Общите ценности са фундаментът на ЕС. С тях трябва да се съобразяват всички, независимо от славното си минало и собствените представи за национална гордост и достойнство, пише Райнхард Мюлер по повод съдбата на Гърция.

Гръцкият референдум беше и европейско гласуване. При това автоматично, защото вече почти няма чисто национални въпроси, които не са същевременно и европейски – или подвластни на европейските правила. Така че коалицията в Атина трябва да е доволна дори само от факта, че Брюксел от самото начало не възрази срещу формáта на кабинета Ципрас. Австрийската Партията на свободата под ръководството на Йорг Хайдер навремето, както и Виктор Орбан съвсем наскоро чуха и преживяха доста остроти от страна на ЕС.
Защото дори онази политическа сила, която на свободни избори в собствената си страна спечели две трети, пак не е изцяло свободна. Тя е обвързана с основните ценности, които единодушно са приели държавите-членки на ЕС. А те са ги приели доброволно и същевременно – в интерес на своите национални държави. Да, тези интереси понякога са доста различни, но по едно винаги е имало съгласие: след двете големи войни от миналия век европейците вече никога не бива да стрелят едни срещу други, това е фундаментът на следвоенния европейски ред, който първоначално се изчерпваше само с икономическо сътрудничество.
Мързеливи и некомпетентни държави
Ала вярно е и друго. Споменът за ужасяващите войни не е достатъчен, за да оправдае всички дълбоки и детайлни промени, които се прокарват в ЕС. Евросъюзът е изграден върху многобройни договори и юридически актове. Да, всяка държава (впрочем, така постъпват и частните лица) се опитва да интерпретира тези договори и закони в своя полза, но това не променя същината на общността. Най-важното е страните-членки да са наясно какви са последиците от членството им ЕС. Това се отнася не само до Гърция, но и до големи държави като Великобритания, Франция и Германия. Независимо дали си бил велика икономическа сила, дали имаш някакви собствени критерии за човешките права и дали собственото ти законодателство се разминава с европейското: нищо от това не дава право на отделните държави да искат извънреден статут в рамките на ЕС.
Реалността обаче е друга. Столиците на националните държави често си затварят очите или нарочно нарушават правилата, а за техните простъпки трябва да отговарят уж нелегитимните чиновници на ЕС, съдът в Люксембург или пък размитото обозначение „Брюксел". А европейските предписания не падат от небето. Те са резултат от дълъг и комплексен процес, в който се канализират различните интереси. И върху който може да въздейства всяка държава.
Ругатните срещу Еврокомисията, чийто екип от служители е същинският мотор на евроинтеграцията, само прикриват националния мързел и некомпетентност. Между другото: държавните служители никъде по света не са на изборни постове, тъкмо поради това обаче те нямат и ресурса да наложат някаква тоталитарна власт. Всички служители на Евросъюза, разбира се, притежават демократична легитимация – през собствените си национални държави. Което, впрочем, не важи за няколко европейски държавни глави...
В основата на ЕС е задължението да си сътрудничиш с другите държави
За съжаление гърците толкова злоупотребиха с приказките за гордостта и националното си достойнство, че вече ги обезцениха. А иначе гордостта и достойнството естествено са част от фундамента на ЕС. Но този съюз ще функционира единствено, ако държавите и техните граждани истински го желаят. В него никой не членува насила. В същото време Евросъюзът е длъжен да зачита националната идентичност на страните-членки и техните собствени закони. Тези страни обаче трябва най-после да разберат и да запомнят веднъж-завинаги, че забележките от страна на Брюксел или присъдите на Европейския съд не са намеса във вътрешните работи. Те са просто инструмент, с който се контролира дали страната се придържа към общите ценности. Пред лицето на закона няма първа и втора категория държави-членки. Не може да има и национално правителство с „неправилна" политическа ориентация. Навремето моралистите в ЕС се нахвърлиха върху Австрия и така създадоха конфузен прецедент, който се помни и до днес. Защото решаващо е дали хората се придържат към основните ценности на европейската цивилизация – оттам нататък никой няма право да поставя под въпрос техния политически вот.
Европейският валутен съюз, родил се прекалено рано в хода на европейското единение, по време на дълговата криза за съжаление доведе ЕС до крайния възможен предел. За да се спаси еврото са нужни мерки, които отчасти излизат извън рамките на европейските договори, Европейската централна банка (ЕЦБ) сякаш все по-малко подлежи на контрол, а МВФ тъй или иначе не е европейска институция. И днес всички трябва да си припомним защо всъщност беше прието едно почти трогателно правило: че от валутния съюз не може да се излезе нито насила, нито доброволно. Това правило всъщност е призив към всички в Европа: обединявайте се! В основата на ЕС е задължението да си сътрудничиш с другите държави. А когато една държава трайно отказва да го прави – тя вече няма място в ЕС.
Райнхард Мюлер, "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг"
www.faz.net
Всички права запазени! Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main