На 25 март 1945 г. отбраняваният Саарско-пфалски триъгълник в Германия е преминат от американските войски и силно укрепената „Линия Зигфрид" остава зад тях по цялото си продължение. Това се случва след като на 20 март войските на генерал Александър Петч пробиват позициите на „Зигфрид" и се съединяват с частите на 3-та армия.
Предистория

Лятото на 1944 г. е твърде „горещо" на Западния фронт. След десанта на Съюзниците в Нормандия, на 12 август германците окончателно напускат областта. На 15 август съюзническите войски десантират в Южна Франция. Очертава се до седмица да паднат Париж и Марсилия. Пред опасността цели армии да бъдат обкръжени със сходящи клинове от север и юг, Хитлер заповядва на Вермахта да се изтегли на "Линията Зигфрид" по западната граница на Фатерланда.

„Западният вал", известен още като „Линия Зигфрид", представлява система от немски дълговременни укрепления, изградени през 1936 – 1940 г. в крайграничната полоса от северния Клеве до Базел на юг. Тя е точно срещу френската отбранителна линия „Мажино". Дължината на укрепената линия е около 630 км., средна дълбочина 35-100 км. Има около 16 хиляди фортификационни съоръжения. При проектирането е планирано създаване на плътна зона за ПВО със силите на 60 зенитни батареи.

„Линията Зигфрид" е най-успешната от всички отбранителни линии, изградени преди Втората световна война. Тя осигурява отбраната на Германия почти девет месеца през 1939-40 г. и над пет месеца през 1944 г., при това почти безкръвно, а само плашейки със своето съществуване.

Към средата на септември 1944 г. съюзните армии излизат на западната граница на Германия и на много участъци се вклиняват в „отбранителния вал", но не успяват да го овладеят от ход. В тези условия съюзното командване взема решение да използва стратегията на Хитлер през 1940 г. и също да обходи „Зигфрид" през територията на Холандия. Тази операция започва на 17 септември и приключва след два месеца без успех.

Пробивът на „Зигфрид"

Сраженията по протежение на укрепената линия са ожесточени. Немците отчаяно се съпротивляват, съюзниците понасят загуби и изпитват сериозни затруднения със снабдяването. Тъй като практически никой от настъпващите не изпитва съмнения в изхода на войната, става все по-трудно да се заставят войниците да отиват на бой: никой не иска да загине пред самата победа.

В декември немците нанасят сериозен удар в района на Ардените и съюзниците се справят с кризата едва в началото на януари. През февруари са овладени Шваменауелските язовирни стени, създавали заплаха за настъплението на съюзните сили: немците във всеки момент можели да отворят шлюзовете и да залеят цялата долина на река Рур.

На 8 март върховният главнокомандващ Дуайт Айзенхауер заповядва на 6-та група армии да бъде готова да премине в настъпление щом 12-та група армии завърши своите операции на север. На 7-ма армия на генерал Петч с придадения френски корпус е възложено да нанесе удар с цел първа да пробие „Линията Зигфрид", да разгроми противника в своята полоса и да овладее плацдарм на източния бряг на Рейн в района на Вормс.

На 15 март войската на генерал Петч започва настъплението. Десният фланг среща разкъсана и слаба съпротива, обаче центърът и левият фланг, водейки бой срещу укрепената линия, не постигат такива успехи.

В това време танковите части на генерал Патън излизат в тила на противника в триъгълника на Пфалц. Овладян е Кобленц, други части излизат пред Майнц.

На 18 март 3-та армия създава заплаха за Франкфуртския коридор между Майц и Вормс. В резултат 7-ма на 19 март влиза в Саарбрюкен. На 20 март войските на Петч преодоляват „Линията Зигфрид", а след 25 март тя остава назад.

Американците превземат „Линията Зигфрид" изключително трудно. Голяма роля изиграва абсолютното превъзходство във въздуха и смазващото в танкове.

Загубите на американците за месец бойни действия възлизат на 59 000 души: 6700 убити и над 33 700 ранени. Останалите почти 19 000 са изчезнали безследно, вероятно са пленени.

На 25 март „Линията Зигфрид" е окончателно преодоляна.