Често се случва САЩ да гледат на Франция като на залязваща нация. Клането от миналата седмица в Париж припомни на американците какво ценят в най-стария си съюзник. Франция може и да страда от голяма безработица и склерозирал публичен сектор. Тя остава колеблив съюзник на САЩ и не поема твърд съюзнически курс като британците.

Но ефикасният начин, по който реагира на нападението срещу сатиричното списание "Шарли ебдо", и символичната природа на мишената събудиха нещо в американската ДНК. "Солидарност" - това е корицата на сп. "Ню Йоркър" с рисунка на Айфеловата кула, изобразена като молив - изобретателен отглас на заглавието на в. "Монд" след 11 септември: "Всички сме американци".

Популярният лозунг "Аз съм Шарли" може и да е преекспониран. Но тази трагедия показа подчертано американско съчувствие за Франция. Много жалко, че никой високопоставен американски държавен служител не присъства на неделната демонстрация в Париж.

Макар и появило се неотдавна, неоконсервативното виждане за Франция като държава на "пораженчески маймуни сиреноядци", сега е само спомен. Въпреки това уроците от нахлуването в Ирак изглеждат по-уместни от когато и да било. През 2003 г. много американци гледаха на Франция като на мекушава страна, правеща отстъпки на диктатори от Третия свят, сред които последният в хронологичен ред бе Саддам Хюсеин. Това донякъде бе така.

Французите нямат много скрупули в отношенията си с режими на главорези, когато трябва да се извлече полза. Но Франция - а и Германия - застанаха срещу нахлуването в Ирак по принцип и по същество. Погледнато от днешна гледна точка, те бяха далновидни.

Историята ще бъде по-благосклонна към Жак Ширак, отколкото към Тони Блеър. Освен това историята помни случаи, в които САЩ и Великобритания са въоръжавали подкрепяните от тях авторитарни управници - по едно време един от тях бе Саддам. Независимо дали гледат на борбата срещу ислямисткия фашизъм като на война или като на международна полицейска операция, французите действат правилно за някои неща.

Ужасът от миналата седмица ни напомня, че ценностите на Просвещението са универсални и Франция остава един от бастионите им. Някои коментатори говорят за неоправданата според тях липса на вкус на "Шарли ебдо". Списанието постоянно излиза с провокации, казват те. Това е справедлив упрек. "Ебдо" си изгради име, обиждайки хора от всички вероизповедания, сред които и мюсюлманите.

Но критиката бърка защитата на свободното слово с неговото съдържание. Волтер е казал: "Не съм съгласен с това, което казвате, но ще се боря до смърт за правото Ви да го кажете". Смята се, че философът е произнесъл тези думи през 1766 г., след като френската държава екзекутирала барон заради богохулство, защото осквернил разпятие и се изплюл върху религиозно изображение. Мирогледът на философа взел надмощие. В наши дни такъв материал е по-вероятно да бъде изложен в парижка художествена галерия. От никого не се иска да харесва "Ебдо" или "Сатанински строфи" на Салман Рушди. Сега всички сме Волтеровци.

Франция се придържа по-здраво към секуларизма от братовчедите си в САЩ. Образите на Исус не са добре дошли във френските класни стаи, както и ислямската забрадка. Някои мюсюлманки феминистки твърдят, че това е контрапродуктивно - носенето на покривало окуражава момичета от консервативни семейства да излизат навън. Но Франция твърдо държи на тези правила.

В някои части на САЩ, например Тексас, по учебен план се преподава, че християнският бог е създател на американската свобода - много далеч от това, в което са вярвали бащите основатели. Мнозина, включително Томас Джеферсън - най-големият франкофил от американските революционери, са били деисти - вярвали са, че бог е създал вселената, но не се е намесил в делата й. Това е било най-близкото до атеизма виждане, което времето е позволявало.

Днес малцина американски политици биха се осмелили да кажат, че не не вярват в бог или дори че са агностици. Според института Пю едва 2,4 процента от американците се определят като атеисти. Въпреки това вярата се награждава избирателно в САЩ. На ненабожните мюсюлмани се дава широко поле за медийна изява.

Франция не се двоуми как да отговори на ислямистката заплаха. Със смесени резултати Франция оглави войната срещу Либия на Муамар Кадафи, а президентът Барак Обама се задоволи да я води задкулисно. Тя пое инициативата да се бори с ислямистките бунтовници в Мали. Париж е най-скептичен от европейската тройка за ядрените амбиции на Иран - Великобритания и Германия не са толкова твърдолинейни. Франция има най-ефикасните инструменти сред западните страни за вътрешно разузнаване.

В англоезичния свят е пълно с хора, изпитващи съмнения. Те изтъкват готовността на Франция да плаща на свързани с Ал Каида похитители в Северна Африка и на други места по света. Те са нащрек заради растящия антисемитизъм - рекорден брой френски евреи заминават да живеят в Израел. В допълнение петте милиона мюсюлмани във Франция са най-зле интегрираните в Европа.

Крайнодесният "Национален фронт" на Марин льо Пен без съмнение печели нови привърженици след ужасите от миналата седмица. Каквито и отрицателни последици да има, те ще насърчат още френски мюсюлмани да се присъединят към "Ислямска държава" в Ирак и в Сирия - поредна тъжна класация, която Франция оглавява.

Но това са опасности, които важат както за Франция, така и за САЩ. С очевидна неохота, но и без много възможности пред себе си, Обама събра коалиция със специалната цел "да обезсили и в крайна сметка да унищожи" най-новата заплаха от Близкия изток. Този път Франция е доброволен партньор, заедно с Великобритания.

Двама от терористите, нападнали редакцията на списанието, са били обучени от Ал Каида в Йемен. Други ще да са научили нови методи от "Ислямска държава". Вероятно е само въпрос на време преди една от тези групи да опита нова атака на американска земя. Днес, както и в края на 18 век, Франция и САЩ са в една лодка. Всяка се смята за изключителна. Но това, което ги обединява, се издига над националната суета. Когато Франция и САЩ се погледнат в очите, понякога техните истории се римуват.

БТА