повече или по-малко се стабилизираха. Сегашната криза дълго време нямаше никакво отношение към етническите проблеми.
Точно обратното, тя беше рядък пример на Балканите за извънетническо и чисто политическо противопоставяне, в което и албанците, и етническите македонци бяха разпределени като страни в конфликта достатъчно равномерно. И само предложението на ЕС за предсрочни избори провокира сред местните политици типично балканско поведение – по време на предизборната кампания да се развихри радикален национализъм, и колкото по-радикален, толкова по-надежден. Зоран Заев, лидер на СДСМ и бъдещ премиер. Зоран Заев, лидер на СДСМ и бъдещ премиер.
А извън изборите в македонската политика почти нямаше фанатична етническа омраза – всички прекрасно се разбираха един с друг. Например лидерът на най-голямата албанска партия Али Ахмети, който през последните няколко месеца уверяваше, че на македонските албанци им е жизнено необходима федерализация и защита от шовиниста Груевски. В продължение на осем години, от 2008 до 2016 г. неговата партия влизаше в управляваща коалиция с Груевски, а самият Ахмети беше вицепремиер. И едва когато преди предсрочните избори за Ахмети и неговата партия стана реална опасността да загубят властта, той излезе от правителството и започна борба за албанска автономия.
Същото може да се каже и за Груевски. Неговата партия по никакъв начин не се съгласяваше да допусне на поста новия председател на парламента Талат Джафери – той не е просто албанец, а също така е воювал в редовете на Армията за освобождение на Косово. Но незнайно защо Груевски не си спомни, че този страшен Джафери беше заместник-министър на отбраната в неговото правителство. Македонските политици не са никакви фанатици, а прагматични и цинични хора, чиято главна цел е да не загубят властта, а радикалният национализъм за тях е просто надежден способ да постигнат това. На свой ред етническите общности в Македония прекрасно помнят бойните действия през 2001 г. и съвсем не искат те да се повторят. Те абсолютно не се стремят към насилие, ако местните политици чрез контролираните от тях медии няма да раздуват параноичните истории за заплаха на етническата чистота и разпадането на страната.
И отново брюкселската дипломация не успя да се възползва нито от прагматизма на македонските политици, нито от тежките спомени на жителите за насилието от 2001 г., за да не допусне нови сблъсъци на етническа основа. Това стана възможно едва след американската намеса. Руските заплахи Наистина, освен вековната междуетническа омраза, ЕС имаше още едно оправдание за неговите провали в Македония – деструктивната намеса на Русия.
Официалните изявления на руското МВнР за ситуацията в Македония, които за две години бяха едва няколко, се тълкуваха, че Москва поддържа дискредитирания Груевски като македонски националист, славянин и православен. Че Кремъл стремително подплашва етническите македонци с това, че Западът поддържа албанците на Балканите и по такъв начин преориентира Скопие от Брюксел към Москва. В няколко публикации даже беше разказано, че руският посланик в Македония Олег Щербак заплашвал Груевски да забрани вноса на македонска селскостопанска продукция в Русия, ако той не промени курса от прозападен на проруски.
Очевидно такива слухове възникват поради това, че Македония, заедно със Сърбия и с Босна се оказа една от немногото европейски страни, които не се присъединиха към санкциите на ЕС против Русия. Съответно македонският селскостопански износ за Русия не попадна под руските контрамерки. Защо се случи така е сложно за обяснение.
По-скоро македонското ръководство, измъчено от движещите се със скоростта на костенурка темпове на евроинтеграция, се надяваше да получи в замяна на присъединяването към санкциите поне някакъв напредък по преговорите за влизане в ЕС. Само че в началото на 2015 г. започна тежка политическа криза, така че не всичко опира до санкциите. Но във всеки случай заплахата на посланика да наложи ембарго на македонския селскостопански износ за Русия би звучала нелепо, защото такъв експорт практически не съществува.
Делът на Русия като направление на македонския износ като цяло е малко над 1%. Делът на селскостопанската продукция в това е около една трета (основно орехи и цитрусови плодове). Т.е. забраната би засегнала 0,3-0,4% от македонския износ. Как би могло да има сериозна заплаха за ембарго при такива пигмейски мащаби на сътрудничество?
