Панарабските пароли на големите визионери и застъпниците за обща арабска нация от постколониалната ера на Близкия изток събуждат мили спомени у по-възрастните араби. Тези чувства обаче са чужди на по-младото поколение. Включително защото днес живеем в различен свят: ирационално разединение и разрушителни вражди характеризират отношенията между арабските държави и възпрепятстват единството на арабския свят. Въпреки това, поне на думи, резултатите от двудневната среща на върха на Арабската лига в египетския курорт Шарм ел Шейх звучат доста амбициозно.
Изненадващо бързо арабските президенти, крале и емири се обединиха около идеята за създаване на корпус за бързо реагиране - като инструмент срещу сегашните заплахи и в защита на сигурността в арабските държави. Тези амбициозни планове не могат обаче да скрият факта, че всъщност става дума само за обща декларация с намерения. Най-малкото поради факта, че участието в този панарабски военен съюз трябва да бъде доброволно и изобщо не е ясно в какви рамки ще действа новосформираният корпус. Трябва обаче да признаем, че арабските лидери демонстрираха сила и преди всичко рядко срещано единство и решителност.
Страх от иранско-шийтско надмощие
Разбира се, че в контекста на безбройните въоръжени конфликти в региона и признаци за дезинтеграция, много арабски държави са принудени да си сътрудничат. Към това се прибавя и бързият възход на "Ислямска държава" в Сирия и Ирак, който представлява екзистенциална заплаха за някои страни от Персийския залив и най-вече за Саудитска Арабия.
В интерес на истината обаче, този нов съюз нито възвестява нова ера в сътрудничеството между братските арабски държави, нито представлява възраждане на Арабската лига, превърнала се в книжен тигър и боледуваща организация без изявени структури и политическо влияние. В много по-голяма степен става дума за паническа реакция на предвожданите от Саудитска Арабия страни от Персийския залив на победоносния ход на поддържаните от Иран шийтски бунтовници хуси в Йемен. След провала на саудитската политика в Сирия, целяща свалянето на омразния режим на Башар Асад, опасенията на Рияд от иранско-шийтско надмощие в региона се засилиха. Техеран и без това играе основна роля в Ирак след ерата Саддам Хюсеин - иракското правителство е зависимо от военната помощ на Иран. А в лицето на Хизбула, ислямската република разполага и със свой "Троянски кон" в Ливан.
[Лоай Мъдхун]
Лоай Мъдхун
Рияд вече не вярва на западните съюзници
От тази гледна точка, поемането на властта от бунтовниците хуси в Йемен, представлява непосредствена заплаха за уахабитската монархия. Техният победоносен марш в непосредствена близост може да затвърди окончателно превръщане на Иран в регионална сила. А евентуално споразумение между Иран и международната общност по ядрената програма на Техеран може да легализира международно хегемониалната роля на Иран.
Властовите елити около новия крал Салман смятат, че администрацията на Барак Обама се е провалила в опитите си за намаляване на иранската експанзия в Близкия изток. Те са на мнение, че Вашингтон не е предприел нищо срещу нарастващото влияние на Иран в Ирак и не се е намесил срещу режима на Асад в Сирия. Твърди се, че Рияд вече не разчита на западните си съюзници. Сигурно не е случайно, че водената от Саудитска Арабия военна операция в Йемен съвпадна с началото на решителната фаза от преговорите за ядрената програма на Иран в Лозана. Нито пък това, че хронично изпокараните сунитски арабски лидери одобриха с мнозинство създаването на панарабски корпус за бързо реагиране. При това очевидно тук не става дума за защита на арабската сигурност и колективна идентичност, а за образуването на общ фронт срещу иранско-шийтското надмощие в Средния изток.
DW