"Къде по света мога да си купя къща за по-малко от 5 000 паунда? Без да очаквам много, това беше въпросът, който бездейно въведох в търсачката Google преди няколко години. За моя изненада отговорът беше, че има доста места. Но сред безбройните обяви, предлагащи евтини апартаменти навсякъде - от България и Албания до - изненадващо - части от САЩ, попаднах на един конкретен линк, който привлече вниманието ми.

Наричаше се проектът "Къщи за 1 евро" и, както подсказва името, предлагаше на търсачите на жилища възможността да получат ключовете на собствен имот в селските райони на Италия за по-малко от един паунд.

Да, имотът щеше да се нуждае от усилена работа и от мащабен ремонт, както и от правни такси и разходи. Но в замяна на това можех да притежавам свой собствен дом в Dolce Vita. Твърде хубаво, за да е истина?

Със сигурност така мислеха много мои приятели. Не един от тях предположи, че това трябва да е някаква измама.

Зрителите на предаването на BBC1 "Италианската работа на Аманда и Алън", разбира се, знаят, че това със сигурност не е така. Предаването се фокусира върху успешните усилия на Аманда Холдън и Алън Кар да превърнат къщи за 1 евро в хармонични домове.

Но също така мога лично да отхвърля всяко предположение, че схемата не е безупречна: Пиша това днес от китния балкон на собствения си дом с цена 1 евро - вила с три спални в сицилианското село Мусомели, разположено на върха на хълма.

От лявата ми страна се открива гледка към планините, а от дясната - към красива църква. На пет минути пеша се намира процъфтяващият център на селото, където мога да си купя отлично капучино за 1,50 евро (повече, отколкото струва къщата ми) и още по-вкусна пица за пет евро.

Не говоря нито дума италиански (все още), а ръцете ми са загрубели. Но мога честно да кажа, че на 31 години съм по-щастлив от всякога.

И така, какво накара този бивш ученик да пусне корени в Сицилия - остров, който бях посещавал само веднъж преди това по време на училищна екскурзия? Отговорът е прост: Исках да притежавам имот без ипотека, да усвоя нови умения, като го ремонтирам, и да се наслаждавам на слънцето и начина на живот на един красив остров.

Освен това дядо ми по бащина линия е бил психиатърът Р. Д. Лаинг, а аз произхождам от семейство, което винаги е насърчавало предприемаческия дух.

Още на осемгодишна възраст започнах да посещавам училищни панаири и разпродажби, продавайки картички с покемони.

Не бях академичен, но винаги съм бил изключително креативен и съм се развивал в спорта. Така че, макар да се записах в университета в Брайтън, за да уча бизнес икономика, само след няколко месеца разбрах, че това е огромна загуба на време и пари. Отказах се и се съсредоточих върху процъфтяващата си странична дейност - купуване и продаване на винтидж дрехи.

След това останалата част от 20-те ми години протече в типично хаотичен стил, като се лутах от една работа на друга и накрая започнах работа, при която след облагане с данъци нетната ми заплата беше 1500 паунда на месец. По онова време наемът на малкия ми двустаен апартамент струваше 1000 паунда месечно, което едва ми стигаше, за да се държа над водата.

Когато след една година ме освободиха от тази работа - като нощен портиер в електроцентралата в Батърси на фона на пандемията от Ковида - се зарекох никога повече да не работя за друг. Затова инвестирах последната си заплата в стартирането на малък бизнес с бижута заедно с един от братята ми.

Никога не погледнах назад, но въпросът къде да живея продължаваше да стои на дневен ред. Като много хора, които наближават 30-ия си рожден ден, мислех за закупуване на собствено жилище, но всеки път, когато дори отдалеч се замислех за това, ми се напомняше, че да се опитам да пусна корени в града, в който съм роден, е практически невъзможно.

При положение че дори приличните двустайни апартаменти се продават за над 500 000 паунда, необходимият 10-процентен депозит означаваше, че ми трябват поне 50 000 паунда в банката - пари, които нямах и нямаше как да изкарам.

Ето защо една зимна вечер преди около две години се запитах в интернет как още мога да стана собственик на имот - и как след няколко минути се озовах пред тристаен порутен дом в Мусомели, малко градче, разположено на 765 метра надморска височина в самото сърце на Сицилия.

Това беше почти първият имот, който погледнах, и нещо в него ме накара да почувствам, че няма нужда да продължавам да кликам.

