Три от най-големите американски авиопрeвозвачи в лицето на Delta, United и American Airlines, от години лобират във Вашингтон за преструктуриране на американското Open Skies споразумение с петролните монархии от Персийския залив. Според Генади Петров, отношението на Тръмп към Emirates, Etihad и Qatar, ще покаже до колко американският президент ще промени политиката в региона
Когато вече бившият американски външен министър Джон Кери каза миналия април, че външната политика представлява икономическа политика и обратно, едва ли е имал за цел да изрази опасенията си за възможността от назряващ търговски протекционизъм в страната си.
Сред трагичните новини за терористични нападения в Европа и колоритните изказвания на президента Тръмп, един значим конфликт остава отвъд заглавията на повечето издания, но служи като ориентир, както за потенциалните параметри на икономическата политика на Тръмп, така и за възможния нов облик на американската външна политика в Близкия Изток.
Три от най-големите американски авиопрeвозвачи в лицето на Delta, United и American Airlines, от години лобират във Вашингтон за преструктуриране на американското Open Skies споразумение с петролните монархии от Персийския залив, което на практика осигурява неограничен достъп до американския пазар на националните превозвачи на част от тези страни.
Според позицията на компаниите от САЩ, конкурентите им незаконно субсидират своите авиолинии, начело с Emirates Airlines и това застрашава американски работни места и пазарен дял, особено по отношение на високия ценови сегмент при дългите международни полети.
Конфликтът и размяната на остри позиции с така наречените МЕ3 ( Emirates, Qatar и Etihad) стои в епицентъра на дългогодишен политко-икономически негласен договор между САЩ и част от региона, който сумарно може да се опише с една права линия.
Тя илюстрира пряката зависимост между икономическото сътрудничество като императив за външнополитическа подкрепа: Покупката на американски пътнически самолети и оръжие от ОАЕ и Катар обезпечава военното присъствие на САЩ, а то на свой ред обслужва енергийните интереси отвъд Атлантика срещу реципрочен достъп при преките чуждестранни инвестиции, идващи от страните на Съвета за Сътрудничество в Персийския Залив, в това число и безоблачен достъп при авиопревозите.
Горните две малки, но богати страни, се възползват най-умело именно от последното. Тази взаимозависимост е интегрална част от американската външна политика в региона, като на практика се превърна в статукво особено след инвазията в Ирак, защото осигурява на Вашингтон лост за влияние, но и делегира голяма автономия на петролните монархии да преследват свои квазиполитически дневен ред в нестабилната регионална среда.
Публична тайна например е, че Доха активизира цяла мрежа от групировки, информатори, медии и оръжейни канали за свалянето на Кадафи, недолюбван от ССПЗ и Вашингтон още от времето на Рейгън.
За мащаба на тази широка quid pro quo договорка на САЩ с петролните монархии говори миналогодишната заплаха на Саудитска Арабия за ликвидиране на многомилиардни саудитски експозиции към американски ценни книжа, имоти и фирми, в случай че на американски граждани се даде правото да съдят Кралството за възможната му роля в атентатите от 11-ти септември.
Това към момента недоказано предположение се базира на частично разсекретен доклад на американския конгрес, който загатва за наличието на осигурена финансова и логистична поддръжка за 19-те похитители.
Въпреки тези заслужаващи внимание заключения, инициираните от Тръмп визови забрани, отличаващи се със своя строго регионален характер, не обхванаха Кралството. Този факт сякаш прелегитимира „специалната връзка” (по Тереза Мей) на САЩ с петролните монархии в Персийския Залив, а някои от тях а свой ред подкрепиха забраната в нежеланието си да смутят тази връзка дори минимално.
Така например външният министър на ОАЕ Абдула бин Зайед ал-Нахаян определи решението на Тръмп като „суверенно право”, каквото в действителност е, но което странно защо се отличава със своята силно политизирана селективност не толкова по религиозен признак, колкото на геополитическа основа.
Дотук Тръмп не дава признаци на желание като президент да ревизира и анализира публично в дълбочина явната корелация между дейността на част от американските съюзници от Залива и регионалната дестабилизация, която предхожда разгръщането на терористични формирования.
И ако се позовем на цитата на бившия секретар Кери може би ще си отговорим защо. За тази силна междусъюзническа връзка и нейните политико-икономически измерения няма тенденция да се говори много от официални висши представители.
Историята показва, че чрез едно или две значими събития на десетилетие се разкриват повече детайли за широката публика.
В контекста на времето е трудно е да се каже дали тя се е зародила с помощта на агента арабист полковник Бил Еди на борда на крайцера USS Quincy, непосредствено след Ялтенската конференция, когато Крал Сауд и президента Рузвелт се срещат за първи път, или просто САЩ са взаимствали постколониалните практики на Великобритания, предвид опита на последната при обособяването на сателинти държави в Залива.
