25 години след края на Студената война в Европа възниква нов, дълбок разлом: източноевропейците се сплотяват срещу либерализма на Запада и търсят спасение
в консервативните, християнските и националните ценности.
Призрак броди из (Източна и Средна) Европа: призракът на консерватизма.
Заради кавгите си за бежанците ЕС е изправен пред разпад. Отново влезе в обращение неприличният термин „ядрена Европа". Не на последно място защото държавите извън „ядрото", новите еврочленки от Средна и Източна Европа, постепенно установяват, че имат помежду си много повече допирни точки, отколкото със „стара Европа".
Ние срещу другите
Да, всички те не желаят никакви бежанци. Не желаят и квоти за бежанци. Макар че в тези страни почти не припарва бежанец. Да, в тези страни национализмът отново бодро марширува по улиците, а всевъзможни популисти печелят все по-голяма подкрепа със скудоумните си приказки срещу всичко чуждо и за необходимостта от „здрава ръка". И, да: след близо половин век атеистични режими, навсякъде в Източна и Средна Европа нараства влиянието на религията, а успоредно с него се надига и мътната вълна на почвеничеството, ксенофобията, хомофобията... От всичко изброено дотук лесно се дестилират централните идеи на консерватизма: никакви промени, силна държавност със силен лидер начело, вяра и традиции, „ние" срещу „другите".
Консерватизмът веднъж вече беше излязъл на мода в този регион - след разпадането на Източния блок през 1989 година. Но тогава този консерватизъм се мислеше единствено като обратното на държавните комунистически партии, които на хартия се водеха „прогресивни" и „леви". И в резултат възникна парадоксална ситуация: тогавашните „консерватори" в Източна и Средна Европа се бореха за промени, дори за революционни промени, а комунистическите партии се опитваха да запазят удобното за тях статукво. Така в целия регион се забърка някаква - от западна гледна точка - абсурдна каша от политически идеи и никой вече не знаеше къде е „ляво" и къде - „дясно", кое е „консервативно" и кое - „либерално", кой е за пазар и кой - за държавна регулация, какво означава „комунизъм" и какво - „антикомунизъм", какво искат русофилите и какво - русофобите. Когато тази идейна каша най-сетне прекипя, пред очите ни започна да възниква един вече автентичен източно- и средноевропейски консерватизъм.
Автентичен, защото черпи енергиите си от смътните, но силни страхове на хората в целия регион. И не са само бежанците и тероризмът - глобализацията, еврокризата, агресивните гримаси на Русия и мъчителните спазми на правовата държава в собствените им страни пораждат у източно- и средноевропейците горещи копнежи за стабилност, за обозрими (и добре охранявани) граници, за простички, традиционни ценности. Този консерватизъм намира корените на своята идентичност в някогашния антикомунизъм, а в повечето страни от региона новите консерватори изповядват и агресивен антилиберализъм.
Новото разделение
Този автентичен консерватизъм бързо съзря и своя автентичен факлоносец: унгарския премиер Виктор Орбан, който открай време агресивно налага консервативните, християнските и националните ценности. Новото полско правителство също дойде на власт, хващайки в платната си идентичен (и все по-популярен) ценностен вятър. За разлика от Унгария и Полша, в други страни от региона новият консерватизъм не е антиевропейски, дори напротив - както виждаме в Румъния, в България, в Хърватия и в балтийските държави. В Словакия и в Чехия пък новите консерватори номинално се водят дори социалдемократи. Навсякъде обаче те с рвение обслужват страховете на хората от новата хаотичност и несигурност.
Така 25 години след края на Студената война, в Европа възниква нов, дълбок разлом. Вече си противостоят не капитализъм и комунизъм, не толкова Изток и Запад, а консервативните и либералните нагласи. В днешните кризисни времена Евросъюзът сякаш не забелязва този главоломно разширяващ се разлом. Но ако ЕС оцелее, следващите десетилетия ще преминат именно под знака на това ново разделение.
DW