Славното градче Мусомели е обгърнато от гледка към планините и има красива църква, процъфтяващ център на селото и много кафенета, от които да си купите отлично капучино

Прибързаната покупка на Джордж е с рушаща се фасада, дупка в покрива, без течаща вода и без електричество Да, тя се нуждаеше от основен ремонт, с рушаща се фасада и дупка в покрива, без течаща вода и без електричество.

Имаше обаче три етажа, балкон и оригинално мраморно стълбище. Освен това се намираше на пет минути от изненадващо оживения център на селото - да не говорим за Lidl на десет минути пеша от града.

Когато разбрах, че номерът на улицата е 11 - моето щастливо число - се почувствах предопределен.

Изпратих имейл на агента, в който изразих интерес, и започнах да проучвам дали преустройството на този имот - единственият начин, по който можех да си го позволя - е възможно за човек, който почти знае как да окачи картина.

Бързо реших, че отговорът е "да". Докато други, които се бяха впуснали в тази схема, харчеха между 50 000 и 60 000 евро (43 000 и 51 000 паунда), за да ремонтират домовете си, те наемаха местна работна ръка, за да набавят материалите и да свършат работата. Изчислих, че ако го направя сам, мога да го направя за около 15 000 паунда.

И така, преди около 18 месеца се озовах на малката селска гара Акуавива-Кастелтермини за първия си оглед. Бях летял до Палермо, столицата на региона Сицилия, от Лондон Станстед и се качих на влак, който ме отведе в селското сърце на острова, покрай хълмове, езера и полета с пасящи овце.

Агентът по недвижими имоти ми предложи да ме закара до Мусомели през последните 10 км, но вместо това предпочетох да се разходя пеша през живописни селца, покрай фермери и едно-две странни магарета.

Веднага ми се стори, че това е малко райско кътче.

Пътуването, придвижвайки се по наклон от близо 2 000 фута, най-накрая ме доведе в Мусомели.

Имах малка представа какво да очаквам. Стори ми се, че в съответствие с многото снимки от агенциите за недвижими имоти, къщата може да изглежда много по-зле, отколкото на снимките.

Не трябваше да се притеснявам. Още от момента, в който пристигнах на калдъръмената си улица, обляна от слънчева светлина, бях очарован, а когато най-сетне прекрачих прага на номер 11, бях решил, че каквото и да намеря вътре, няма да се уплаша.

Точно така беше и добре: това, което не осъзнавах, е, че купувайки къщата, щях да взема и всички вещи на предишния собственик. Почти не виждах стените, защото всеки сантиметър беше покрит с вещи, трупани цял живот от старата дама, чийто син не е имал нито време, нито желание да ги подрежда.

Всичко - от мебели до стари корсети и бутилки от вино, юргани и религиозни статуи - лежеше там изоставено и се нуждаеше от внимание.

Това обаче беше нищо в сравнение с конструкцията. В покрива имаше зейнала дупка, няколко големи пукнатини в различни стаи, няколко греди бяха изгнили, а древната баня беше толкова малка, че едва можех да се изправя в нея.

Що се отнася до кухнята - ами, нямаше такава. Вместо това метална печка, свързана с резервоар за пропан, вършеше работа.
Не си правех илюзии, че това е мамещ проект. Но също така знаех, че има огромен потенциал. С площ от около 250 квадратни метра, стаите бяха големи и макар мраморните стълби и бордюри да се нуждаеха от сериозен ремонт, те бяха непокътнати.

Сделката беше подпечатана, когато излязох на балкона си с площ 150 кв. м - приблизително колкото спалнята ми у дома - за да се насладя на спиращата дъха гледка и звъна на селските камбани.

Не беше трудно да си представя себе си там всяка сутрин, пиейки първото си кафе за деня. Нещо повече, имах представа за къщата такава, каквато би могла да бъде: жилище с три спални - две от тях със самостоятелна баня - с дневна и кухня на горния етаж и самостоятелен апартамент с една спалня в мазето, което беше - и все още е - голяма изоставена дупка.

И така, шест месеца по-късно, след няколко юридически процедури, аз седях в офиса на агенцията за недвижими имоти и подписвах документа, който ми даваше правото на собственост върху номер 11 срещу княжеската сума от 85 британски пенса.
Таксата на агенцията беше 418 паунда, а по-късно трябваше да платя 2500 паунда за прехвърляне на документите и юридически такси, последвани от около 1500 паунда за енергиен сертификат и план на етажа и различни други такси.