В заявленията на руското МВнР действително прозрачно се намеква, че Западът е организирал протестите срещу Груевски и че Западът, постигнал отделянето на Косово, продължава да поддържа на Балканите албанците, а не православните страни. И ако в Македония някой все пак не е разбрал тези прозрачни намеци, то руските медии в региона вече в пряк текст обясняваха прозападния проект за Велика Албания. На първо място всичко това е традиционна позиция на Москва, към която тя се придържа вече много години, и то не само на Балканите. И, второ, реториката на МВнР не беше придружавана с никакви практически стъпки. Русия винаги е склонна да обвинява Запада за организирането на всякакви антиправителствени протести, и Македония в това отношение по нищо не се различава от Бирма или Либия.
Влиянието на тези обвинения върху ситуацията вътре в Македония варира около нулата на фона на усилията на самия Груевски, който месеци наред чрез държавните медии напомпваше населението с разкази за това как Сорос е плащал за всички тези протести. "Албанската платформа" с нейните завишени претенции разбуни македонското общество. "Албанската платформа" с нейните завишени претенции разбуни македонското общество. / БГНЕС Стереотипът, че на Балканите Западът поддържа албанците против православните славяни, естествено, е много приятен за Москва, но неговата популярност в региона съвсем не е руска заслуга.
И сърбите, и македонците сами прекрасно помнят как през 1999 г. Западът бомбардира Сърбия, за да подкрепи албанските сепаратисти в Косово, а през 2001 г. наложи на македонците Охридските споразумения, рязко разширяващо етническите права на македонските албанци. Тук може да се обсъжда доколко тази намеса е била справедлива и хуманна, но това, че и в двата конфликта Западът подкрепи албанците, и сърби, и македонци помнят сами, без напомняне от Русия.
Ако се говори за чуждестранна намеса във вътрешната политика на Македония, по-скоро трябва да се обърне внимание на президента на Косово Хашим Тачи, който призова македонските албанци „да вземат в свои ръце защитата на правата си". Още повече, че много политически лидери на македонските албанци са бивши подчинени на Тачи в Армията за освобождение на Косово.
Или пък на премиера на Албания Еди Рама, с чието посредничество в Тирана партиите на македонските албанци изработиха единна „Тиранска платформа" с искания за федерализация. Макар че няма какво да се упрекват съседните албанци, след като министърът на външните работи на Австрия Себастиан Курц открито участваше в предизборната агитация на Груевски преди предсрочните избори през декември 2016 г. Появяваше се на партийни митинги, говореше, че в Македония при Груевски всичко е чудесно, страната била все по-близо до влизане в ЕС.
За разлика от Курц нито министър Лавров, нито който и да било официален представител на Русия не е агитирал за нито една от македонските партии. Всъщност македонските политици не са ги и молили, защото Македония – това не е Сърбия. Независимо от славянството и православието, контактите с Русия са развити изключително слабо, а идеята за проруска ориентация във външната политика не се ползва с популярност.
Всички големи партии в Македония (десни и леви, македонски и албански), а също и абсолютното мнозинство от населението се застъпват за по-бързо влизане на страната в ЕС и НАТО. И едното, и другото за жителите на Македония са въпроси на надпартиен консенсус, и отказът от тези цели означава било за Груевски, било за Заев истинско политическо самоубийство. Главна причина за сегашната македонска криза не са в машинациите на Русия или вековната вражда между албанци и македонци.
А е в това, че Евросъюзът постоянно мами Македония с разкази за нейното близко европейско бъдеще. Още през 2001 г. Охридските споразумения бяха сключени поради обещанието на ЕС, че само след тяхното изпълнение Македония ще може да влезе в Евросъза. Македонците се съгласиха и изрядно изпълняваха това условие.
От тогава изминаха 16 г. - къде е обещаното приемане? Досега даже не е назована примерна дата. Като че ли малка, двумилионна Македония ще създаде за ЕС някакви много тежки финансови задължения. Когато хората много чакат нещо обещано, а то все бива отлагано, то в обществото неизбежно възниква напрежение, разочарование, търсене на виновните.
Това става не само в Македония, а на целите Западни Балкани. И, съдейки по двугодишната македонска криза, Евросъюзът не е в състояние да предложи никакви решения за тези проблеми. С това отново се налага да се занимават САЩ. Заместник-помощник държавният секретар Хойт Браян Ий вече се прехвърли от Македония в Албания.
Там той се договори с лидерите на най-големите партии те да намерят компромисно решение по съдебната реформа, да се откажат от заплахата за бойкот на наближаващите избори и да прекратят многомесечните улични протести в Тирана. Той постигна това само за един ден преговори. Посредниците от ЕС не успяха да постигнат никакъв резултат за три месеца.