Отвъд романтиката на историята, икономическите взаимовръзки приоритетно предопределят и отбранителната, и миграционна политика.
Именно затова назряващият и все по-публичен търговски диспут между авиопревозвачите от САЩ, Катар и ОАЕ представлява сериозен тест за протекционистично настроения Тръмп.
Ако се вслуша в апела на големите три в САЩ и ревизира споразумението Open Skies, ще си спечели трудно предвидими врагове навън. Ако не го направи, ще засегне обострената чувствителност на избирателите си по отношение на работните места, а с това твърдото националистическо ядро, което черпи енергия основно от миграционна и търговска проблематика, ще започне да се разводнява.
Предвид обтегнатата медийна среда в САЩ, Тръмп може би ще избере, по негови думи, “America First”, но първа ли ще е в действиетелост, ако милиардните поръчки за поредния Boeing към Залива внезапно намалеят или дори спрат? Последното сякаш изглежда нереалистично до голяма степен, но може би така е изглеждало и петролното ембарго по време на войната от Йом Кипур.
Къде точно се крие проблемът?
От 1985 г. насам, паралено на бурното икономическо развитие на Емирствата, най-голямата компания от групата ME3, Emirates Airlines, се превръща от регионална авиолиния, базирана на малко прашно летище край Дубай с няколко самолета взети на лизинг от Пакистан, в авиационен конгломерат, със стотици самолети, многомилиардни приходи и строящ се по нейни спецификации мегахъб с пет писти и капацитет от 220 милиона пътници на година.
Компанията е изцяло държавна собственост на Дубай и има навика да пазарува „на едро”, като последната й поръчка е за внушителните 174 Boeing 777 и 50 Airbus A380. На практика към момента тя е единственият купувач на най-големия пътнически самолет.
За сравнение, нейните американски конкуренти не разполагат с нито един A380. Но Emirates не е просто компания, тя е й външнополитически инструмент в ръцете на управляващата династия ал-Мактум, която по този начин демонстрира своите глобални амбиции да затвърди и подсили мястото на Дубай на световната туристическа карта.
Тенденцията, а и мотивите са сходни и при другите две авиолинии на Катар и Абу Даби, макар и не с толкова мащабни параметри.
Разбира се тази внушителна дейност поражда желание за съпротивление у американските конкуренти на ME3, които усилено твърдят, че и трите компании от Залива колективно са получили 42 млрд. долара субсидии под формата на заеми, впоследствие конвертирани в капитал, както и горивни отстъпки, и намалени летищни такси.
Това би поставило авиолиниите и в частност петролните монархии като техен принципал и собственик в нарушение на двустранното Open Skies споразумение, гарантиращо взаимен достъп на граждански полети в условие на конкуренция. Компаниите от ME3 отричат обвиненията като „несъстоятелни”.
Американските превозвачи настоятелно поставиха въпроса за предполагаемите субсидии пред Държавния департамент през лятото на 2016 г., когато търговският спор вече беше ескалирал и стигнал дори до размяна на обидни реплики.
След проведените разговори с държавни представители на Катар и ОАЕ не последва никакво решение по въпроса. Дубай не пропусна случая да покаже мускули на Канада и да изпрати послание към колегите им от САЩ.
След като Отава отказа да даде разрешение за повече полети на Emirates, Емирството наложи скъпоструващи визи за канадци, изгони канадски военен контингент за борба с талибаните и дори затвори въздушното си пространство за транзитен полет на канадския военен министър.
Това говори достатъчно за значимостта на ME3 и техните интереси за петролните монархии и по-специално ключовата им роля при формиране на външната им политика. Изглежда Вашингтон осъзнава възможното негативно развитие на отношенията при ограничаване на експанзията на ME3 и засега не иска да нарушава крехкия баланс, икономическите си и военни интереси, което е напълно обяснимо, но текущата пасивност единствено генерира напрежение и от двете страни на океана.
Дали Тръмп ще ограничи достъпа на тройката от Персийския Залив до американско небе, за да спечели одобрение у дома, все още не е ясно. Изразените намерения за преразглеждане на търговските практики на САЩ, в това число и ударно обмитяване на вносни стоки от големи геополитически съюзници като Германия, говорят именно за такава вероятна посока.
Предстои да видим дали Open Skies ще последва ТТИП, като се засегне самото ядро на американските отношения с влиятелните монархии от Персийския Залив, а именно икономическата взаимозависимост, с всички възможни последствия от такова решение.
Едно е сигурно, турбуленция не е изключена.