Общо взето, да стана горд собственик на номер 11 ми струваше около 4500 паунда - по-малко, отколкото би ми струвало да си купя паркомясто в някои от по-луксозните пощенски райони на Лондон.

Имаше само едно условие: municipio - местната власт - постановява, че трябва да ремонтирате фасадата в рамките на първите три години, в противен случай се предвижда глоба от 5 000 евро (4 260 паунда).

Това се случи преди осем месеца и оттогава започнах това, което се превърна в редовна месечна рутина.

Веднъж месечно напускам апартамента си в Ийстбърн, Източен Съсекс, летя до Палермо и се изкачвам по стръмния и криволичещ хълм (спестявайки си 25 евро за такси), за да прекарам няколко дни в дома си в Сицилия, работейки по десет часа на ден, за да го върна към живот.

Бюджетът ми е опасно ограничен, така че след тежък работен ден се свличам на махагоново легло, което наследих заедно с имота, сгушена под красиви ръчно плетени одеяла, които също бяха останали.

Ежедневното ми къпане се осъществява с помощта на двулитрова бутилка вода, закупена за 21 цента от Lidl, докато накрая, когато тя стане прекалено голяма, не се отбия в близкия хотел, където мога да си взема стая и душ за 40 евро.

Храната е в изобилие в селските кафенета и магазини, където се храня за една десета от цената, която бих платил у дома. Похапвам багети за 50 цента, сирене и красиво узрели, ароматни домати за около 1 евро, а когато се чувствам разточителен - една от онези пици за 5 евро.

Първите три месеца бяха посветени на разчистването на имота: отне цяла вечност да сортираме вещите на боклуци и такива, които могат да бъдат спасени.

И в двата лагера имаше изненадващо много неща - със сигурност никога нямаше да се отърва от махагоновата рамка на леглото, но имаше и огромно количество, което осъзнах, че мога да продам.

Религиозни картини в богато украсени позлатени рамки, дори красиви бижута, включително чифт винтидж обеци от 12-каратово злато, които продадох за 197 паунда, след като организирах търг на уебсайта си. Там все още има неща и всичко, което изкарам, се връща обратно в обновяването.

След като се справих с това, можех да започна работа. Трудно беше да се ориентирам откъде да започна, макар че едно от първите неща, които направих, беше да измайсторя покрива и да закрепя пластмасово фолио, за да се предпазя от дъжда - през италианското лято той не е много, но през ноември е съвсем друго.

Всичко останало правя на парче - на моята личност й подхожда да има много и различни задачи, така че правя всичко - от изкъртване на стените и запълване на дупки и пукнатини до изкъртване на банята.

Никога преди не съм се занимавал с това, но YouTube се оказва изненадващо информативен учител, а освен това посещавам онлайн курсове по електротехника и водопровод.

Разбира се, не липсват и предизвикателства. Отне ми шест месеца, за да включа електричеството, благодарение на безкрайните и разочароващи разговори с местния доставчик, който сякаш не се интересува от нуждата от електричество. Предполагам, че ще премина през същите трудности, когато свързвам водата, затова го отлагам.

Има и моменти, в които се чудя дали не съм отхапал повече, отколкото мога да сдъвча, като например когато се опитах да премахна 150-килограмовия меден бойлер, закрепен в стените на банята. Все още не знам как успях да го сваля и да го търкулна по стълбите.

Винаги, когато ме мъчат съмнения обаче, трябва само да изляза на балкона си или да се разходя из спиращата дъха сицилианска природа, посрещана с весело buongiorno от местните жители.

Същото е навсякъде, където отида: далеч от това да се ядосват от присъствието на пришълци, общността изглежда благодарна, че съм тук, че не само оживявам една къща, но и харча пари в кафенетата и магазините. Както обясни агентът по недвижими имоти, повечето жители тук нямат пари, за да поемат таксите и разходите по ремонта, и се радват, че някой друг се е заел с това.

Все още имам да извървя дълъг път, но се надявам, че след шест месеца ще имам къща, с която да се гордея, както и да натрупам набор от умения за ремонт, които след това да използвам в друг имот.

Големият въпрос ще бъде дали ще я продам или не. В момента не знам, но знам, че това е началото на един нов и пълноценен живот, в който ще създам здраво бъдеще в една очарователна общност.