Няма ли Юнкер в кабинета си поне една книга, посветена на европейската история? А ако все пак има, е добре да прочете главата "Европейска отбранителна общност", която разказва историята на един провал, състоял се преди повече от 60 години.
Тогавашният план възниква, също както и днес, като последица от една криза: през юли 1950 г. Северна Корея, подпомогната от Китай, напада Южна Корея с цел да обедини двете корейски държави в една обща - комунистическа държава. В Европа по онова време се страхуват от сходни развития, което ражда една революционна идея: въоръжените сили на Франция, Италия, страните от Бенелюкс и новосъздаващата се армия на Западна Германия да бъдат поставени под общо, наднационално командване. Идеята е била, че само заедно те ще бъдат силни, но и че никоя страна поотделно няма да може да се превърне в заплаха за останалите. Само няколко години след края на Втората световна война към Германия все още се отнасят с недоверие.
Отказът от национален суверенитет - труден за големите държави
Макар работата по този план да е била почти завършена само четири години след раждането на идеята, тя все пак се проваля. Причината? Парламентът на най-мощната тогава европейска държава-членка, Франция, го отхвърля. Защото Париж не е имал никакво желание доброволно да се раздели с голяма част от своите суверенни права.
Въпросът е какво сега е по-различно от лятото на 1954 година? Ще бъде ли например Франция в състояние да продължи обширните си военни ангажименти в Африка, ако за всеки отделен детайл от тези мисии ще трябва да чака последната дума на ЕС? Ще позволи ли Париж това да се случи? Със сигурност не. Затова слабото място на идеята за европейска армия си остава същото, както и през 1950.
Но не е само Франция. Германският Бундестаг има най-широките права от всички парламенти в ЕС да одобрява или отхвърля мисиите на Бундесвера. Вярва ли някой сериозно, че той би преотстъпил тези свои права на някоя от европейските институции - независимо дали на Европейската комисия или на Европейския парламент? Не. Предложението на Юнкер няма никакъв шанс да се осъществи и заради грешната си аргументация. Шефът на ЕК твърди, че доверието към европейската политика е нарушено, и че със създаването на една европейска армия общността би могла да покаже на Русия, че не се шегува, когато й се налага да защитава своите ценности. Но нека пак попитаме: нима общата армия може да промени нещо в това отношение? Една обща армия, която никой не желае да изпраща в регион на военен конфликт, не може да уплаши руснаците повече от 28 отделни армии, чиято намеса в конфликта е също толкова нежелана и изключена.
И ако днес Европа страда от дефицит на доверие, то е и защото европейските политици често говорят на различни езици и рядко демонстрират единство. Един пример: докато повечето европейски лидери искат да изолират Владимир Путин, то отделни техни представители го посрещат и му ходят на гости.
Но и проблемът с военната мощ на Европа не произтича от националното разделение на армиите. Ако днес държавите от ЕС все още не са в състояние сами да се отбраняват военно и зависят в това отношение дори повече, отколкото по времето на Студената война от САЩ, то това се дължи на един простичък факт - че никой в Европа не иска да заделя достатъчно средства за отбрана. Затова и аплодисментите на германските социалдемократи за предложението на Юнкер са направо подли: ако се създаде обща европейска армия това би дало възможност за съкращаване на дублиращи се структури - т.е. националните държави ще влагат още по-малко средства за отбрана, отколкото днес.
Малките държави са по-напред
ЕС може да се поучи много от примера на малките страни-членки. Някои от тях отдавна вече са се специализирали само в отделни родове войски, които са им необходими, за да изпълняват задачите си в НАТО. Само големите държави като Франция, Германия, Великобритания, Испания, Полша и Италия все още поддържат цели армии, които имат от всичко по малко, но нищо - достатъчно. В Европа отдавна вече има съответни институции, които се опитват да засилят специализацията на отделните държави във военната област и по-ефективното разделение на труда в рамките на ЕС и НАТО. Резултатите от тази дейност обаче остават скромни. Властовите амбиии на атомните държави и на постоянните членки на Съвета за сигурност блокират напредъка в тази област.
И още една забележка към Жан-Клод Юнкер: от близо 10 години съществуват тъй наречените сили за бързо реагиране на ЕС - за операции в Европа, Близкия Изток или Африка. Ръководството им е на ротационен принцип между всичките страни-членки, а организацията на някои от подразделенията е пример за мултинационално сътрудничество. Само дето тези сили нито веднъж не са били използваниз през изминалите 10 години - защото за подобно нещо все пак е нужна обща политическа воля!
DW
