Сблъсъкът между Русия и Турция се дължи до голяма степен на стари империални рефлекси. Курсът и на двете държави се предопределя от огромното им желание да си върнат старото могъщество, коментира Керстен Книп.
Фантомните болки са нещо много коварно. Най-вече защото са непредвидими - понякога се появяват веднага след загубата на някой крайник, друг път - значително по-късно. И нерядко изминава дълго време преди да отзвучат. Същото се случва понякога с цели общества, а опитът показва, че в колективното им подсъзнание фантомните болки остават загнездени за много дълъг период от време. Сблъсъкът между две бивши велики сили - Русия и Турция - е най-пресният пример за подобни фантомни болки. И както изглежда, те могат да докарат направо до лудост онези, които страдат от тях.
Болки от едно време
Например Русия, чийто президент Владимир Путин веднъж нарече разпадането на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век". Руската империя рухна през 1991 година, а направляваните от нея сателитни държави се пръснаха във всички посоки. Оттогава насам Русия си е просто Русия, а не една гигантска империя. Този факт и до днес причинява силна болка на нейния президент.
От същата болка страда и наследникът на една друга бивша велика сила - турският президент Ердоган. Загубите, които той оплаква, са още по-стари - отпреди близо 100 години, когато след поражението в Първата световна война Османската империя беше орязана до съвсем малка част от предишната ѝ територия. Няма го вече старото величие, но духът от онова време си остава жив. „Водени сме от духа, който навремето създаде Османската империя", заяви Ердоган през 2012 година.
Дали пък тези фантомни болки не диктуват действията на двамата президенти? Свалянето на руския бомбардировач дава повод за такива предположения. Още повече, че става дума за действия, които трябва да се разглеждат на фона на напрежения от предишни исторически периоди. Едно време Русия и Турция са били непримирими съперници, а Иран, Афганистан, Балканите и регионът около Черно море са били играчките, за които са се карали. Сега виждаме продължението на тази битка: Русия води курс на военна експанзия, а Турция преминава в отбрана, като целта ѝ е да задържи поне границите си от 1920-те години - тя в никакъв случай не иска да позволи на кюрдите да си направят собствена държава и така да откъснат още едно парче от старото османско наследство.
Залогът и за двете страни е голям. И точно поради това в офанзива тръгва сега и Турция. Едва ли е случайност, че задочната война между Русия и Турция се концентрира предимно в региона Байирбучак в Северозападна Сирия. От великотурска гледна точка, живеещите там туркмени служат като геостратегическо предмостие към Истанбул. Но режимът на Асад иска на всяка цена да осуети тази турска сфера на влияние в малкото земи, които ще останат сирийски и след края на войната. Затова, подкрепян от руската огнева мощ, той се бие решително срещу живеещите там туркмени. Ако сметките на руснаците излязат, влиянието им в региона ще се увеличи значително.
Колониализъм 2.0
С други думи: след колониализма е преди колониализма. А жертвите на тази политика си остават сирийците, които са принудени да бягат както от бомбите на Асад, така и от убийците на "Ислямска държава". За тях знаем, че промениха името си от "Ислямска държава в Ирак и Леванта" на „Ислямска държава" - тоест, държава без граници. С извършените през последните седмици атентати те показаха, че взимат тази своя претенция съвсем насериозно. И цинично ни напомниха, че колониализмът е рисковано начинание - както в модерните, така и в постмодерните времена.
Това ни кара да се надяваме, че реалните болки скоро ще станат по-силни от фантомните. И тогава вероятно ще се разчуе, че „Голямата игра" от 19 век не може да бъде продължена. Може би ще стане ясно и нещо далеч по-важно: че е нужен общ фронт срещу терора. Срещу терора както на сирийския диктатор, така и на джихадистките духове, които той още преди години пусна от бутилката.
DW
