Самодържавието, въведено от Владимир Путин, изправя Русия пред екзистенциалния въпрос: има ли живот след Путин? И дали "след Путин" означава и "след Русия"?
Вече никой не помни, че в продължение на четири години президент на Русия беше Дмитрий Медведев. През 2015 година в Русия за президента Владимир Путин се говори като за държавен глава, който вече в продължение на 15 години е непрекъснато на власт. Следващите редовни президентски избори са през 2018 година, но тази дата не означава абсолютно нищо. Владимир Путин три пъти минава през процедурата на президентските избори и никога досега не е поемал никакви рискове, заплашващи победата му. При това става дума не толкова за политическите таланти на Путин, колкото за устройството на самата политическа система.
Никой не си прави илюзии, че Централната избирателна комисия или политическите партии (и тя, и те - под контрола на Кремъл) биха могли да създадат дори някакви символически препятствия по пътя на Путин към преизбиране. Когато цялата политическа система се намира под негов контрол, президентът не се страхува от никакви избори. А когато не се страхува от избори, президентът може да остане на власт колкото си поиска. Последната формулировка може да послужи като изчерпателна и универсална прогноза за времето, което руснаците ще прекарат занапред под управлението на Путин.
Операция "Приемник"
Ако не броим експеримента с Дмитрий Медведев, който отколе минава просто за някакво екзотично превъплъщение на путинското президентство, върховната власт в Русия за тези 24 постсъветски години се е сменяла само веднъж: когато Борис Елцин назначи Владимир Путин за министър-председател и изчака рейтингът на новака да порасне малко, след което предсрочно му отстъпи президентството. Тогава Елцин обясни, че е уморен и вече не желае да чака следващите избори - още повече, че Русия вече си имала готов нов лидер.
Тази операция „Приемник" от 1999 година се превърна в своеобразно проклятие за новата руска държавност, която за четвърт век така и не успя да изработи никакъв друг механизъм за предаване на властта, освен този: пряко от едни ръце в други. Но през 2008 година този механизъм беше дискредитиран. Оказа се, че приемникът няма право да играе никаква друга роля, освен отредената му. И че не бива да посяга към реалната власт и трябва да остане изцяло в сянката на лидера.
По тази логика руските политолози вече трябва да започнат с гаданията: кого ще определи Путин за свой следващ приемник? През 2005-2007 година тази интрига беше много силна. Тогава всички се питаха: Сергей Иванов или Дмитрий Медведев? Сега подобни колебания изглеждат старомодни - просто защото Путин многократно доказа, че няма намерение да сдава властта.
Разбира се, може да се спори по един въпрос: дали сегашното самодържавие беше съзнателен избор на Путин или пък той беше принуден да го наложи - просто защото не се намери кой да му даде такива гаранции, каквито преди 15 години той самият даде на оттеглящия се Елцин. Но този въпрос е второстепенен. Важното е, че днес руската политическа система се отличава с едно: президентът вече не е просто фигурата на върха на пирамидата - той е живият синоним на властта и дори на държавността.
"След мен и потоп"
Мантрата „Русия - това е Путин" руските чиновници засега произнасят предпазливо и някак полу на шега. Но в действителност това е самата истина. Дори председателят на Конституционния съд Валерий Зоркин, който е длъжен да следи дали властите спазват законите, напоследък пише обширни статии за това как над закона стоели някакви „духовни връзки" - формулировка, въведена в употреба тъкмо от Владимир Путин, която обозначава политическата целесъобразност, както в случая с присъединяването на Крим.
Какво ли бъдеще обаче може да има една държава, където вместо законите действат лозунги? Сходно е положението и с Чечения: всички дискусии за нея опират до това, че Кадиров е предан на Путин. Какво обаче ще стане с Чечения след Путин? Това никой не знае и причината е все същата: в страната няма работещи механизми, а само личен фактор.
„Русия - това е Путин" - този лозунг може да се прочете и по един доста стряскащ начин: нима „след Путин" означава и „след Русия"? Всеки властник, който е поставил знак за равенство между държавата и себе си, в определен момент си отива. Привържениците на Путин обичат да повтарят, че без него всичко ще се разпадне. През настоящата 2015 година обаче това вече звучи не само като предупреждение, а и като много тревожно предсказание.
Путин остави Русия без инструменти на държавността, които не зависят само от неговата воля, и така нанесе тежък удар на политическата устойчивост на страната си. Въпросът за пребиваването на Владимир Путин във властта се превърна във въпрос за оцеляването на самата държава. И когато времето отброи последния час от властта на Путин, всеки гражданин на Русия ще се изправи пред същия екзистенциален проблем, пред който вече е бил изправен след краха на комунизма: да не бъде отнесен от потопа.
Олег Кашин е независим журналист, работил e в списанията "Русская жизнь" и "Эксперт", както и във вестниците "Коммерсант" и "Известия", бивш член е на Координационния съвет на руската опозиция.
DW