Течащият в момента хаос в Ирак е свързан с историческата религиозна и етническа враждебност между трите основни етнически и религиозни компонента на страната. Ирак е създаден от насилственото сливане на три полуавтономни отомански провинции в предимно кюрдския Мосул, сунитско-арабския Багдад и шиитско-арабския Басра след Първата световна война.
В резултат на това историята на страната е белязана от продължителни сектантски конфликти между шиити и сунити, и от кюрдски въстания за самоопределение. Тези тенденции хвърлят светлина за необходимостта от отдавна очаквано етно-религиозно разделение на страната.
По време на преход след десетилетия диктаторско управление към т. нар. демокрация след падането на баасисткия режим на Саддам Хюсеин не бяха решени основните етнически и политически въпроси: историческото сунитско-шиитско разделение и кюрдския стремеж към самоопределение.
Днес Ирак преживява поредната кръвопролитна война. Този път арабите-сунити, с помощта на джихадистки екстремисти отвън, се надигнаха под знамето на най-бруталната салафистка джихадистка терористична групировка известна като Ислямска държава /ИД/. Този феномен е приписан на маргинализирането и отчуждаването от политиката на воденото от шиити централно правителство.
На другия фронт продължителните спорове между регионалното кюрдско правителство и Багдад за оспорвани територии, права върху въглеводородни горива и за бюджет довеждаха двете страни многократно до ръба на войната. А и кюрдите заплашиха да се отделят от Ирак поради продължаващата икономическа блокада и ограничения.
В исторически план разделянето е било използвано за намиране на изход от много етнически и религиозни конфликти. Много от подялбите са били предшествани от десетилетия войни и кръвопролития, превръщайки ги в най-привлекателния начин за постигане на мир и стабилност. Някои политически анализатори препоръчват прилагането на Дейтънския договор /споразумение от 1995 г., което сложи край на кървава етническа война на Балканите/ като пример как да бъдат решавани етнически конфликти по света.
Защитниците на разделянето твърдят, че то е по-хуманно и се постига чрез преговори, а не чрез война, което спасява човешки живот. Някои основават своите аргументи на класическото понятие, че "сепаратисткият национализъм се основава на лоши граници и несъвместими култури". Те твърдят, че лишаването на етнически или религиозни групи от държавничество предизвиква безредици.
От друга страна противниците твърдят, че до поделяне се стига в състояние на война, което засилва насилието. Освен това те твърдят, че това потенциално би могло да блокира икономическото развитие и дългосрочните решения са свързани с наблягането от държавите на върховенството на закона, демокрацията, равните възможности, поделянето на ресурсите и развитието на инфраструктурата.
Въпреки това, извън мненията, емпирични данни подкрепят разделянето. В изследване на университета в Сан Диего Чапман и Рьодер стигат до заключението, че поделянето е най-добрата възможност. След като оценили 72 националистки граждански войни между 1945 и 2002 г. те откриват, че едва при 14% от разделянето се наблюдава възобновяване на насилието в рамките на две години.
Идеята за независим Кюрдистан и шиитско-сунитска държава с федеративни региони има сериозни основания.
Въпреки че сунити и шиити винаги са били недоволни от управлението на другия, естеството на тяхната съпротива се различава от сепаратизма и националистическите кюрдски въстания. Повечето от техните конфликти са били за контрол над страната. Например когато бааситската партия поема контрол върху страната през 1963 г., 53% от партийните членове са били шиити. При парламентарните избори през 2009 г. Ал Иракия, съюз на светските шиитски и сунитски малцинства, спечели най-висок брой гласове. За разлика от това тласък на кюрдските движения винаги е била тяхното домогване до независимост. Неофициалният референдум, проведен през 2004 г., потвърди тази идея, доколкото кюрдите почти единодушно избраха независимостта вместо да бъдат част от Ирак.
В крайна сметка Ирак в сегашния си вид е провалена държава. Идеята за запазване на териториалния интегритет на Ирак ще продължава да бъде катастрофална. На практика страната неофициално е разделена по етнически и сектантски линии.
Следователно, Багдад и световните лидери ще трябва да се примирят с тази реалност.
Всъщност относителната сигурност и стабилност на регионалното кюрдско правителство и неговите икономически и демократични достижения са резултат от неговия полуавтономен статут – въпреки преднамерените икономически блокади на Багдад и ограниченията, които целят подриването на постиженията на кюрдите. Казано по друг начин независим Кюрдистан би служил за модел на демокрация и съжителство в мюсюлманския свят. Още повече, че федеративната сунитско-шиитска държава със слаба централна власт ще може да се обърне към историческите сектантски конфликти между арабите шиити и сунити. Правото на самоопределение ще намали взаимната заплаха на доминация и маргинализация. Също така то ще ограничи намесата от чужбина и ще помогне за сдържането на терористичните организации.
Делован Барвари, американец от кюрдски произход и бивш президент на Американския кюрдски съвет в Калифорния. Той е завършил международни отношения в Университета в Денвър. Коментарът му е публикуван във вестник "Джерусалем пост".
