На фона на "руския мир" беларуският президент се отърсва от имиджа си на "последен диктатор в Европа" и предава щафетата на изток, твърди

в коментара си Олег Кашин.

Всяко действие ражда противодействие. Един излишен антикомунистически жест доведе до най-впечатляващия неосъветски реванш. В началото на 1990-те години постсъветска Беларус тъкмо се беше избавила от комунистическата власт. Тя бе парламентарна република с президент - професорът-демократ Станислав Шушкевич. Имаше умерено консервативно правителство, начело с технократа Вячеслав Кебич. Социалните и междунационални напрежения бяха минимални в сравнение с други постсъветски страни. В страната се зараждаше пазарна икономика, като в същото време работеха още старите заводи. Но жителите на страната припечелваха и на пазарите в съседна Полша. Сред бизнес-средите имаше различни герои. Както и уважавани мениджъри, така и откровени бандите с кожени якета. В сравнение с Русия и Украйна, животът в Беларус беше по-добър, а в сравнение с Прибалтика - по-лош. Във всеки случай всичко се движеше напред.

Случайният президент

В Минск от правосъдието се укриваха бивши лидери на комунистическата партия на Литва. Литва настояваше вяло за тяхното предаване и не бързаше особено, защото това не беше въпрос на живот и смърт. Но беларуските власти решиха да ги предадат обратно. Арестуваха ги и ги предадоха на литовците. Парламентът, който упражняваше реалната власт в страната, се оказа поставен пред свършени факти. Депутатите бяха възмутени. Шефовете на всички силови ведомства и президентът Шушкевич подадоха оставка в навечерието на президентските избори.

Не е трудно човек да се досети кой стоеше зад тази интрига. Фаворит в президентската надпревара беше премиерът Кебич и всички смятаха, че той ще постигне лесна победа. Самият той сметна тази бъдеща победа за толкова лесна, че се отнесе към изборите доста лекомислено. Победа спечели наочаквано младият и агресивен председател на антикорупционната комисия Александър Лукашенко. Той нямаше нито пари, нито дори собствена партия. Притежаваше само лично обаяние и си беше изградил телевизионен образ на мужик, близък до народа. За беларусите това бе достатъчно, за да го изберат за президент през 1994 година.

Герой от романите на Маркес

Оттогава изминаха 21 години и Лукашенко си остава първият и единствен президент на Беларус. Прякорът "последен диктатор в Европа" му подхождаше съща така добре, както и маршалската униформа, с която се появяваше по празници. Малкият му незаконен син, който го съпровожда при официални визити вместо първата дама на републиката, идеално дооформя образа му на герой от романите на Маркес за латиноамериканските диктатори. Картофеното царство под червения съветски флаг беше най-странното държавно образувание в постсъветското простанство, с изключение може би само на Туркменистан. Навярно причината за това се корени в досъветската история на Беларус, която винаги е била в сянката на Великото литовско княжество, а после под сянката на Полша. Нито един президент не би се решил да отнеме на украинците например техния жълто-син флаг или герба с тризъбеца. Но Минск не е Киев. Избирателите на Лукашенко бяха радостни, че с едно от първите си президентски решения, той замени литовския герб и флаг с полски цвят с малко видоиземенената (без сърп и чук) символика на Беларуската ССР.

Изоставащата Русия

Същият трик повтори през 2000 година Владимир Путин с националния химн. Сега, когато Путинова Русия и Лукашенковска Беларус преживяха достатъчно дълго, за да можем да сравняваме историята им, може да се каже, че Владимир Путин в известен смисъл се оказва ученик на Лукашенко. Александър Лукашенко изгради своята "направлявана демокрация" пет години по-рано от Путин. Политическите затворници се появиха първо в Минск, а по-късно и в Москва. И още нещо. Западните санкции срещу Лукашенко и неговите хора бяха наложени още тогава, когато никой не можеше и да си помисли за западни санкции срещу Русия. По ирония на съдбата, в допутинова Русия Лукашенко беше не само президент на една съседна страна. Трудно е да се каже дали той е имал по-големи амбиции, но през 1990-те години изглеждаше значително по-добре от слабия и възрастен Елцин.

Лукашенко умело използва това предимство. Неговите визити в руските региони много приличаха на предизборни обиколки и антиелциновите вестници открито го наричаха идеален лидер на една идеална Русия. В това отношение Лукашенко прилича и на Путин, който също имаше много поклонници в украинските провинции през 2014 година. Разликата се състои в това, че експанзията на неосъветския "беларуски мир" така и не се реализира, а миналата година всички видяха "руския мир". Лукашенко вече фактически се избави от званието "последен диктатор в Европа" и предаде щафетата на изток.

DW